"Животните нямат бащи" - Евгения Динева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Животните нямат бащи"

 Автор: Евгения Динева

Издателство: Scribens

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Няма нищо толкова индивидуално като поезията. В прозата не е толкова чудно една книга, история или откъс да ви напомни на друга. С поезията не е така. Тя е лична. Тя е нечий вътрешен свят. А този свят е формиран от хора и събития, които са се стекли в живота на този човек по един абсолютно уникален начин. Да, във Вселената няма уникални неща. Всяко нещо, абсолютно всяко нещо е било някога, случило се е някога или ще се случи някога на някого, всяка дума, предмет, извивка, тон. Няма нито едно индивидуално уникално атомче. Но животът, дори и най-малкият миг от него е съвкупност от стотици хиляди елементи - сетивни, ментални, физически, физиологични. Така че ние сме едновременно част от тази Вселена, споделяме нейните клетки, изпълваме ги със себе си и резонираме с другите и в същото време съвкупността от това, което ни се случва и хората, които влизaт в съприкосновение с живота ни е абсолютно уникална. Поезията е продукт на тази уникалност. И честно казано най-често е страшно, когато човек надникне в тази чужда лична вселена, когато усети всички мигове, в който той и този чужд нему човек са като едно цяло и в същото време изпита далечността на тази връзка. 

Аз не съм критик, не мога да подходя аналитично към тази стихосбирка. Но не мога и да я премълча. Поне това й дължа.

Но не знам и какво да ви кажа за нея. Освен да я прочетете, ако все още не сте. Но се подгответе, защото Евгения Динева няма никакво намерение да ви улесни, нито да ви утеши. Стиховете й са болезнено искрени и отварят рани, които никога не зарастват. В нея няма нищо сладникаво, нищо вълшебно, нищо носталгично, няма го сладкия вкус на прясно набраните плодове от детството, нито сладостта на първите трепети в живота. Но не бих заменила и една дума в нея и дори и да знам в какво се забърквам, пак бих я прочела.  Тя е напомняне на всяка дума и момент, в който сме избрали да премълчим и да подминем нещо. Всички онези дребни знаци, които подминаваме, докато не ни залее лавина от собствените ни решения, а ние оставаме приклещени между това, което сами сме си причинили, вината към себе си, че не сме проговорили преди да стане твърде късно и отговорността, която смятаме, че носим и не можем да предадем. Отговорност към себе си, към другите, към принципите си, към човечността си.

Държа тази малка крехка книга в ръка. Толкова е тънка и толкова много ми тежи. Тежи, защото в нея се смесват гласовете на стотици хиляди хора, гласове, които са премълчали, но душите им проговарят из страниците на тази фина стихосбирка. 

 

 

"Формалдехид" - Антония Атанасова (Ревю)

 

Заглавие: "Формалдехид"

Автор: Антония Атанасова

Издателство: Scribens

 

Брой страници: 159

Година: 2022

 

 

Лесно й е на Антония Атанасова. Сяда пред белия лист, протяга ръка към себе си, разкъсва кожата, пречупва гръдния кош, хваща сърцето в дланта си и пръстите й се стягат бавно и болезнено в желязна хватка, кръвта започва бавно да се стича и да запълва празните страници. Дума след дума, емоция след емоция. Изстисква всичко от него, докато не остане една изтощена, уморена душа, която е дала всичко от себе си за другите, като Щастливия принц в едноименната приказка на Оскар Уайлд. сърце след сърце. И тогава идва дори по-лесната част. Започва да чете на глас изписаните страници и магията бавно възвръща живота обратно в изтощените черупки на сърцата. 

 

Лесно й е на Антония Атанасова. На мен се пада трудната задача. Да се опитам да ви покажа колко силни са думите й. Аз не мога така като нея да бръкна в гърдите си и да изтръгна оттам туптящо сърце. На мен ми трябва там вътре, за да прочета нейните думи. 

Трудно е да вкарам книгите на Антония Атанасова в някакъв жанр и рамка. "Процедура по забравяне на човек" е една много особена, красива и добре балансирана поетична проза. Тони Атанасова пише ефирно както за красивите, така и за грозните и мрачните
неща в живота."Формалдехид" не е като предишната й книга, но не е и напълно различна. Тя е сборник от отделни текстове. Но не са разкази, а лични изповеди, такива каквито пишем в таен дневник. Текстове, които съдържат най-съкровените ни мисли, онези, които не бихме споделили с никого, онези, които не смеем да изречем на глас, а понякога дори на ум.

