събота, 31 март 2018 г.

Сделката на живота ти

Думите на Фредерик Бакман се настаниха трайно в сърцето ми. Често безмилостни и съществено топли и нежни нахлуват през трахеята, спират въздуха ми, понякога ме задушават, а после изпълват дробовете ми със собствения си дъх, за да се сгушат накрая в сърцето ми, където вече си имат свое собствено кътче, от което никой не може да ги измести.


Не знам откъде идва тази негова дарба. Не знам как е възможно да прониква толкова дълбоко в човешката душа и да разчита толкова ясно емоциите на хората. Но го прави. И всяка дума е попадение, право в целта.
Винаги ми е било малко трудно да пиша/говоря за книгите му. Обикновено просто бутам книгата в ръцете на приятел и казвам "Чети!".  Толкова е прям и така добре изразява цялата палитра от чувства, че след това усещам, как думите ми бледнеят, че не умея да опиша, както ми се иска какво събуждат в мен книгите му.

Героите му са като мен и вас - уморени, обременени от своите предразсъдъци, разочаровани, устремени, щастливи и едновременно с това тъжни. Някои от тях са се предали, други продължават да вървят напред, някои криволичат настрани по тесните пътечки на живота. 

Това е историята на един умиращ от рак мъж, който прави равносметка на живота си, Една равносметка, която е предназначена не за него самия, а за неговия си.
"Здрасти. Аз съм баща ти."
Един човек, който цял живот е работил, който е праивл пари, изградил е империя зад гърба си и никога не е намирал време за момчето си. И до този момент не съжалява за това си решение, защото знае, че е правилно, защото неговите приоритети са такива, защото така разбира живота. Болезнено откровен е този мъж в първите страници на книгата. И въпреки това не мога да го зашлевя, защото е скапан баща. Разбирам го. В това откровение няма съжаление, няма оправдания, няма извинения. То е ясно заявление - Аз избрах да живея живота си така.


Бакман отново взима най-дълбоките ни емоционални страхове, онези които не смеем да признаем, нито дори да изречем на глас. Отново опитр до онези въпроси, които всеки от нас си задава тайничко по отношение на хората, които обича. Аз лош родител ли съм? Бях ли винаги до теб, когато имаше нужда от мен? Успях ли да ти помогна да влезеш в този свят като пълноценна личност? Имам ли доверието ти? Успях ли да те опазя от най-големите си страхове? Чуваш ли ме? Думите ми достигат ли те? Защо не говориш с мен?

В тази кратка история се побира цялата вселена на живота. В нея няма щастлив или тъжен край. А само неговите безпрекусловни правила - всяко желание си има цена. Колко си готов да платиш, за да осъществиш желанията си. Колко струва живота? Ами смъртта?
И както обикновено макар и тъжен, този разказ прелива от обич - осъзната и не. Обичта достига всяко сърце, понякога бавно, понякога мълниеносно, но винаги си пробива път. Бакман не затъва в протяжни обяснение за рационалните и емоционалните действия на хората. Той кове героите си, като нагорещено желязо и с всеки удар добавя по един детайл, който оголва душата на човек. 



Не можеш да побереш цял един свят в толкова малко думи. Или можеш. Толкова ясно си представям болното от рак момиченце в болницата, което моли бащата да си поиграят заедно - нейното зайче Айо, столът, който тя боядисва в червено, просто защото знае, че на него му се иска да е в червено и драконът, който прави от кутията за мляко. Представихте ли си я? Толкова малка, беззащитна и обречена, ала всеки път отговяра на майка си каква иска да стане като порасне голяма, макар да знае, че никога няма да порасне, просто защото майка й има нужда нейната подкрепа да достигне до нейното малко момиченце. 

Имам нужда да чета книгите на Бакман, защото те ме връщат в реалността. Не онази забързаната, в която задачите ми се трупат безспир, в която някой от вечерите нямам търпение да сложа детето да спи, за да си легна най-накрая и аз, смазана от умора или в която бързам да се скрия от дъжда, защото може да се разболея след това, а сега нямам време да боледувам. Бакман ми припомня как използвам краткото време, което имам вечер да се порадвам на мъничето пълноценно, без да изпускам и секунда, как после се промъквам в стаята й по няколко пъти, за да гледам спокойно й лице и издутите бузи, докато спи. Припомня ми как  обичам да се разхождам бавно в дъжда, без значение дали е порой или лек дъждец и да си слушам и пея "Няма нищо по-хубаво от лошото време".
Реалността е еднаква за всички, но всеки сам избира за себе си как да я вижда и възприема, как да живее в нея.

