сряда, 30 ноември 2022 г.

"Къщата на клоуните" - Галин Никифоров (Ревю)


 Заглавие: "Къщата на клоуните"
Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Платформа: Storytel
Прочетено от: Симеон Владов
 
Брой страници: 160
Година: 2011

 

Не знам, дали щях да харесам толкова много "Къщата на клоуните", ако това беше първата ми среща с Галин Никифоров. Неговият стил е специфичен, историите му гравитират между реалността и неведомото.


"Къщата на клоуните" е бавна, изливаща сърцето си между страниците  история. Не бях сигурна, дали да пиша за нея. Все още не съм сигурна, дали този текст ще види бял свят. И не, защото не ми хареса. "Къщата на клоуните" е по-скоро книга, която се усеща, отколкото чете. Тя е като карта на сърцето на разказвача. 

"Къщата на клоуните" е повест за болката. Всяка дума, нота и дъх в нея са напоени с тежестта на болката. Плътни, наситени изречения ни водят през този мрачен и тъмен лабиринт на съзнанието. Плетеница от изповед, спомен, молитва и зов изграждат структурата на романа. Неопределени герои с неназовани имена изпълват страниците с копнежи и страхове. 
 
Като всяка друга книга на Галин Никифоров и тази е специфична и едновременно с това разпознаваема.
"Къщата на клоуните" е място за покой, утеха и последна стъпка преди отвъдното. Гробището на цирковите артисти, което се простира отвъд очертанията на тази малка преизподня, се превръща в мост, който свързва миналото и настоящето, животът и небитието, раждането и смъртта. Там са разказвачът и неговото семейство. Майа - неговата любима, чиято меланхолия граничи със състояние на ступор и парализа. И тяхното момче Странност, което страда от аутизъм. Разказвачът се рови в спомените си, връща се назад "в посипаното с прах минало", когато е загубил баща си - Триръкия, рее се в ателието на Богинята, неговата майка, сред живописните картини на болка, които очароват света.

Не съм вярвала, че толкова меланхолична, тъжна и бавна книга ще ми хареса. Запъвам се на този текст, не мога да опиша емоцията, която изпълзява от страниците. Не мога да ви опиша тази алхимична отвара, която е забъркал Галин Никифоров. Зловещата атмосфера на Махагоновия дворец, на Гробището, на Гримьорната на клоуните със смуглата светлина и отражението на тъжния клоун в огледалото, макар всичко това да е неназовано, усещането за него витае във въздуха. Разказвачът седи там на дървения стол, със сетни сили пред белите листове, обзет от пълна безнадеждност и безпомощност и човърка старите рани, старите превръзки. И накрая след всичката тази тежка миазма, остава чувството на безкрайна обич.


събота, 26 ноември 2022 г.

"Хроники на неведомото" - Николай Терзийски (Ревю)

 
Заглавие: "Хроники на неведомото"
Автор: Николай Терзийски
 
Издателство: Жанет 45
Година: 2019

Брой страници: 464
 
 
След първото изречение на "Отлъчване" от Николай Терзийски, знаех, че ще продължа да се връщам към тези думи и да мисля за тях. След края й, знаех, че ще прочета всяка негова книга. Няма нищо за обмисляне или чудене. Той пише, аз чета. 

"Отлъчване" ме изненада, зашемети ме. Не знаех какво да очаквам и ми беше трудно да побера в ума си дългият и шарен низ от истории, хванати ръка за ръка през годините, които ме връщаха назад и водеха напред през живота си. Сега, отваряйки първата страница на "Хроники на неведомото", знам какво да очаквам. Нетърпелива съм, искам пак да усетя мелодичността и красотата в думите, които, ей сега, ще се излеят пред мен на белите листове. Вълнувам се. (Мисля, че няма по-голямо удоволствие за читателската ми душа - вълнението и очакването от предстоящия разказ.) И малко ме е страх. Защото летвата се изстреля много високо с "Отлъчване", И сега не мога да се примиря и с трохичка по-малко. За щастие и не се и наложи. "Хроники на неведомото" е абсолютен разкош, каквато беше и предишната му книга, каквато несъмнено ще бъде и "Звезди под клепачите". 
 

