понеделник, 25 февруари 2019 г.

Абракадабра! "Магични мистерии"

Миналата година може и да не успях за ида физически до Панаира, но това далеч не означава, че съм отложила или съм се отказала от покупките си. Седмица след края на Панаира "Магични мистерии" беше вече в ръцете ми. И честно казано нямах търпение. Само корицата й ми е достатъчна, за да се навивам повече и повече.

"Магични мистерии" е книга за деца. Много подходяща за възрастта 10-12 години, както и за 22 години, и за 30 (дотук съм тествала - много е подходяща), а защо не и оттам нагоре. :) Защото няма какво да се обърка в една класическа детска история, няма какво да ви подразни, няма какво да ви разочарова - тя е простичка, обичлива, смислена и поставя на първо място ценностите.

Какъвто и вкус да е останал в устата ви след последната книга, която сте чели, без значение дали е горчив, сладък, тръпнещ, ужасяващ или красив, без значение дали искате да се отървете от това усещане или чувствате липсата му още преди да е избледняло от небцето ви, тази история може да отмие всяко чувство на неразположение, може да изчисти мислите ви, да успокои духа ви и да ви подготви за каквото и ново книжно приключение да сте си замислили.

История стара и обикновена като света. Едно осиротяло момче търси своето място под слънцето. Картър губи родителите си рано, толкова рано че спомените са твърде много, за да ги забрави и твърде малко, за да ги прекрачи и остави напълно. След тази тежка загуба Картър бива поверен на чичо си Слай, който е пълна мижитурка. Ловък крадец, който живее ден за ден и се изхранва с измами. Абсолютно неподходяща среда за едно малко момче. И все пак дори и така, Картър получава и някои позитиви от този развой на събитията - ловките ръце фокусник и умението да създава илюзия за пред хората. И макар начинът, по който той и чичо Слай живеят, никак да не му харесва, в крайна сметка е просто едно малко момче, зависимо от своя настойник. Така че ден след ден, месец след месец, двамата не спират да се местят от град на град, без да имат постоянен дом, приятели, близки, рутина. Всеки път нов приют, нови измами, нови хора и всеки път трябва да напуснат преди да ги заподозрат и окошарят. До деня в който Слай решава, че е крайно време племенникът му да започне да взима активно участие в изхранването им. За него вече не е достатъчно момчето да бъде просто примамка или разсейка, а за Картър не е приемливо да върши тези непочтени неща. 


И така в една импулсивна вечер, изтощен от постоянния стрес и притиснат от обстоятелствата, Картър бяга. Качва се на влака и изчезва в нощта, докато чичо Слай крещи след него с пълно гърло и стиснати юмруци.
Оттук започва и приключението на момчето. Картър слиза от влака в Минерал Уелс, накипрено градче, опъстрено от светлините на пътуващия панаир на Босо. многобройните атракции на Панаира привличат момчето безотказно. От всяка сергия и шатра струи магия и великолепие. Но виждате ли, Картър не е глупав и не вярва в магията.Той знае, че това са просто трикове. Нужно само да знаеш как и да имаш ловки ръце. И точно защото Картър не е глупав, бързо надушва, че има нещо гнило в бандата на Босо.
Но едно малко момче не може да се изправи само срещу цяла банда безскрупулни алчни мошеници. И за щастие Картър не е сам. В Минерал Уелс момчето открива приятели, за пръв път в  живота си, открива хора, с които иска да е близък, които не иска да изоставя, които иска да задържи и да направи част от живота си. Но не е никак лесно да им каже, че е сирак, че е бездомен, че е помагал на чичо си в измамите, макар и косвено и че от време на време рови в кофата, за да намери нещо за ядене. Ще се оплете ли Картър в лъжи до ушите или все пак ще намери начин да достигне до приятелите си, да им признае истината, да се опита да ги задържи? Ще бъдат ли единни или ще оставят Босо да се вихри из града както си иска?
Все пак това е детска книга, мисля, че отговорите са ясни. :) Но това не я прави по-малка интересна, приятна и топла.




Нийл Патрик Харис умее да разказва, да привлича вниманието към историята си и да го задържи. Харесаха ми закачките в книгите. Междинните глави, които са ни учат на различни фокуси. Тонът на повествованието, които сам по себе си е закачлив и усмихнат. Хуморът, шегите и лекотата, с която разказва са заразителни и носят много настроение. 

Харесвам тази история за приятелството. Тя е като уютна вечер у дома на топло сред любими хора. Или като топло лято в косите, докато играеш на криеница или риташ топка с приятели в училищния двор.

четвъртък, 7 февруари 2019 г.

