"Харолд и Мод" - Колин Хигинс (Ревю)

 

 

Заглавие: "Харолд и Мод"

Автор: Колин Хигинс

Издателство: Кръг

Превод: Владимир Германов

 

Брой страници: 152

Година: 2024

 

 

 

Гледала съм много пъти телевизионния театър със Стефан Данаилов и Леда Тасева. И го харесвам страшно много. Така че, когато от Кръг обявиха, че ще издадат "Харолд и Мод" я поръчах на момента, без да се замисля. А книгата, разбира се, е прекрасна. 

Харолд е младеж, който обича да инсценира самоубийството си, за да предизвика емоционална реакция у майка си - единственият му близък човек на този свят. Харолд няма приятели, а хобито му е да ходи на погребения и да се разхожда в гробищата - евтомобилни и човешки. Или с две думи - Харолд е особняк. Той е затворен, аутсайдер, самотник, който се опитва да открие смисъла на живота чрез смъртта. 

Докато не среща щурата Мод. Къде? Разбира се, на едно погребение, на което Мод за разлика от него отива, за да свие колата на свещеника. 

 

"Никога не съм разбирала тази мания по черното. Така де, никой не изпраща черни цветя, нали? Черните цветя са мъртви цветя, а кой би изпратил мъртви цветя на погребение? - Засмя се. - Какъв абсурд! - добави - Смъртта е само промяна. Всичко това е само промяна." 

 

Мод е щура и енергична старица, която има дух на шестнадесетгодишна и тяло на осемдесетгодишна жена. Тя е луда глава - непредвима, непостоянна, лесно пазалима и безразсъдна. Нейният дух е свободен, нищо не я задържа, нищо материално не може да й бъде котва. Тя живее на мига и за мига. Краде коли, простете "заема ги", а после като им свърши горивото просто ги зарязва, И измисля най-шантавите бели, които даже и скучаеща чийнеджърка не може да измисли. 

 

 "Какви собственици, Харолд? Ние не притежаваме нищо. Това е преходен свят. Идваме на земята без нищо и си тръгваме без нищо, така че "собственост" не звучи ли някак абсурдно?" 

 

Мод е е олицетворение на това, от което има нужда Харолд, а той е олицетворение на това, което очаква Мод. 

 

"Е, всеки живее в собствената си крепост - съгласи се Мод. - Но това не значи никога да не спускаш подвижния мост и да не ходиш на гости."

 

Двамата са живота и смъртта - неразривно свързани във вечен кръговрат. 

 

"Светът няма нужда от още стени. Всички трябва да излезем и да строим мостове!"

 

Не мога да съществуват един без друг и не могат никога да бъдат заедно. Как е възможно слънцето да настигне луната. Двете половини на един и същ свят, които се срещат за няколко кратки мига преди отново да се разделят. Обречени да се разминават  и срещат отново и отново, привлечени от противоположността на другия. 

Харолд и Мод е една от най-хубавите книги, които прочетох миналата година. Препоръчвам ви я от сърце. 

 

 

 

 

 

"Олив Китридж" - Елизабет Страут (Ревю)

 

 Заглавие: "Олив Китридж"

Автор: Елизабет Страут  

Издателство: Кръг

Превод: Анелия Данилова

Брой страници: 424

Година: 2021

Затворих последната страница на "Олив Китридж" късно снощи и нейните герои още витаят в мислите ми. Имах толкова голямо доверие, че ще харесам тази книга, че си я купих заедно с втората част "Олив Китридж отново". И сега знам, че не съм направила грешка. Книгата на Елизабет Страут е композирана по интересен начин. Не знам, дали е било желан ефект или нотите сами са изсвирили мелодията, но симфонията, която се е получила, е прекрасна. Олив Китридж е концерт от тринадесет части, всяка със своето собствено темпо и начален тон. А самата Олив е като скрита тема вътре във всяка една от тези части, без да е водеща, без да се натрапва и все пак няма как да пропуснеш нейното присъствие и нейното влияние върху цялостната композиция. Обичам такава музика.