Сравняват книгите на Николай Терзийски със "Сто години самота" на Маркес. И може би има добра основа за подобни сравнение, пред сложната тривековна фамилна история на няколко стари български рода, която запълва страниците и на тази книга. Но за мен дотам приключват приликите. За разлика от историята на рода Буендия, която Маркес разказва в своята знакова книга, тази на Несторовия и Менковия род ме удари право в сърцето. Казах го и преди, казвам го и сега. Чудя се, дали тази магия е запазена само за нас българите или думите на Николай Терзийски просто работят на стандартната честота на хорските сърца. Питам се, дали чужденец би могъл да усети всички нюанси на разказа му, да изпита всички емоции на героите му.  Николай Терзийски ни разхожда напред назад в миналото и бъдещето. Започва историята с раждане. Раждането на едно дете в измисленото село Всевидино. Сцена, която по-късно ще се превърне в декор за много други деца, внуци, правнуци и наследници.Читателят ще проследи стъпките на родителите и предшествениците на това дете, както и неговия завет. Чак до наши дни. А след това напред в бъдещето. Там ше видим неговата проекция на едно антиутопично общество, което се е отървало от глада, бедността и крехкостта на човешкото тяло и душа, но загубило по пътя си към прогреса нещо много важно. Какво, ще откриете сами. 
 
Спирам, препрочитам и си мисля, че подходих грешно към този текст. Не мога да си позволя да се опитвам да ви въведа в историята, която разказва Терзийски. Безнадеждно е. Тя е толкова многолика, пъстра и богата, че е просто абсурдно дори да се опитвам. Всеки от героите й ми стана близък, като че слушах и аз приказките на хайдушките жени вечер. За Змията и огледалото, за пещерата Утробата, за изгорялата църква, за къпиновото вино и стария джобен часовник. Не мога да ви ги разкажа всички, не и така добре като Николай Терзийски. Няма и да опитвам. Но все пак трябва да знаете, че стените на къщите в малкото село Всевидино са виждали всичко - и любов, и мъка, и загуба, и безмерно щастие, и насилие, и жестокост, и прошка, и предателство, и живот, и смърт. Нищо не им е чуждо. Стените им са пропити от магията на неведомото. Онова, което не може да се обясни, онази част от живота, която го прави плътен, истински, макар и неведомото да е пропито не от друго, а от магия и небитие. 

Затворих последната страница на "Хрониките" снощи, но техния неведом език дълго ще ми приказва и спомина.




сряда, 9 ноември 2022 г.

"Трите тела" - Лиу Цъсин (Ревю)

 

Заглавие: "Трите тела"

Автор: Лиу Цъсин

Издателство: Колибри
Превод: Стефан Русинов
 
Брой страници: 432
Година: 2020
 
 
Страхотно начало! Разбирам защо целия свят е луднал по тази трилогия. Земното минало на Лиу Цъсин се превърна в сензация на световната и българската литературна сцена. В основата на първата книга от трилогията за Земното минало на Лиу Цъсин "Трите тела" лежи добре познатия мотив за извънземна инвазия. Редица необясними явления предизвикват смут в научните среди и карат човечеството да постави под съмнение устоите на фундаменталните науки. Най-изтъкнатите учени в света, започват да се съмняват в логиката и научната стойност на натрупаните с векове знания, най-вече в областта на физиката. Събитията довеждат до лудост някои учени, което предизвиква убийства и самоубийства на изтъкнати имена в научните среди. 

Уан Мяо работи в областта на нанотехнологиите. Изследванията, които ръководи са в много напреднал стадий и изглежда се намира на крачка от постигането на успех, когато животът му се преобръща. Ученият е поканен на тайна военна среща, в която макар и по-голямата част от информацията да е засекретена, едно става кристално ясно, извънземна заплаха е надвиснала над Земята. Малко след тази среща, Уан Мяо започва да получава заплахи да прекрати нанотехнологичния си проект и необясними явления започват да се случва с и около него. Всичко това го кара да се замисли дали не е загубил ума си. В този преломен момент Уан Мяо открива виртуалния свят на играта "Трите тела". На пръв поглед играта изглежда хаотична и непредвидима. Но сякаш зад фасадата на този измислен свят се крие ключа към обяснението на цялата лудост обзела света.