четвъртък, 22 март 2018 г.

BOPS: Главна женска роля

Строих се в понеделник в 8:50 пред офиса на Спиди и чакам да отворят, за да си взема месечния BOPS. Връщам се нетърпеливо в офиса, а там се оказва такава лудница, че забравям за вълшебната кутия. В ранния следобяд главата ми вече пуши, не съм мърдала от стола повече от 5 часа. Обръщам се да погледна през прозореца с ясното съзнание, че искам просто да гледам известно време в една точка, без да мисля, без да мигам. И си виждам BOPS-a. Ето какво ще ми оправи деня.

Първото нещо, което ми прави впечатление, разбира се, е книгата. Ей, как я чакам тая книга. Но за нея по традиция накрая.

Разопаковам аз жълтия найлон на спиди и гледам, че кутията ми изглежда огъната и издута нагоре. Видимо, защото нещо не се е побрало в обичайните размери на кутията. Отваряйки, установявам, че бабунката се образува от специално изработената за кутията свещ от соев восък (каквото и да означава това) със завладяващия аромат на стари книги, мента и прясно окосена трева. Свещта е прекрасна идея и изработка на The Candle Kingdom и е закачливо намигване към пролетта, която колкото и да не ви се вярва в този сняг вече тропа на вратата.





В кутията ще намерите и две временни татуировки по дизайн на Kontur Creative. Така и не им намерих приложение на тези стикери :) и на предишните. Предполагам че на по-младата аудитория на BOPS ще им харесат. Не, че аз съм стара или нещо такова, но като че ли мина времето да си лепя фалшиви татуировки по тялото. :)
Нищо, аз си ги събирам грижливо и вярвам, че някой ден ще намеря правилния тийнейджър, на който да ги подаря и че родителите му няма да ми откъснат главата на мига или да ме изтрият от живота си завинаги.


Ще откриете и книгоразделител на "Четат ли двама", посветен на месечната кутия. Обичам книгоразделители. И освен ако не съм в състояние на продължително натрупана умора, обичам и да си подбирам книгоразделител според книгата която чета. Така че още един може само да ме зарадва повече. :)

Много обичам като открия в кутията обеци. Винаги са супер готини. Съдейки по дизайна моите трябва да са посветени на Селена Сардотиен, което ме устройва напълно. Дето се вика, ако можех да си избера кои да ми се паднат, пак тези щях да си сложа в кутията. Мисля си, че би било много хубава идея, ако някой ден в някоя от кутиите открием и пръстен, посветен на любима книга или герой. Осъзнавам, разбира се, че такъв артикул може да се добави в посветена на дамите кутия. Оsвен това е малко трики положението с размерите. И не съм сигурна колко финансово ефективно би било. Знам, че минусите станаха доста, предполагам затова още не сме видели подобно бижу в кутия, но това не пречи на мисълта, че идеята е готина, да си лети през ума ми. 


И сега гвоздея на програмата - "Училището за добро и зло". Толкова се зарадвах да я открия в кутията. Не си давах сметка, че има и не лош обем, което е още един бонус. 
От декември насам съм влязла в серия с тежки и сериозни книги. И имам нужда от сравнително чести почивки за глътка въздух с разтоварващо четиво, но ми е много трудно да си намеря такива.
Може би от около месец насам чета "Войната не е с лице на жена". Тя е от онези книги, които ти е трудно да спреш да четеш, но когато спреш нямаш сили да отвориш отново. Някои от разказите ме карат да правя почивки, нещо което не ми се е случвало никога преди, ала картините се запечатват в съзнанието ми и ме преследват постоянно. Затова, когато видях анонса за книгата на Соман Чайнани, знаех, че имам нужда точно от това. И сега я държа в ръцете си, благодарение на BOPS. 


Приятно е като се замисли човек, че е едва началото на годината и книжните изненади те първа предстоят. Чакаме с нетърпение следващите кутии, мили хора. :)

понеделник, 19 март 2018 г.

"Предателка" ли е Амани?