Първото нещо, което обикнах в тази книга е това, че Олив е чешит. На пръв поглед заядлива, все сърдита, все недоволна, неразговорлива, неприветлива. А най-хубавото е, че Елизабет Страут не й търси оправдания. Тя просто си е такава. Има причини, но каквито и да са, те нямат значение. Акцентът не пада върху толкова колко е труден животът. Олив не просто не търси съжаление, тя не го търпи и аз нямам никакво намерение да й го натрапвам. Виждам я такава, каквато е - от плът и кръв, с всичките й недостатъци и бодли. Виждам я, когато е тъжна, виждам я и когато е самотна, виждам я, когато е обезверена и когато наостря бодлите си, защото е наранена. Виждам я, когато съжалява и когато без свян признава греховете си. Виждам я, когато се чувства изоставена. Виждам я и когато отказва да приеме вината си, защото тогава трябва да приеме и последствията от нея. А това е твърде трудно. И твърде човешко.

 

Елизабет Страут е сътворила нещо наистина смислено. И не мога да не се възхитя на пътя, по който е избрала да мине. Тонът на книгата през почти цялото време е равен, спокоен, разказвателен. Няма дълбоки акценти върху емоциите, катарзисите в живота на различните герои не са изградени с патос и не предизвикват емоционална обвързаност. Да, те са тъжни, да, изпитваме съпричастност, но като нещастие, което, слава богу, се е случило на някой друг. Не на нас самите. И въпреки това сега, когато затварям последната страница, върху мен се струпва цялата ирония, нелепост и безразличние на живота към нашите крехки сърца. И изживявам всичко накуп, всяка лоша дума, всяка изневяра, всяка загуба, всяка болезнена истина, всяка протегната ръка, всяка изгубена или изоствена надежда, всеки емоционален нюанс.

"Олив Китридж отново" ме очаква.

"В небивал сън" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

Заглавие: "В небивал сън"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Гергана Стоянова

 

Брой страници: 200

Година: 2022

Поредицата на Шонин Макгуайър за Своенравните деца ми харесва все повече с всяка изминала книга. Такова нещо рядко се случва. Обикновено първоначалното вълнение, увлечение и магия малко спадат със следващите части на поредиците, особено ако са самостоятелни истории, свързани в общ свят и понякога преживявания. И с това не искам да кажа непременно, че качеството на историята пада. Не, просто читателя свиква със света, който авторът е създал за него, не всичко е толкова чудновато, действието е малко по-предвидимо, механизмите са познати, обратите не чак толкова изненадващи. Но не така се развиват нещата с книгите на Шонин Макгуайър. Всяка следваща ми харесва дори повече от предишната. Всяка следаща носи своята магия.

"В небивал сън", четвъртата книга от поредицата, ни среща с Лънди, която отваря вратата към Гоблинския пазар. И попада в един напълно непонятен на пръв поглед за нея свят, както сме виждали и преди да се случва в историите на своенравните деца. Пазарът на гоблините обаче е съвсем друга бира. Точно както и предишните пъти, не сте виждали нещо такова (обожавам този парадокс в книгите на Макгуайър). Живителната сила в този свят, реката която тече по улиците на Гоблинския пазар и създава живот за всеки, е търговията, все пак е пазар. Само че тук не се търгува с пари. Не. Тук всеки сам определя справедливата цена на предмета или услугата, която иска да изтъргува. Например два молива могат да бъдат равни на едногодишен абонамент в пекарната на ъгъла, който ти предоставя по два вкусни топли пая на ден. Тук, всичко си има цена. Предметите, храната, работата, услугите, дори думите и най-вече въпросите. А истинската опасност идва, когато някой не плати справедливата стойност за това, което е получил. Това нарушение на правилата на гоблинския пазар може да те лиши от човешкия ти облик, докато не платиш цената. Или завинаги. Безплатен обяд няма. Цената винаги се плаща. Винаги. По един или друг начин. 

И ето я Лънди. Отваря вратата и стъпва за пръв път на Гоблинския пазар. Чете табелите по коридора, който я води към едно ново приключение. А оттам надничат едни големи въпроси, които изглеждат, колкото безсмислени, толкова и зловещи. Лънди, от своя страна, винаги е обичала правилата. И макар и на първо четене Пазарът да изглежда суров и жесток към своите обитатели, тук тя се чувства като у дома си. Всичко е ясно, има правила и ако ги спазваш, животът си тече и ти му се наслаждаваш. Но, разбира се, това, че всеки трябва да плати справедливата стойност, която Пазарът и неговите обитатели искат от него, не означава непременно, че всичко е справедливо. В крайна сметка, справедливостта е  субективно понятие, защото обикновено тя е натоварена с лични емоции, които често изискват повече или по-малко от пазарните механизми за ценообразуване. 