В света на Трите тела, климатът и метеорологичните промени не могат да бъдат предвидени, което пречи на цивилизацията да планира своите краткосрочни и дългосрочни нужди. Това означава, че е невъзможно да бъде изградена трайна защита срещи непредвидимите климатични промени, това спира по-нататъшното развитие и съществуване на всички форми на живот.


Паралелно със съвременната и виртуалната сюжетни линии, повествованието се връща и години назад по време на Културната революция в Китай, защото именно там и тогава започва всичко. Как и защо не мога да ви кажа, защото, първо, концептуално книгата е твърде многопластова и географски и хронологично динамична, за да бъде синтезирана в един кратък текст. Второ, това ще спойлне твърде много. Културната революция в Китай трае десет години, последиците от нея - много по-дълго. В тези десет години Китай издига на пиедестал комунизмът и изкоренява с пълната бруталност, жестокост и безкомпромисност, на която е способен, всяка треска, която посмее да щръкне от гладките идеали на Партията. Кървавите сблъсъци и сляпата жестокост са отразени много натурално още в първите страници на книгата. 

Много силно начало поставя Лиу Цъсин в "Трите тела". Следваща спирка от "Земното минало" - "Тъмна гора"

петък, 4 ноември 2022 г.

"Майстора и Маргарита" - Михаил Булгаков (Ревю)


  Заглавие: "Майстора и Маргарита"

Автор: Михаил Булгаков

Издателство: Кръг
Превод: Лиляна Минкова
 
Брой страници: 416
Година: 2020
 

Винаги се чувствам нелепо, когато седна да пиша за книги от величината на "Майстора и Маргарита". Винаги си мисля "Коя съм аз, да давам оценка на писател като Булгаков?". На второ място, защото повествованието е толкова многопластово, че не съм сигурна накъде ще ме отведе този текст. Накрая все пак избирам да напиша тези редове, с ясното съзнание, че може да са пълна катастрофа, защото смятам, че е важно да се говори за големите книги, дори и когато далеч по-ерудирани от мен хора са направили далеч по-добър анализ. 

Ще започна с лесната част - изданието, което четох. "Кръг" стъпиха здраво на българския пазар с изданията, които правят. Под тяхното лого излязоха вече редица вечни романи с нови, изпипани, стилни, красиви издания, които е удоволствие да държиш в ръце, да притежаваш, да разгръщаш и четеш. "Майстора и Маргарита" излезе в две различни издания, изборът между които не е никак лесен. Но все пак си е разхищение да си купиш и двете. Така че у дома своето място намери червеното издание на книгата, което е абсолютно разкошно. 

 

А съдържанието вътре ме изненада вътре. "Майстора и Маргарита" отдавна е утвърдила своето място в литературния свят. Нямах никакви съмнения, че това ще бъде една смислена и стойностна книга. Но да си призная, очаквах да е много по-тромава, трудна и бавна. Много съм грешала. Разказът на Булгаков лети и прехвърча с лекотата на сръчен майстор-разказвач, позволявайки на читателя да види картината в дълбочина. Всичко започва в един най-обикновен ден в средата на 20в. в Москва, когато Дяволът и неговата свита стъпват на сцената. От този миг се случват редица необясними събития, които карат Москва да полудее и настръхне. На фона на цялата тази лудост обаче изпъкват ясните очертания на греховете и добротата, на любовта, сплетничеството, на лицемерието, на меркантилността, на предателството. 

Паралелно Булгаков разказва историята от ръкописа на Майстора. Ръкописът, който не гори. Ръкописът разказва една добре позната история - за един мъж, който предстои да бъде разпнат. Животът му  е в ръцете на римската власт, но дори и Пилат Понтийски не е способен да го спаси. Тук искам да отворя една скоба, не съм чела и разглеждала други по-стари издания, но в това има страхотен предговор с допълнителни бележки към превода, които за хора като мен, непознаващи кой знае колко детайло руския литературен и политически елит, бяха много интересни и полезни. Именно тези бележки, ме накараха да се замисля, колко скрити послания има в тази книга, които аз не разбирам. Също така вероятно и не малко сарказъм и ирония към конкретни руски прослойки, събития и личности, които също не мога да усетя. Дори с ясното съзнание, колко малка част от това произведение разбирам, не мога да не оценя магията на този разказ. И посланията, които отправя през призмата на любовта между Майстора и Маргарита.