Любопитна да научa какво ще се случи с Амани и въстанието започнах втората книга от поредицата късно през нощта, едва прочела първата. Изтичах до ледения хол и грабнах значително по тежката "Предателка" в ръка. И затечох...(това зачитане продължи доста по-дълго от планираното)

Учудващо втората част започна и продължи по-добре от първата. Обикновено в подобни young adult поредици втората част, където главните герои излизат от своята микровселена и се вливат в по-глобалната картина, действието се разводнява значително. Рядко ми се случва с книгите от този жанр, продължението да ми хареса повече от началото. Така се случи с "Предателка".

Олуин Хамилтън продължава историята без големи паузи в действието. Като полуджин Амани е ценна стока за близки и врагове и скоро след началото на книгата се оказва пленник в палата на султана - затворена в харема, но без да е същинска част от нея. Да си призная олекна ми от този факт. Четейки задната корица на книгата, анотацията остави доста разбъркани чувства в мен и и едно неопределено очакване с лош привкус. За щастие сюжетната линия продължи своята приключенска и бунтарска нишка, без особени отклонения. 

Затворена в харема на двореца, Амани има възможност да се докосне и до философията на султана, която макар и много жестока, се оказва не толкова нелогична и плоска, колкото изглеждаше в началото. В "Предателка" Олуин Хамилтън противопоставя две идеологии. От една страна е твърдата ръка, с която управлява султана. Ала както изглежда всички жестокости извършени от властимащия мъж не са просто функция на неговата амбиция и алчност, а желание да установи стабилност в държавата, макар и под диктатура. 

От другата страна застава въстаналия принц Ахмед и всички хора от съпротивата, които са били преследвани или ощетени по някакъв начин от праволинейното управление на султана. Техните идеали са чисти, ала кръвта продължава да се лее. Кръвта се лее, независимо коя идеология е избрал да следва човек. Ръцете на баща и син са изцапани с кръв. И докато в първата книга въздигахме принц Ахмед на пиедестал и заплювахме баща му ожесточено, с продължението, благодарение на беседите между султана и Амани, Олуин Хамилтън успява да посее зрънцето на съмнението и да ни принуди да обмислим ситуацията по-мащабно. Разбира се, намеси се и вълнението от очакването на решението на Амани - коя страна ще избере. Струва ми се, че ни очакват още изненади в тази насока и ще се радвам, ако се окажа права. Ще бъде наистина хубаво да видим как историята кривва от праволинейното ограничение на черното и бялото.

Романтичната линия между Амани и Джин леко избледня и остана някъде назад като фонов звук, което в този случай за мен лично не навреди на историята. Напротив, прозволи ми да се концентрирам върху опозицията между султана и въстаналия принц. Олуин Хамилтън не дава еднозначни отговори. Оставя читателя сам да избере коя идеология да подкрепи, тъй като на моменти и двете звучат крайно смислено и правилно. В крайна сметка всеки сам решава с какво може да се примири и с какво не.

Харесва ми, че Олуин Хамилтън разширява диапазона на героите. Има няколко нови образа, с които определено се радвам, че се запознах. Макар обемът, на който се простира сериозната част от книгата този път да е много по-голям, не мога да кажа, че ми лиспва хуморът и закачките. Историята има много добър баланс в това отношение. Разтоварващите моменти са чести, силни и добре разпределени между страниците, за да обират натрупалото се напрежение, без да превръщат книгата в пародия.
Олуин Хамилтън не ни лиши и от няколко интересни обрата в края на историята, благодарение на които се очертава третата книга да бъде също много интересна. Очакваме я на шести март тази година (Чак сега си давам сметка, колко време е минало, откак ревюто седи написано и нередактирано). По принцип ЕГМОНТ са доста стегнати в преводите, така че надявам се да не се забави много преди да стигне и до нас. 

понеделник, 5 март 2018 г.