И тук, както и в другите книги за своенравните деца, Лънди има право да реши до 18-тата си годишнина, дали иска или не да остане в този свят или предпочита да се върне в своя. За разлика от мнозина други обаче, тя получава възможността и привилегията до това време свободно да влиза и излиза през вратата. А това е едновременно хубаво и объркващо. Лънди се лута между двата свята. Между семейството си там и приятелите си в Пазарът на гоблините. Не помага много и фактът, че баща й преди години е минал през същата тази врата и познава повече от добре света на справедливата стойност. За пръв път има топла връзка между двата свята, за пръв път някой от реалния свят знае за съществуването на другото измерение, знае какво представлява и няма абсолютно никаква власт да повлияе на избора на собственото си дете. Бащата на Лънди може да направи каквото иска, може и на челна стойка да застане, но накрая е длъжен да се съобрази с желанието на дъщеря си, каквото и да е то. Комуникацията, потокът от чувства и не на последно място сблъсъкът между баща и дъщеря е също много добре уловен. Шонин Макгуайър успя да ме вкара в обувките на двамата, позволи ми да видя болката, надеждите и желанията и на двамата, позволи ми да ги почувствам. 

Шонин Макгуайър намира начин всеки път да ме изненада приятно, без да нарушава измеренията на поредицата си. Издателство Кръг направиха страхотен избор, както на автор, така и на преводач и артист. Обичам тези книги от корица до корица, всичко в тях е изпипано, всичко е на ниво. Много съм щастлива ще продължават да ги издават на български, надявам се да видим всички преведени у нас. 

 

 

 

 

"Под захарните небеса" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

 Заглавие: "Под захарните небеса"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мила Люцканова

 

Брой страници: 192

Година: 2021

 

Много се радвам, че качиха поредицата на Шонин Макгуайър в Сторител. Книгите седят в старото ми вкъщи и чакат да си ги взема, но кой знае още колко време ще мине, преди да успея да пренеса всичко. Засега успях да си взема една много малка част от библиотеката. Част, която със сигурно ще ми уплътни времето поне до края на годината. Все повече заглавия обаче изскачат в Сторител. И доста често си пускам такива, които вече имам на хартия, но по една или друга причина не мога или не искам да чета в този формат. Поредицата за Своенравните деца е много подходяща за аудио книга. Кратки са, интересни, динамични и лесни за проследяване, дори когато си зает с нещо друго, слушайки. 

Точно поради тази причина няма и да изпадам в много детайли покрай сюжета. Между двете корици на тази книга са се сгушили по-малко от 200 страници, в които Шонин Макгуайъер е успяла да надгради атмосферата на света от първата книга, да създаде и изгради два нови, да въведе и развие нови персонажи наред с някои стари, които също се включват в приключението и да преведе една малка, но много ярка групичка от главни герои, ядрото на книгата, през много препятствия, светове, раздели и обрати. Така че вероятно ще ми трябват и на мен едни двеста страници, за да успея да ви разкажа за всичко това. Но все пак ще се опитам с няколко изречения да придам малко контекст на съдържанието и това, което всъщност искам да ви споделя после. 

"Под захарните небеса" ни връща отново в Дома за своенравни деца на Елинор Уест. За кратко. Рини, се приземява в задния двор на училището, без да има представа какво се случва. По-страшното е, че Рини, главната героиня на тази книга, е на път да изчезне, защото майка й Суми, която помним от първата книга, е умряла години преди да я роди и да стане кралица на Сладкария, побеждавайки Кралицата на тортите. Около нея бързо се заформя група от приятели, които среща за пръв път, но сякаш цял живот е познавала, които са готови да минат през дълбините на океана, за да стигнат до опасната Сладкария и да й помогнат.  Защото...Ами, защото приятелите просто това правят -  стават и тръгат на приключение с теб и за теб.

Спасителният отряд се състои от Принца на гоблините, Удавницата, Русалката и Свирачът, призоваващ скелети със своята флейта и Рини, разбира се. Зад тези големи и дори малко зловещо звучащи прозвища стоят шепа деца, които се намират някъде там по пътя към себе си. Стигнали са до един общ кръспопът, в който всеки трябва да вземе решение, накъде да продължи. Дали да слеят пътищата си и да повървят заедно, помагайки си или всеки да си гледа неговите проблеми. И макар че никой от тях не е цъфнал и вързал, всеки си има своите проблеми, всеки води своята битка или може би точно заради това, те откриват в себе си нужната човещина, за да помогнат да другарче с цената на някои не малки жертви, бих казала дори. Четете и ще видите, какво имам предвид. 