Този роман заслужава втори и трети прочит, задължително след известна доза ограмотяване, в случай, че сте лаици като мен. "Майстора и Маргарита" е много детайлна, объркваща и омагьосваща книга с герои, които се отпечатват дълбоко в съзнанието на читателя - сдържания и властен Воланд, пакостливия Котарак с чеширска усмивка, нежната ефирна Маргарита. Всичко това е оплетено с отмерена доза магичен реализъм и метафоричност, които се изкачват много над пределите на литературния жанр.

четвъртък, 27 октомври 2022 г.

"Добро момче • Умерено Нежно" - Галин Никифоров (Ревю)

 
Заглавие: " Добро момче • Умерено Нежно"

Автор: Галин Никифоров
Издателство: Сиела
Година: 2021

Брой страници:300


Две от ранните творби на Галин Никифоров получиха ново, редактирано и от самия автор издание миналата година. И като че някак минаха незабележимо под радара на читателите. Не знам, може би мнозина вече са ги чели. Предполагам самият факт, че са получили не просто нов тираж, а чисто ново издание, говори сам за себе си.
Четох едно интервю с него миналата година, което ми направи много силно впечатление. Накара ме да осъзная едно от онези фундаментални неща, които всеки дълбоко в себе си знае, но рядко биват облечени в думи. "...винаги се опитваш да гледаш на света през очите на героите си, за да ги разбереш и след това да ги обогатиш чрез въображението и емоциите си, за да им придадеш достоверност и увереност." Има разлика между това да съпреживяваш историята заедно със своите герои и да бъдеш там, на тяхно място, правейки избор на кръстопътя, емоционално осъзнат избор. Може би именно това чувство дава живот на историите, които разказва Галин Никифоров. 


"Добро момче" ми напомня на "Играта на Джералд". Главният герой - Павел Джоров е разведен и самотен мъж на средна възраст. Работи като пазач, среща се с една жена от време на време, не защото я обича, нито тя него, сексът също е посредствен. Но тя като че ли е последният му опит да запази някаква връзка със света и хората в него. Навръх Коледа Павел е дежурен на поста си като пазач, защото и без това няма какво друго да прави. Колегата, както всяка година, има планове с някоя нова мадама, която ще заведе в къщата в планината. Сервитьорката с която се вижда също си е събрала багажа и е някъде на купон с компанията си. А Павел е сам самичък за два дни в голямата празна сграда. На пост. Къде другаде да бъде? И тогава съдбата хвърля зара и решава да си поиграе малко с него.
По време на първата си за дългата смяна обиколка на сградата Павел засяда в асансьора. А шансовете да се измъкне изглеждат нулеви. Израснала съм във висок блок с асансьор. И никога не съм изпитвала страх към затворените дърпани от въжета кабинки, които ни спестяват едни 5-10 минутки катерене по стълбите. Задясала съм няколко пъти и като дете и по-късо. И никога не съм възприемала тези сутации като нещо страшно. Какво толкова може да се обърка? Да не говорим, че съвременните асансьори имат аварийна система, която те свързва директно с техника. Е, "Добро момче" е нагледен пример какво може да се обърка. 
Павел Джоров минава през ада, опитвайки се да се измъкне от затворената кабина на асансьора, която е на път да се превърне и в негова гробница. И докато ръцете му се борят със стоманената кутия, умът му се бори да запази разсъдливостта си. Затворен, изолиран и на крачка от смъртта, човек съвсем естествено поглежда назад и с присвито сърце тегли чертата на живота си и започва равносметката. Там на границата между живота и смъртта изплуват най-хубавите и най-лошите моменти, лъжите стават плитки и безсмислени, а грешките и съжаленията се признават по-лесно. 


"Умерено нежно" е пък сложна детелина преплитаща три отделни истории, които за кратко се докосват в безкрайната шир на времето и се наплитат като нишка във вретеното на съдбата. Пръв на сцената се появява Джони - активен бияч с фотографска памет. Джони не е нито добряк, нито лош човек, просто човек, който си изкарва хляба, както може. В живота на Джони има един важен човек - Кармелита, стара приятелка от детството. Единственото гориво за тази универсална любов, която изпитва Джони, е добруването на Кармелита, нищо друго няма значение, стига тя да е добре.
Джони и Пепо, главният герой на втория разказ в книгата, сядат на една маса за покер. И докато Джони си тръгва, Пепо остава и продължава своята игра на и извън кръглата маса. Има две важни неща, които важат с еднаква сила за играта на покер и на живот - добрият блъф и начинът, по който ставаш от масата в края на играта, без значение, дали си спечелил или загубил. Достойнството никой не може да ти отнеме. Само ти. На Пепо му предстои да изиграде двете най-големи надцаквания в живота си, с най-големия залог, всичко или нищо.
 