Огън и пясъчни бури се вихрят в "Дете на пустинята"

Имам да наваксвам с няколко прочетени книги. Напоследък не ми остава много време за писане, защото влагам и малкото свободно време, което ми остава, в четене. След "Далечна светлина" имах нужда от няколко разтоварващи четива, които да укротят малко емоциите ми, защото всичко започна да става твърде наситено. Започнах с "Момичето, което изпи луната" и след нея просто не можех да започна отново тежка книга. Исках да задържа по-дълго това пръхкаво и хвърковато усещане, което тя остави в мен.
Затова се насочих към една книга, която чака отдавна. Купих си я преди време, но в онзи момент се бях заситила с Young Adult четива. Напоследък използвам този жанр доста нехайно. В него се включват всички книги, в които главните герои са млади, подрастващи, задължително момче и момиче, които неусетно се унасят в любовни трепети, но не бързат да си го признаят (поне единият от тях, най-често девойката, защото това удовлетворява по-голямата част от таргет групата). Останалите променливи варират - може да е с лек привкус на фентъзи или с делнична тематика, приключенска или ученическа. Има избор.

"Дете на пустинята" влиза в категорията. Дали защото отдавна не бях чела нещо от жанра или защото я прочетох в правилния момент, ме изненада приятно. Преди две години доста се изписа за нея, предимно положително настроени читатели. И както обикновено порядъчно закъсняла мисля да ви поговоря и аз малко за нея.

Олуин Хамилтън създава един свят между дивия запад и ориенталските обичаи, който оставя приключески привкус в устата. 

Амани отраства в малко градче сякаш в края на безкрайната пустиня, пълно с ограничени хора и ограничени възможности. Загубила майка си в ранните си детски години, Амани живее в дома на чичо си. Дом, който никога не е чувствала като свой, пълен с роднини, който никога не ги е било грижа за нея. Амани копнее да се махне от този малък и потискащ град, далеч от ужасното бъдеще, което я очаква тук - да бъде жена на младия бабаит Хасан или на чичо си, на чийто разноски така и така живее сега.

Бъдещето е твърде мрачно пред Амани, за да се примири с него. Амани дълго планира своето бягство от Дъстоук. И точно когато има план и вижда ясно лъч надежда да го осъществи, всичко се обърква. В плана й се наместват някой непредвидени обстоятелства в лицето на млад чужденец с проницателен поглед и насмешлива усмивка. Точно видът беда, в която не бива да се забърква и от която не може да стои далеч. 
Въпреки че трябва да дам няколко точки на Амани за опитите да се отдели от обекта на интереса си, при все привличането, който неспирно я притегля към него, тя в крайна сметка се оказва част от този тандем (както се очакваше и както, разбира се, се надявах да стане).
Връзката между Амани и Джин е като обтегната струна, която и двамата подръпват често и настойчиво, не винаги подготвени да понесат последиците от това. Напрежението в диалозите е обичайното за жанра, без да прелива и да превръща зараждащия се романс в досадна препирня. 

Пътуването през пустинята с мистериозния непознат се оказва само началото на поредица повратни събития в историята. На Амани й предстои да направи важен избор в живота си. Може би най-важният. Да реши, дали иска да бъде част от съпротивата. Но това няма да бъде лесно решение. Има неща, които й тежат след пътуването през пустинята с нейния спътник. Твърде много неизговорени думи, твърде много скрити истини, твърде много изпуснати моменти. 

Олуин Хамилтън е скрила и други изненади в ръкава. Амани разбира не точно по начина, който би желала, че самата тя е полуджин. Дете на човек и джин. А това разкритие носи със себе си голяма отговорност. Съмненията в Джин и неговите намерения растат. И пред Амани се разкрива поредното голямо предизвикателство, придружено от обичайното предателство на и без това рядко повереното й някому доверие. Тя трябва да реши, ще избяга ли отново, както е правила винаги досега или ще се изправи пред себе си, пред истината, пред страховете си и пред другите, за да заеме полагащото й се място в историята. 

На историята не й липсва динамика и хумор. В лагера на въстаналия принц, има няколко крайно очарователни образа, които харесвам дори повече от Амани и Джин. Вътрешната хармония и разбирателство, които царят в семейното обкръжение на съпротивата, придават допълнително топлина и огън на историята. Сблъсъци и битки не липсват. Изобщо динамиката на книгата е много приятна и историята се изплъзна неусетно прочетена, оставяйки приятната тръпка на очакване на следващата част. 

събота, 3 март 2018 г.

"Искам да бъда свободен. Разкази за Левски"

Дълго време обмислях, дали да пиша за тази книга или не. Чувствам се твърде малка и незначителна, за да си позволя да изказвам мнение, когато в заглавието стои името на Дякона. Но ми се иска да си напомняме от време на време един друг за него.
Не съдете строго. Далеч съм от идеята това да бъде ревю. Просто споделяне на мисли и чувства.