Изобщо световете на Шонин Макгуайър са превъзходна метафора на това, което ние наричаме израстване. Онзи период от живота на младия човек, когато трескаво търси и се лута, когато се оформя като личност, когато създава първите дълготрайни приятелства и врагове, времето, чиито белези носим най-дълго, защото са твърде дълбоки, за да ги забравим, а ги носим с нас после цял живот. Своенравните деца на Шонин Макгуайър са много свежи, смислени и ярки. Надявам се, Кръг са продължат да ги издават по все същия страхотен начин. Очаквам следващата с огромно удоволствие. Или може би е по-правилно да кажа, че тя ме очаква. 

 

"Долу сред вейки и кости" - Шонин Макгуайър (Ревю)

 

Заглавие: "Долу сред вейки и кости"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Каталин Старейшинска

 

Брой страници: 192

Година: 2020

 

"Всяко сърце е врата" е първата книга, която си купих от Издателство Кръг. Беше импулсивно решение, корицата беше зашеметяваща. Видях я и я купих. След това я прочетох и се влюбих в нея. Шонин Макгуайър бързо се превърна от непознато име в автор, чиито книги ще следя. За мое огромно щастие Кърг продължиха да издават поредицата, която се очертава да е много голяма, с все така прекрасните корици, дело на Kontur Creative.

А на мен ми отне две години преди отново да прекрача прага на нейните чудни светове.

В "Долу сред вейки и кости" историята тръгва от съвсем друго място, на пръв поглед без да има нищо общо с първата книга. Оказа се, че книгите в поредицата, макар и да са част от един голям фантастичен свят с много разклонения, могат да се четат и напълно самостоятелно, без от това да страда читателското изживяване. Макар че, няма да си кривя душата, малките детайли, които свързват историите, приобщават читателя към историята. 

Представям ви Джаклин и Джилиан, две близначки, различни като луната и слънцето. Двете момичета израстват в изключително контролирана среда, която абсолютно целенасочено и умишлено подтиква едната да бъде безразсъдна мъжкарана, вечно изцапана и с ожулени колена, а другата да бъде изискана дама с подредени къдрици и грациозни маниери. Всъщност Джак и Джил не са толкова различни. Всъщност никой не знае какви са в действителност, защото и двете са напът да излязат от възрастта, която най-силно оформя характера и личността ни. Двете момичета се намират на последното стъпало преди да изгубят завинаги индивидуалността си, истинската си същност и тъй като до този момент те не са имали възможността никога да бъдат себе си, а вместо това винаги са изпълнявали желанията и са удовлетврявали амбициите на родителите си, те нямат никаква представа какви са. Знаят единствено какви не искат да бъдат. 

 

 А там, на последното стъпало, двете момичета откриват врата към друг свят.

Свят, който се оказва много по-мрачен и жесток от техния собствен, но и много по-интересен и предизвикателен. От другата страна на вратата Джак и Джил ще се срещнат, сблъскат и борят с всякакви свръхестествени, мрачни и зловещи същества, които биха искали да ги подмамят, приласкаят и задържат в свой плен завинаги. 

Но в световете на Шонин Макгуайър винаги има едно условие. Всеки рано или късно ще открие своята врата. Вратата обратно към своя свят. И тогава ще трябва да избере дали да се върне или да остане.

Адски умно е измислена и написана тази поредица. Жестока е. Засяга супер важни теми и ги представя пред читателите по начин, който наистина събужда дискусия. За очакванията и болните амбиции на родителите, за разрива в отношенията между децата в едно семейство, за търсенето, за индивидуалността, за правото на избор, за бягството, за фалшивите илюзии, за последствията от решенията ни, за повечето важни неща, които ни оформят като хора в най-ключовия и динамичен момент от нашето развитие.  

Всичко това е поднесено с много въображение и извън рамката на обичайните поучителни лекции. Шонин Макгуайър остава неутрална, тя открехва вратата, но нейните герои (а и читателят) сами трябва да минат през нея. Буквално и метафорично. А кой, как и дали ще се върне е друг въпрос. 