"Заклинание за светлина", магия за живот

Рядко ми се случва да оставам така безмълвна след книга. Още по-рядко ми се иска да не ви казвам нищо. Но този е един от редките случаи. Преди малко в обедната си почивка затворих последната страница от "Заклинание за светлина" една от най-чаканите от мен книги за миналата година. Една от книгите, за които търпението ми не трая дълго да я гледам как стои на рафта неотгърната. И сега се чувствам толкова самотна и изоставена, че не искам да ви казвам нищо. Със зрънце злост в сърцето дори искам да я прочетете и да изпаднете в моята безтегловност и безпомощност. Не искам да съм сама в това страдание. Не искам да ви кажа и думичка за нея, освен "прочетете я".
В. Е. Шуаб е наистина безскрупула и подла. Думите й така ме увличат, така ме настървяват, че забравям за онзи момент, в който ще прочета и последните редове и ще бъда най-безцеремонно изоставена.
Сега чак ми е трудно да повярвам, че "Четирите цвята на магията" ми се стори някак мудна и малко безвкусна. Стори ми се доста безцветна. Ала после със "Сборище за сенки" определено отнесе ума и сърцето ми, за да ме довърши окончателно с тази. Чета я от доста време. Правех големи почивки, защото не исках да свърша, но всъщност пътите, в които съм я разгръщала са не повече от десет. Десет глътки въздух, десет вдишвания, за да приключи всичко. 


И докато я четях попадах на десетки ревюта за нея, които започваха с думите "Аз съм съсипан/а.." или близки до това чувство. Знаех, че ме чака подобно крушение. И без да чета тези редове.
Никога преди не ми е пречило да има спойлъри, никога не ми е пречило да чета ревюта за предстоящи четива. Не бих казала, че този път нещо ми пречеше. Но докато четях "Заклинание за светлина" имах някакво дълбоко собственическо чувство към тази история, за да си позволя да споделя макар и косвено нечии чужди емоции към нея. Така че упорито и преднамерено не прочетох нито едно от тях досега.

Вероятно ще бъдете много разочаровани от мен, ако изобщо дочетете този текст, защото наистина не смятам да ви споделя и думичка от това, което ви очаква сред страниците на тази последна книга от трилогията Цветовете на магията.

Шуаб не е по-специална от другите автори, историята й не е най-добрата идея, която съм чела някога. Няма нищо специално в нея. Но този величествен размах, с който пише, измита всяка мисъл от главата ми и я изпълва със себе си. Всяко едно действие, всяка емоция, всяка закачка в тази книга са нищо по-различно от това, което вече сте чели в стотици други, но нито една книга досега в този жанр не ме е жегвала по този начин. Шуаб отдели два реда на смъртта на един от поддържащите персонажи и една страница за да му отдаде почит през чувствата на Кел. Дори не беше някой от главните герои, а ме удари като кама, забита дълбоко. Осъзнаването на загубата бе толкова искрено и тежко.

Има нещо особено в книгите на Шуаб. Нейните герои се протягат към мен страниците и стават мои спътници. И ще останат такива. Тя е може би един от малкото автори, които наистина умеят да разкриват персонажите си чрез техните действия.
Лайла не изпадна в нито един мелодраматичен момент на съжаление, през цялото време се бореше със зъби и нокти да задържи миналото си само за себе си. Не поддаде нито веднъж в играта на въпроси между нея и капитана на "Среднощното острие". Нямаше нужда Шауб да ни обяснява колко предпазлива е когато нещо касае миналото и самостоятелността й. Начинът по който минаваше през този свят, през всеки свят - с уверена и потайна крачка, с недоловимо и едновременно с това осезаемо присъствие, беше достатъчно ярък, за да разбера какъв човек е тя.

Ще ми липсват. Ще ми липсват ужасно много. Ще ми липсва начинът, по който думите на Шауб ме накараха да се чувствам. Ще ми липсва Лайла с нейната хищна усмивка и крадлива натура. Лайла, която не умее да се сбогува, затова просто не го прави. Лайла, която се забърква постоянно в неприятности, обикновено с риск за живота си, а и с риск за живота на хората около себе си. Лайла, която просто не може да стои мирна, да бъде послушна или разумна. Ще ми липсва Кел, който през цялото време действаше като другия край на везната в тази история - винаги сериозен, винаги готов да употреби себе си до и отвъд собствените си граници, за да защити хората, на които държи. Кел, който има толкова силна връзка с брат си, че дори и без секунда колебание сподели живота си с него. Кел, при когото отговорността накрая винаги взима превес.