"Искам да бъда свободен" е сборник с разкази, макар че не знам доколко отделните епизоди могат да бъдат точно наречени разкази. Всеки един от тях споделя спомени, чувства и размисли на хора, били в обкръжението на Левски в един или друг момент от живота и борбата му. Български дейци споделят своите спомени за Левски, разказват за идеологическия сблъсък помежду им. Турци разказват за срещите си с Дякона, за начина по който го възприемат, по който го разбират, по който го подреждат в своята собствена вселена от чувства и мисли.  Сестра му Яна си спомня будните и живи очи на момчето Васил и как този силен поглед е израстнал и се е запазил в него до края. Майка му изпраща своите чувства към него, надявайки се да достигнат до нейния син, който седи на студената пейка в килията. Нейният повик е отправен колкото към него, толкова и към вселената. Отпраща въпроси в пространството. Като всяка майка в даден момент от живота си се пита, дали е постъпила правилно, дали ще може да продължи да живее с решенията, които е взела. 

Димитър Дишев е избрал богато многообразие от хора, които са се докоснали до аурата на Дякона, за да излеят душата си на празните страници на тази книга. 
Има толкова много теории и спекулации около живота и смъртта на Левски, че е трудно за един неисторик като мен да подреди правилно пъзела и да подкрепи аргументирано теза. Като че ли донякъде и заради това Димитър Дишев е избрал да поднесе на своите читатели изследванията си по този начин. Целта на тази книга не е да развенчава митове и легенди, нито да създава такива, а да запали искрата. Същата онази искра, която Левски е обикалял  по градове и села, за да пали. Тя е всичко, което имаме като българи - тя е надежда, гордост и чест. Тя е онова пламъче, което различава роба от свободния човек.  Пламъче, което с годините гасне бавно у нас. Около 19-ти феруари и 3-ти март подклаждаме леко  жаравата и после продължаваме да зариваме въгленчетата дълбоко в съзнанието си заплетени в злободневните си задачи. 

Димитър Дишев не разказва просто истории с тази книга, той гради у нас усещането за Апостола, загребва с шепи от неговия чар и стабилност и ни храни с него, за да узреем за истината, за да помним. 

Вярвам, че такива книги трябва да се пишат, за да помним не толкова историята, смъртта и фактите. Тези книги трябва да стигат до хората, за да помним човечността, същината на живота. Това обичам в тази книга. Тя не създава изкуствен ореол около личността на Апостола, не го възвисява уклончиво на желанията. Сред тези страници ще откриете един крайно човечен Левски с всичките му постижения, битки, недостатъци и слабости. Не случайно Димитър Дишев акцентира на няколко пъти върху убийството по времето на обира. Той не се свени да изкара пред очите на всички едно от делата, заради което мнозина осъждат Дякона и тогава, и сега. За да го видим такъв какъвто е - упорит и непреклонен. Думите му, че борбата може да изиска да умрат и невинни от нашите ръце, може и да са жестоки, но са истина - гола и грозна, но истина. Трудно ми е да побера всичката тая целеустременост и отдаденост в очертанията на сините му очи, сякаш в себе си носи напрежението и заряда на слънцето, готов всеки миг да избухне и все пак толкова спокоен и уверен, повличащ за каузата си хора отвсякъде. Отдаден до себеотрицание, готов да каже дори "Турчин ще стана, само да работя за делото на България." (простете ми, ако цитатът не е точен).

Иска ми се да пазим този огън в сърцата си, иска ми да се вглеждаме от време на време в себе си, в другите и да търсим тази искра, да я пазим и поклаждаме, да бъдем единни. Затова вярвам, че книги като тази трябва да бъдат публикувани, трябва да бъдат четени и споделяни. 

петък, 2 март 2018 г.

"Момичето, което изпи луната" е новата ми любима приказка

Отдавна търсех книга като "Момичето, което изпи луната". И не очаквах именно тя да бъде тази книга. Вероятно никога нямаше да я прочета, ако не бяха Издателство Orange Books. Уважавам решението им да запазят оригиналната корица,  защото тя наистина е прекрасна.

Напоследък приказки не липсват в книжния свят. Много приказки бяха изтупани от праха и прекарани през личната призма на наелия се с тежката задача автор да вкара нови персонажи в отеснялата рамка на старата приказка. Много нови магични светове бяха създадени, които разказват чудати истории за вълшебства, герои и принцеси. И всяка една от тях някак напомня по малко на света извън приказките или директно се влива в него.