Някои неща не смеем да признаем дори сами пред себе си, защото тогава трябва да поемем отговорност за тях, защото тогава вече няма да можем да се преструваме, че не сме ги разбрали, изпитали или изживяли. Понякога си позволявам да седна пред белия лист и да ги оставя се изплъзнат от мен и да се влеят в него - стари грешки, които не ми дават мир нощем, избори, които ме преследват, думи, които са посекли обичан човек, действия, които са убивали надежда, съжаления, които на глас, а дори и на ум, винаги ще отричам, че имам, страхове, които са толкова нелепи, че ме ужасяват, спомени, които отдавна съм забравила. След това маркирам всичко, целия текст и го изтривам завинаги. Да не ви някога да види бял свят. Може би и вие го правите понякога. Написаното има особена сила. Когато човек се страхува от гласа си, от мислите си, от малките часове на нощта, белият лист е като спасителна сламка. Белият лист е сигурно убежище. 

Антония Атанасова обаче борави по друг начин с белия лист. Тя не просто не трие думите. Напротив. Тя печата страниците слепва ги и им придава смисъл, общо начало, център и път.  Самотната изповед се превръща лепило за счупения свят.

Защото не можеш да излекуваш нещо, ако преди това не разчоплиш раната, не изкараш гнойта, отровата. Няма как да пребориш инфекцията, ако я заровиш всичко дълбоко в органите си и се опиташ да я погребеш там. 

Боже, знам, че е глупаво, но е и толкова лесно. Да станеш сутринта, да се усмихнеш в огледалото и да слезеш при семейството си все едно нещо не те е глождило цяла вечер. Толкова по-лесно е, отколкото да признаеш, че има проблем, да го отвориш хирургически, да изрежеш мъртвата тъкан (а тя точно като гнойна инфекция яде вътрешността ти ден след ден, докато накрая не остане нищо за спасяване) и да оставиш раната да започне да зараства. 

Така усещам книгите на Антония Атанасова. Не мога да ви го опиша по друг начин. Не мога да ви го опиша изобщо. Истината е, че дори и сега всичко в мен крещи, да маркирам този текст и да го изтрия. И вместо това да напиша, колко красиво пише тя, колко поетично разказва, да ви разкажа два-три текста, които са  ми направили по-силно впечатление и да ви я препоръчам горещо. Четете на своя отговорност. Аз лично се надявам някога да мога да прочета и първата й книга - "Моно". 

 

"Съвсем друга история" - Ева Гочева (Ревю)

 

Заглавие: "Съвсем друга история"

Автор: Ева Гочева

Издателство: Scribens

Брой страници: 67

Година: 2021

 

Сядам да пиша този текст с ясното съзнание, че ще ми е много трудно. С поезията имам сложна и объркана връзка. Колкото и клиширано да звучи, за мен тя е като лекарство. Горчив хап, който не можеш просто да преглътнеш, трябва да го оставиш да се разтопи с цялата си горчивина върху езика, в ума и сърцето ти, за да те излекува или да ти припомни с натрапчивия си вкус, че си жив. А когато става дума за твоята лична отрова, винаги трябва да внимаваш с вида и дозата.

Обичам поезия, която оголва нервите и танцува с тях, опъва струните на болката си и ги превръща в акорди, впива се във вените и артериите и изпълва кръвта ми със собствените си цветове. Обичам и когато поезията разказва истории. Поезията обикновено се смята за нещо много лично и също толкова често се възприема като израз на вътрешния свят на поета. И тук идва пресечната точка, в която за мен се срещат стиховете на Ева Гочева.  Емоциите сред редовете й се преплитат, както и у често обърканите ни сърца. В стиховете й винаги има частица от нея, но не са насочени само към вътрешния й свят. Те са част от света, те са нейните и нашите истории едновременно. 