 

 

"Майстора и Маргарита" - Михаил Булгаков (Ревю)

  Заглавие: "Майстора и Маргарита"

Автор: Михаил Булгаков

Издателство: Кръг

Превод: Лиляна Минкова

 

Брой страници: 416

Година: 2020

 

Винаги се чувствам нелепо, когато седна да пиша за книги от величината на "Майстора и Маргарита". Винаги си мисля "Коя съм аз, да давам оценка на писател като Булгаков?". На второ място, защото повествованието е толкова многопластово, че не съм сигурна накъде ще ме отведе този текст. Накрая все пак избирам да напиша тези редове, с ясното съзнание, че може да са пълна катастрофа, защото смятам, че е важно да се говори за големите книги, дори и когато далеч по-ерудирани от мен хора са направили далеч по-добър анализ. 

Ще започна с лесната част - изданието, което четох. "Кръг" стъпиха здраво на българския пазар с изданията, които правят. Под тяхното лого излязоха вече редица вечни романи с нови, изпипани, стилни, красиви издания, които е удоволствие да държиш в ръце, да притежаваш, да разгръщаш и четеш. "Майстора и Маргарита" излезе в две различни издания, изборът между които не е никак лесен. Но все пак си е разхищение да си купиш и двете. Така че у дома своето място намери червеното издание на книгата, което е абсолютно разкошно. 

 

А съдържанието вътре ме изненада вътре. "Майстора и Маргарита" отдавна е утвърдила своето място в литературния свят. Нямах никакви съмнения, че това ще бъде една смислена и стойностна книга. Но да си призная, очаквах да е много по-тромава, трудна и бавна. Много съм грешала. Разказът на Булгаков лети и прехвърча с лекотата на сръчен майстор-разказвач, позволявайки на читателя да види картината в дълбочина. Всичко започва в един най-обикновен ден в средата на 20в. в Москва, когато Дяволът и неговата свита стъпват на сцената. От този миг се случват редица необясними събития, които карат Москва да полудее и настръхне. На фона на цялата тази лудост обаче изпъкват ясните очертания на греховете и добротата, на любовта, сплетничеството, на лицемерието, на меркантилността, на предателството. 

Паралелно Булгаков разказва историята от ръкописа на Майстора. Ръкописът, който не гори. Ръкописът разказва една добре позната история - за един мъж, който предстои да бъде разпнат. Животът му  е в ръцете на римската власт, но дори и Пилат Понтийски не е способен да го спаси. Тук искам да отворя една скоба, не съм чела и разглеждала други по-стари издания, но в това има страхотен предговор с допълнителни бележки към превода, които за хора като мен, непознаващи кой знае колко детайло руския литературен и политически елит, бяха много интересни и полезни. Именно тези бележки, ме накараха да се замисля, колко скрити послания има в тази книга, които аз не разбирам. Също така вероятно и не малко сарказъм и ирония към конкретни руски прослойки, събития и личности, които също не мога да усетя. Дори с ясното съзнание, колко малка част от това произведение разбирам, не мога да не оценя магията на този разказ. И посланията, които отправя през призмата на любовта между Майстора и Маргарита.

Този роман заслужава втори и трети прочит, задължително след известна доза ограмотяване, в случай, че сте лаици като мен. "Майстора и Маргарита" е много детайлна, объркваща и омагьосваща книга с герои, които се отпечатват дълбоко в съзнанието на читателя - сдържания и властен Воланд, пакостливия Котарак с чеширска усмивка, нежната ефирна Маргарита. Всичко това е оплетено с отмерена доза магичен реализъм и метафоричност, които се изкачват много над пределите на литературния жанр.

"Докато музиката свиреше" - Натаниъл Ланде (Ревю)

 

Заглавие: "Докато музиката свиреше"

Автор: Натаниъл Ланде

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

 

Брой страници: 568

Година: 2021

 

 

Музика и смърт се преплитат в романа на Натаниъл Ланде. Ужасяваща комбинация. Представяте ли си как фините стонове на цигулката се смесват с мълчанието на една безкрайна върволица от прегърбени хора, които крачат безпомощно, с изпълнени със страх души към своята гибел. Дали са се питали какво е усещането да се задушиш? Дали боли? Дали ще стане бързо? Ще свърши ли най-накрая този ад? Няма ли изход, последен шанс? Защо всичко трябва да свърши така? Дали в тези последни минути надеждата ги е напуснала? Дали тази музика им е донесла поне мъничко утеха?