"Момичето, което изпи луната" е нещо различно, нещо толкова различно, че бих я нарекла прекрасна старомодна приказка. Толкова отдавна не бях чела такава. В нея няма излишна оригиналност, просто топлина, магия и въображение. О, и звънлив чистосърдечен смях.


Тя е като рецепта за отвара за уют. Сред страниците й ще намерите всяка нужна съставка, за да заклокочи весело гърнето на вещицата. Разбира се, има вещица - Зан, която е стара или млада, зависи кого попитате, сприхава и много любвеобилна. Има и дракон - Фириан, който не е много голям и страховит. Всъщност е доста дребен,  но в сърцето му гори такъв огън, че аз бих внимавала около него. Има и чудовище, блатно чудовище, голямо, огромно, с много пипала, старо колкото света или светът е стар, колкото него. Не е много сигурно, защото Глърк винаги казва, че той и светът са едно и също, едно цяло.


После в блатото се настанява едно бебе и обърква всичко. Едно бебе, което Глърк не иска дори да погледне и което не може да спре да прeгръща. Едно бебе, което е влязло толкова дълбоко под кожата на старата Зан, че не е искала да го остави при новото му семейство и когато козето мляко свършило го нахранила с луната.  Бебето събрало толкова много магия в себе си, че Зан нямала друг избор освен да го задържи и да го отгледа. Съответно Глърк и Фириан също нямали избор. И честно казано след години и двамата били сигурни, че дори и да имали избор, те пак щели да задържат малката Луна с нейните игриви черни къдрици и огромни любопитни очи, които потъвали все по дълбоко в сърцата на новото й вълшебно семейство.


Чудите ли се, откъде е дошло това дяволито бебе, което нарушава мира и спокойствието в блатото с пакостливата си натура? Ами от Протектората, разбира се. Там, над Протектората, от години небето е застлано с огромен сив облак тъга (естествено, че е сив, какъв друг може да бъде облак тъга), защото всяка година в един определен ден, най-малкото бебе в града трябва да бъде принесено в жертва на вещицата от гората, която преди години възпламенила близкия вулкан и изсипала огън и жупел върху всички наоколо. И сега, за да умилостивят вещицата всяка година хората от Протектората оставят най-малкото бебе в гората за нея. Това са толкова много години тъга...Представяте ли си, какъв голям облак са направили? Ужасен е, нали?

Объркахте ли се? Някакви хора оставят бебета в гората за вещицата. А уж вещицата е баба Зан, която прибира бебетата и ги отнася към новите им семейства. Надявам се, да сте се объркали. Четете, за да подредите пъзела. 

Деня, в който започнах книгата, прибирайки се от работа се замислих, колко жестоки всъщност са хората от Протектората, оставяйки беззащитните пеленачета в гората, където дебнат много по-страшни неща от вещицата. Замислих се, колко много смърт тежи на съвестта им. И се зачудих, дали тази жестокост приляга на останалата част от историята. И после се върнах назад в годините, когато самата аз бях малко момиченце и си спомних за приказките, които слушах в онези години. В тях също имаше жестокост, но тогава не ми правеше особено впечатление. Не се трогвах и не обръщах внимание на страшните аспекти от живота, които надничаха иззад буквите. Всичко беше наред, защото това е приказка. Като тази. И няма от какво да се притеснявам. Странно е как години по-късно започнаха да ме дращят отвътре тези детайли, когато вече неизбежно прилагам сюжета на историята към калъпа на истинския живот. Малко ми липсва онази неосъзнатост, която притежавах преди години. 

 

Но дори и приемайки тази жестокост със сегашния си акъл, аз пак харесвам безкрайно много тази книга. 

Тази приказка си има всичко. Вълшебство в изобилие, смях на корем и много топлина, с която да ви облее. Има си добър старомоден злодей, който не бърза да се разкрива още в началото. И най-вече очарователен край  - съвсем предвидим. Толкова предвидим, че ми напълни сърцето, защото се уморих от големи обрати в края на историята, които да се чудя как да ги подредя с емоциите си след това.

Признавам си, наистина не очаквах това и останах много доволна, като заситена котка край камината.