Някои от тези истории са болезнени, самотни, преливащи от несподелена нежност.  Други са ярки, шумни, носещи бунта на младостта и непримиримостта й. Те са тихи признания в любов, вплетени в дребните детайли на ежедневието ни, които изграждат силната връзка между хората. Най-често всичко това се влива в една пълна и бурна река, която тече по страниците на дебютната й стихосбирка. Много обичам историите за това какво остава. Какво остава когато си тръгнеш и когато си тръгнат от теб, какво остава от детството ти, когато пораснеш или когато ни напусне сърцето. Трудно е вкараш и изкараш поезията й от контекст, но няма и нужда, защото в крайна сметка всички ние живеем едновременно във и извън контекста на собственото си битие. Може би затова така добре ми пасват нейните стихове на душата. Защото говорим на един език или може би гледаме света през едни и същи зеници, или докосваме мечтите със същия чифт ръце.

ръцете са това което остава

когато сърцето напусне

те са тези които пулсират

които се молят

които се пълнят

докато си празен

ръцете са резервното сърце

юмрукът който се свива и отпуска

свива и отпуска

пуска теб

 

***Ев, благодаря ти за споделеното сърце ***

 

"Процедура по забравяне на човек"

Имало едно време едно малко издателство...

Издателство Scribens имат малък, но многопалитрен арсенал и книги. Всяка една от тях - смело решение. Благодаря ви, че сте такива, за да стигне до нас това разголено сърце ..."Процедура по забравяне на човек".

Чувствам тази книга като подарък от двама души. Прекрасната Ева Гочева, която наистина избра да ми даде нещо много специално. И от талантливата и вдъхновяваща Антония Атанасова, макар никога да не съм я виждала или говорила с нея. Защото тази книга си проправи път до мен и създаде мост от емоции, който ме свързва с нея, макар и тя да не го знае. 

Искам да използвам толкова много и различни думи за редовете, които прочетох, но ако го направя, всичко ще бъде прекалено хаотично, за да усетите истинските ми чувства. А може би така и трябва. Любовта е хаос. Животът е хаос, по дяволите. Защо да не бъде и този текст.

Първата дума е фрагменти. Тази книга е съвкупност от фрагменти - кратки разкази, истории, спомени поеми, сънища, изповеди... Малки парченца от Антония Атанасова. Убийте ме, не знам откъде идва тази смелост, тази готовност да разкриеш най-дълбоките парченца от себе си. 

Тази книга е светлина...по толкова много различни начини. Тя е светлината, в която Антония така храбро е застанала, позволявайки й да я огрее, да я освети и покаже на света до прозрачност и до кокал. Виждам вените й, скоростта на кръвообращението й във всяка дума и строфа. Виждам тромбите и кръвоизлизвите.

Тази книга е музика. Всяка дума е нота. Всяка песен - ключ сол. Знаете ли защо ми отне повече от няколко часа, за да я прочета. Защо ми отне дни? Защото слушам. Слушах я в буквите, слушах я в песните. Не, не я слушах. Чух я. Знаете ли каква е разликата? А след първите три песни, вече освен думите, обичах и музиката на Антония Атанасова. Или разбрах, че и тя обичам моята музика. Има ли значение?

Тази книга е поезия. Не само заради стиховете. Всеки текст между тези страници носи усещането за поезия,за мелодия и стих. Разголващи, жестоки, прями, сътворяващи и преобразяващи. Тези думи свалят месото от колака и лекуват рани. Те са единение и бягство.

Не съм професионалист. Не съм тук, за да оценявам. Не мога да бъда безпристрастна. Чета с ум и сърце. Така и пиша. Не умея да преценявам, дали липсва техника, дали стихът е сух, претрупан.. или каквото и да било друго. Не знам как да бъда от другата страна. 

Но нека да ви кажа един малък факт. Тази тънка книжка ме кара да пиша. Сега когато ви го казвам, се усмихвам с особеното задоволство, че това ми е помогнало да натисна спусъците си. Но в действителност тези 150 страници изкараха от мен доста мрачни неща. Нищо, аз харесвам мрака. Стари приятели сме. 

Затова последното, което ще ви кажа е, че тази книжка е вдъхновение. И не знам какво по-добро доказателство за това, че един творец е направил нещо наистина прекрасно, от това да вдъхнови хората, до които са достигнали думите му.

На бас, че ако сложа тази книга на кантара, ще тежи точно 21 грама.