Ще ми липсва Емъри неговата лукава усмивка и нечестни подходи. Емъри, който успя да изиграе дори Бард. Алукард, който през 99 процента от времето играе роля - ролята на капитан, на капер, на пират, на благородник, брат, магьосник, любовник, страхливец и всеотдаен приятел. Алукард, който сменя модовете като настроенията на тийнейджър. Чаровният опасен Алукард, който залага с лекота и не позволява загубата да проличи на лицето му.

Ще ми липсват Максим и Емара, които с всяка следваща страница се превръщаха от крал и кралица в родители, спътници и любящо семейство, за да се върнат отново пряко всички свои желания обратно в ролята на отговорните владетели на Лондон.

Не искам да ви изброявам повече, ако до края на втората книга вече не сте осъзнали за какво говоря, тези думи ще ви прозвучат наистина фалшиво. А аз не искам да оставя подобно впечатление за тези книги. Затова ще се спра.
Няма да ви кажа и думичка за нея, но сега вече копнея да намеря други запленени души като с мен, с които да си говоря за тази история.





сряда, 6 февруари 2019 г.

Death Note: Тетрадка на смъртта

Още не е изтекъл и първият месец от новата година, а на мен ми се струва, че е вече април и се чудя защо има толкова много сняг навън. (Е, това изречение вече е невалидно, но да знаете, че седнах да пиша далеч преди този ден.) Толкова интензивно бе началото на тази година по толкова много различни причини. Това беше завоалиран опит да извинение за отсъствието ми. Извинявайте, че не съм се появявала от известно време насам. През тези няколко седмици чета книги, събирам впечатления и нямам търпение да ви разкажа (паралелно с което се опитвам да разкарам гадните вируси от всичките членове на семейството ми).

Днес ще се опитам да сглобя един смислен текст, с който надявам се да изразя поне една малка част от въодушевлението ми около мангата Death Note.
Мисля, че предозирах. Чувствам се все едно съм прочела Колелото на един дъх, като пълен мазохист. Но просто не можах да се спра.

Признавам му го на Цугуми, Оба (не мога, насилих се и му написах името, както бих написала според нашите правила, но просто изглежда толкова грешно..не мога, ще си е Цугуми Оба и това е), това беше една много разклонена и хлъзгава схема.
Преди да започна, искам да ви кажа, че надолу в текста вероятно ще последват спойлъри, четете на своя отговорност.  Но просто няма как да ги избегна, ако искам да ви поговоря за всичките 12 томчета.

Както казах и миналия път...отегчения от живота Лайт (Райто) и отегчената от небитието (да, 50 глави по-късно вече знам, че Рюук е от женски пол) шинигами пресичат пътищата си, когато Рюук изпуска "случайно" своята тетрадка на смъртта на Земята, а Райто я открива.
Тетрадката изначално е притежание на шинигами, наричан в мангата още бог на смъртта и жътвар. Шинигами я използват, за да удължават собствения си живот, като отнемат оставащите години живот на своите жертви. Но животът в измерението на шинигами е безкрайно муден, скучен и изгнил, затова Рюук решава да се позабавлява и за нейно щастие открива идеалният човек за това. (А и ябълките на земята са толкова сочни)
Райто е амбициозен младеж - арогантен, изключително умен, тих, спокоен, учтив, прилежен и досетлив. Усещате ли накъде бия? Напомня ли ви на нещо този профил? На мен ми напомня на добра основа за социопат и сериен убиец. 
А тетрадката е нещо друго. Ако напишеш в нея името на човек, чието лице познаваш, той ще умре от сърдечен удар до 40 секунди. Но това далеч не е всичко. Има няколко простички правила, които дават на човека, който я използва, тайнствената сила да убива от разстояние, без да оставя никакви следи. Без да бъде в контакт със своята жертва. Дават му възможността да контролира времето и обстоятелствата на смъртта, както и последните действия на жертвата. 

Райто решава да използва тетрадката за да твори добри дела, за да наказва престъпници, за да унищожи злото. Затова започва да пише в тетрадката имената на най-лошите престъпници, които биват съобщавани по телевизията. Сутрин отива на училище, а следобед се прибира и пише имен в тетрадката. Малко е зловещо...
И когато случаите на сърдечен удар, покосил криминално проявени лица в цял свят, зачестяват твърде подозрително, полицията и ФБР се раздвижват и търсят помощта на най-добрия детектив в света - Л. А Райто се превръща в Кира - медийният образ на масов убиец. 