Старецът, герой на третата история,  е мимолетно запознанство в живота на Пепо, но в крайна сметка - ключово. На Старецът му предстои още една последна важна роля, в която подобно на Джони и Пепо, е заложено всичко. И тук на масата се разиграва човешки живот, а изходът зависи от това, кой може да блъфира. 

Джони, Пепо и Старецът сами се поставят в тези ситуации, както и всички ние впрочем правим, защото всеки сам избира, коя ръка да изиграе и за кой залог си заслужава да се включиш в играта.



неделя, 23 октомври 2022 г.

"Смъртоносна академия" - Наоми Новик (Ревю)

 Заглавие: "Смъртоносна академия"
Автор: Наоми Новик

Издателство: Сиела
Превод: Надя Баева
 
Брой страници: 344
Година: 2020
 
Това не е първата ми среща с Наоми Новик. Всъщност е третата. И за пореден път установявам с приятна изненада, че нейните истории продължават да ме впечатляват. "Изтръгнати от корен" и "Сребърна приказка", макар и много различни една от друга, носеха общия фолклорен ген, вероятно произлизащ от полските й корени.  Дотолкова, че започнах да възприемам това за обща черта на творчеството й. Това и разбира се, изграждането на силен главен женски персонаж. И сега в "Смъртоносна академия" Наоми Новик е загърбила фолклорните елементи и е решила да ни потопи дълбоко в дебрите на опасната магия. Създавайки Ел - млада магьосница със злодейски наклонности, опитваща се да оцелее в магьосническа академия. И тъй като споменаването на фразата "Училище за магьосници" автоматично кара всички да се сетят за Хари Потър и поради тази причина текат подобни паралели между двете поредици, нека да ви кажа още в началото следното, "Смъртоносна академия" по нищо не прилича на Хари Потър.
Магьосническата академия няма нищо общо с Хогуортс. Липсва й блясъка, уюта, приятелствата и преподавателите. Това, което има в изобилие е магия и зловдни. А всеки ден е борба за оцеляване. Както и всяка нощ впрочем.
 


Наоми Новик е създала страхотна алтернатива на представата ни за магически училища. Сложните механизми, по които тече магията през училището и неведомите пътища, по които учениците му научават своите уроци (във всеки един смисъл на думата) направо ми пълнят душата. Не мога да ви го обясня и резюмето не може. Само Наоми Новик може. И го прави страхотно. Аз няма и  да се опитвам и да се излагам излишно. Но държа да подчертая, че училището, което е създала  Наоми Новик е като нищо друго, което сте чели или сте си представяли досега. И определено не е място, на което човек би искал да попадне. Така де, не си е работа, когато училището ти се опитва да се убие постоянно.

Освен сюжета в книгите на Наоми Новик, много обичам да говоря и за страхотните женски персонажи, които създава. Ел, съкратено от Галадриел, е точно такава. Ел е родена да бъде злодей. Затова и училището непрекъснато й предлага унищожителни, убийствени и много зли заклинания. Но да си злодей си има висока цена. Тръгнеш ли по този път, рано или късно се прощаваш със здравия си разум. А Ел е най-практичният човек, когото познавате. И определено не смята да си губи ума. Така че е запретнала ръкави и полага нечовешки усилия да жонглира между оцеляването в академията и изцеждането на малкото полезни заклинания, с които би могла да търгува или създаде нещо градивно, което да й  помогне да оцелее до и на дипломирането си.

Да покажеш слабост в магьосническата академия е като да си подпишеш сам смъртната присъда. Никой не иска слабаци. А слабаци със злодейски наклонности още по-малко. Така че на Ел й се налага да се утвърди като силен играч съвсем сама, без подкрепата на вече създадените анклави и съюзи и да се превърне в качествен магьоснически материал, който всеки би поискал да има в арсенала си. Това е единственият път към живота.