 

Мисловно разделям "Докато музиката свиреше" на две части. Преди и след избухването на войната. Двете половини на една ябълка. Изгнили в различна степен. Носещи различни цветове. Но еднакво ужасни. 

 

Натаниъл Ланде избира да започне своята история преди войната. Да ни покаже красотата и одухотвореността на Прага. Да ни въведе в концертните зали и да изпълни сърцата ни с възторжените аплодисменти на публиката. Златна Прага. Карлов мост отразен в осветената от Луната река Вълтава, пищната сграда на операта, уюта на тесните улички и сладкия аромат на преливащите от цветя прозорчета. 

Четеш, вдишваш този аромат и предусещаш приближаващата развала. Усещаш ред след ред, как тежките стъпки на войната се приближават. Първо ги чуваш, а после усещаш как земята жалостно простенва под марша на хиляди кубинки. 

Първо смълчано, скрити погледи, тук-таме някой вандалски знак или подвикване, а след това идва Кристалната нощ. И монетата се обръща. Сега други мълчат.

 

Макс Мюлер е младо момче, застанало на прага на зрелостта. В онези години от живота си, когато изпълнен с новооткритата си самостоятелност си готов да промениш света и заедно с това си даваш сметка, колко голям, тежък и чепат е. А твоите сили са още млади, неопитни, мислите ти се лутат в опит да осмислят тази лудост, която те заобикаля. 

 

Макс е син на големия концерт-мастор - Великия Виктор Мюлер. Син на баща германец и майка - чехкиня, Макс израства в Чехия, заобиколен от музика и приятели. Приятели евреи. Най-добрият приятел на Макс - Давид е евреин. Най-добрият приятел на баща му и най-близък на семейството им е композитора Ханс Краса, който носи същите корени. Но това няма никакво значение, не си избираме приятелите по религия, или по цвета на очите. Съвсем различни критерии изграждат смисъла на категорията "приятелство". Но не и в Новия ред, който нацистите градят. Всичко се обръща с главата надолу. Изведнъж няма значение какъв човек си, нито какво правиш. Въпросът е, евреин ли си? Макс съвсем невинно и по детски търси отговорите на тези въпроси. Защо евреите? Защо се случва всичко това? Защо избухва война? С какво се различава той от своите приятели? И когато баща му приема пост в немските военни сили, това окончателно преобръща света му и всичко, в което е вярвал. Диригентът Виктор Мюлев заминава за Германия, за да предостави таланта и услугите си на Фюрера. А Макс заминава за Терезин. 

 

Тук започва втората част от романа на Ланде. Последствията от войната и новия ред, който германците налагат. Отнемането на имуществото, преследванията, доносите, жестокостта, лагерите, гладът, болестите, оскъдните дрехи, липсата на образование и тоталното незачитане на личността. Истината постепенно се разкрива пред Макс. И той търси своето място, своята роля във всичко това. От една страна са най-близките му приятели зад стените на Лагера Терезин. От друга страна е неговият Попи - великият Виктор Мюлер, който работи в немската армия. И продължава да повтаря на сина си "Трябва да ми имаш доверие". Но как да имаш доверие като всички познати ценности изведнъж изглеждат изпразнени от значение и смисъл. Какво означава да имаш доверие. И в какво? 

Целият разказ е напоен с прекрасна одухотворена музика и пищния образ на красотата, която изкуството посява в душите на хората. Не знам, дали е целенасочено, за да изостри контраста между хармонията на музиката и грозната безчовечна несправедливост. Или просто, защото е неделима част от живота на хората на изкуството, без значение дали са на голямата сцена или във вмирисаната барака в лагера. Терезин може и да не е като другите концлагери. Основният контингент от обитателите на лагера са хора на изкуството и интелигенцията - актьори, музиканти, писатели. На пръв поглед условията там изглеждат по-нормални, по-човечни, по-обитаеми. Някои дори живеят  в собствени "квартири", макар че какво значение има това през зимата, когато нямаш отопление и прозорци. И макар Терезин да си няма собствени газови камери и крематориум, влаковата композиция е готова и транспортите към Аушвиц може да бъдат подновени всеки момент. 