И тук започва играта на котка и мишка. Или може би е по-правилно да кажа на котка и котка, защото това преследване е взаимно и равносилно. 
Кира и Л. си приличат прекалено много. И двамата пазят самоличността си в тайна, при това наистина умело, всеки със своите причини - единият, за да не бъде хванат и осъден, другият, за да не бъде убит. И двамата притежават отлични дедуктивни умения и изключително проницателни умове, затова и надпреварата по между им е толкова равностойна. И двамата са безскрупулни, когато стане дума за постигане на цел, макар и да стоят от двете страни на барикадата, начинът им на мислене е доста еднакъв. И двамата са готови да стигнат до екстремни нива на крайност, за да победят. И като към всичко това сложим в сметката и че в крайна сметка средството за постигането на целта им е човешкият живот, нещата добиват наистина сериозни измерения.

Цугуми Оба има подхода на Кинг към историята, която разказва. Няма мистерия около идентичността на притежателят на тетрадката и детективът, който го разследва. Поне не и за читателя. Но това далеч не прави нещата по-малко интригуващи или мистериозни. Напротив, така авторът ни дава възможност да видим нещата от друг ъгъл. Позволява ни да влезем в главите на Райто и Л., да разберем как мислят, как вадят изводи, как действат, как реагират един на друг.

Панел след панел, действието се заплита, интригата се усложнява, схемата става все по-мащабна. Докато постепенно фокусът се измества от целта. Райто все още иска да прочисти света от злото, все още иска да създаде нов световен ред, нови правила, но вече всичко това не е продиктувано само от неговото силно чувство за справедливост и разбиране за правосъдие. В неговата игра започва да се промъква и едно съвсем естествено състояние на самозабравяне, започват да се прокрадват думи като "аз ще бъда бог". И въпреки тази промяна, въпреки откровено жестоките и егоистични действия на младия мъж, въпреки безскупулността му, Цугуми Оба успява да запази симпатиите на читателя към Райто  до последно. Поне успя да запази моите.
И при все всичкото напрежение, което постоянно се натрупва, при все задъханата надпревара, има малки отдушници за смях, които балансират много добре историята. Наред с тях и неведнъж устата ми се огъна в зловеща усмивка, предвкусвайки какво предстои. И определено няколко пъти ми висваше ченето от изненада. В процес на четенето разбирам защо тези действия бяха необходим и колко ползотворен ефект имаха върху бъдещите машинации в книгата, вливането на нова кръв в действието, нови идеи и фигури. Но-о-о-о въпреки всичко това в момента, в който четях ключовия панел, оставах зяпнала и безмълвна.

За да напишеш дванадесеттомна манга, която по история, сложност и мащабност не отстъпва на нито една криминална порецита, била тя и под формата на роман, се налага да направиш някои жертви и да обновиш антуража си по някое време. Не мога да спра да разделям мислено цялото действие на две части. Когато Л. е главният детектив по случая. И когато Ниър и Мелло започват разследването си. Двамата са аналог на Кира и Л. по малко по-друг начин. Те преследват една и съща цел - Кой е Кира? И неговото залавяне. Подобно на Райто и Л., те са сходно безскрупулни, манипулативни и остри, но все пак избират различен път за разследването си. А съревнованието помежду им го прави още по-интригуващо. Да не говорим, че на Кира му се налага да пази гърба си от двамата изключително умни противника, които е трудно да различи човек кога действат на различни фронтове и кога обединяват усилията си.

Играта на шах става все по-опасна с всеки следващ панел, плановете все по-заплетени и трудни за отгатване, а всичко опира до това, кой ще наиграе другия, кой ще предвиди по-добре плановете на противника си, кой ще действа по-умно, по-бързо, по-безскрупулно, по-непредсказуемо.

Отне ми няколко дни, за да прочета целия комикс. Обичам черно-белите страници на мангата, защото е истинско удоволствие да следваш нюансите на сивото и да откриеш емоциите на изписаните по тях лица. Думите са могъщи, никой филм не може да предаде всички емоции, така както биха го направили думите. Но когато към тях добавиш и черно-белите панели, които изразяват емоциите така сякаш собственото ти сърце се преобръща от вълнение, това вече е ново ниво на интеракция с читателя. 
Сега остава да намеря време да изгледам и анимето, но определено не планирам да бързам. Първият път когато започнах да гледам Игра на тронове някъде по-средата на втората книга, бях толкова разочарована, че ако не беше една щастлива случайност нямаше никога да посегна отново към сериала, който сега ми е не по-малко интересен. Няма да направя повече тази грешка. 
Един нов свят се отваря пред мен и аз стъпвам с все по-уверени крачки в него, готова да опитвам и да рискувам. Жалко, че не излизат много такива издания на български.