Няма да повтарям това, което анотацията на задната корица вече ви е споделила, няма да изброявам големите имена, които ще срещнете между страниците й. Ще оставя вместо това линк към едно от произведенията на Ханс Краса тук.

 

 

 

"Всяко сърце е врата" - Шонин Макгуайър (Ревю)

Заглавие: "Всяко сърце е врата"

Автор: Шонин Макгуайър

Издателство: Кръг

Превод: Майре Буюклиева

Брой страници: 184

Година: 2020

Не съм сигурна как да пиша за тази книжка. Тя е нещо различно от всичко, което съм чела. Бих го нарекла магичен реализъм, но това няма да е съвсем вярно. И все пак не знам как по-точно да я определя. Защото нейният сюжет ляга върху идеята за съществуването на други светове, за оживялото въображение, което може да превземе съзнатието ти и да те изгуби в себе си. Или да ти помогне да се намериш. И в същото време е едно от най-здраво стъпилите на земята произведения, които съм чела напоследък. Толкова реалистично, че чак боли. 

Когато Нанси пристига в Дома за своенравни деца на Елинор Уест, тя се намира все още някъде между въображаемия свят, който се е превърнал в нейн дом и реалността, която изглежда твърде чуплива и абстрактна, за да намери обратно своя път ъм момичето, което е било някога. 

Не съм сигурна, дали можете да си го представите. Самата аз, четейки анотацията на задната корица, не можех, макар сега препрочитайки я отново, да си давам сметка, че по-добре  написано, не може и да бъде. Но преди да станеш част от тази история, ти е непосилно да си представиш дълбочината й. 

Навярно сте гледали или чели Нарния. На Нанси се е случило нещо подобно. Отворила е врата на дрешника и от другата страна не е била закачалаката с дрехи, а съвсем друг свят - Подземния свят и Дворците на мъртвите. Тя прекарва там пет години от живота си, пет години сред обитателите на света на мъртвите, пет години в двора на Господаря на Подземния свят и неговата шармантна спътница. Пет години далеч от познатата й досега реалност. Петте години, в които младежките черти се оформят в персоналност. Тийнейджърските години са време на търсене на собствената ни индивидуалност, време, в което ние извайваме личността си. Често средата и действията ни в тези години са решаващи за бъдещето ни, за поведението ни като зрели хора и за светогледа ни. Това е вторият контрапункт след ранното ни детство, когато основно родителите ни са имали думата по въпроса. Този период е изключително труден и
изключително важен. Това е времето, в което се разграничаваме от своите родители и търсим самостоятелност. Тези  пет важни години Нанси е прекарала в свят, в чието съществуване нейните родители дори не могат да повярват, камо ли да си го представят. И когато един ден, този свят я изхвърля с окаяното оправдание, че "трябва да е сигурна", тя излиза оттам вече завършена личност. Тя вече носи своята индивидуалност, изградена далеч от своя предишен дом, далеч от родителите си, без да те да бъдат част от този процес, без дори да са имали възможността да наблюдават промените в нея. Тя просто се връща. В тази реалност са минали едва шест месеца и тя е отново в тялото на тийнеджърка. Може би това ще ви помогне да добиете по-ясна представа как се чуства Нанси, когато отива в Дома за своенравни деца на Елинор. Там е пълно с деца като нея, които мечтаят да се върнат в своите приказки или страни на ужасите. Деца, чийто врати към чудните им светове, са затворени и може би никога няма да се отворят. Сякаш най-накря си намерил мястото си в този живот и изведнъж някой те изтръгва от него, затваря вратата под носа ти и ти казва, че не си достоен за този живот. 

Тази книжка е 184 страници, а аз едва одрасках повърхността на нейната дълбочина. Ще оставя сюжета за вас, няма да навлизам в подробности. Знам, само че Шонин Макгуайър оставя доста храна за размисъл след себе си. Честно да си призная, нямам представа накъде ще тръгне тази история в следващата книга. Всичко може да се случи. 

И така  първото изречение стана последно. Най-напред написах следващия абзац, с който всъщност ще завърша, защото не знаех как да започна.

Е, този текст сам се изля на белия екран. Така че заключително ще ви споделя, че "Всяко сърце е врата" носи най-красивата корица и заглавие тази година. Поне в моята лична класация. Разкошни са. Контрастират силно на мрачната атмосфера на историята и едновременно с това подчертават силно същността й.