И разбира се, тук се появява поредната спънка в живота на Ел - самопровъзгласилия се за герой на академията Орион, който се втурва да я спасява, без никой да го е молил. А не знам, какво друго е проява на слабост, ако не постоянно да ти се притичва на помощ рицарят в бели доспехи. Присъствието  и постоянната намеса на любимеца на випуска в живота на Ел, обръща всичко с главата надолу.


Поток от сарказъм, словесни битки, прилични обиди, жестоки и зрелищни нападения и битки се редуват във вълнуващия разказ на Наоми Новик, който постепенно ни въвежда през отворените порти на академията и ни води до недрата й, обяснявайки всеки механизъм с безупречна логика.

Вярвам, че от която й книга на Наоми Новик да започнете няма да сбъркате. Ако сте се срещнали с нея едва в "Смъртоносна академия" ви препоръчвам да прочетете и другите две книги, издадени от Екслибрис. Що се отнася до поредицата Темерер на ИнфоДар, там вие ще си решите, защото така и не излезе цялата на български. Но вярвам че и тя ще е хубава.

четвъртък, 13 октомври 2022 г.

"Алкатрас срещу Злите Библиотекари" - Брандън Сандерсън (Ревю)



  Заглавие: "Алкатрас срещу Злите Библиотекари"
Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Artline Studio
Превод: Деница Райкова
 
Брой страници: 302
Година: 2021
 
Трудно е да си представиш, че едно и също име стои на кориците на томовете от поредицата "Летописите на светлината на бурята" и младежката поредица за Злите библиотекари. Ако за Сандерсън има зона на комфорт, то това биха били шантавите идеи, превърнати във вълнуващи истории. Спомням си едно интервю със Сандерсън, докато беше в България. Тогава интервюиращият го помоли да създаде фантастичен сюжет, базирайки се на три опорни думи. И на него разбира се, му отне около две секунди преди тотално несвързаните на пръв поглед думи, да се превърнат в начало на интересна история. Понякога имам чувството, че именно така се зараждат историите в ума му. Например тази - трите опорни думи биха били - очила, библиотека, разрушение. След малко ще разберете защо. 
 
Сега като се замисля за пръв път е толкова уместно да възкликна "Тази книга наистина ми отвори очите!"(малко гийк хумор). Защо ли, ще се зачудите вие?
 Защото библиотекарите са древна тайна организация, която от векове управлява света. Всъщност дори нещо повече, именно библиотекарите са направили света да изглежда такъв, какъвто го познаваме днес. Напълнили са умовете ни с куп лъжи, като например Индустриалната революция, или асансьорите, или пистолетите. Сигурно ще ви се стори странно това, което казвам, но по-добре първо прочетете книгата. Завесата се вдига и много заблуди ще бъдат разкрити. 

Знаехте ли например, че съществуват окулатори, това са хора, които могат да боравят с магически лещи? И аз не знаех. По-лошото е, че и Алкатраз Смедри не знаеше. Толкова далеч се простират лъжите на Библиотекарите. Дори самите окулатори да не знаят какви са. Макар че тук може би известна вина има и семейството на Алкатрас, защото са решили, че като израсне далеч от техния свят, ще бъде в безопасност, може би. А може и други мотиви да има. Когато човек се изправи на прага на нов свят, преследван от хора, на които до скоро е имал доверие, открие изгубени роднини...Може би малко избързвам. 

Нека се върнем на Алкатрас Смедри - тринадесет годишен сирак, който от години сменя приемните домове. Трудно е да си намериш дом, когато неприятностите те следват по петите. Както и разрушението. Виждате ли, Алкатрас е крайно способен младеж. Способен да счупи всичко, до което се докосне. Историята започва с неговият рожден ден. Броени часове преди това, той получава торбичка със загадъчен пясък вътре (или по-скоро скучен пясък, защото хайде да бъдем честни, колко вълнуващо може да е да получите торбичка с пясък за рождения си ден), а броени часове след това запалва кухнята на приемните си родители.  И така след поредното фиаско, Алкатрас се събужда на следващата сутрин, очакващ социалния работник, който трябва да го върне обратно в дома. Но вместо него се появява един луд старец, който твърди, че му е дядо и един, както по всичко личи, наемен убиец, или иначе казано - непознат, който е насочил пистолет срещу му и тъкмо е дръпнал предпазителя. 


Макар че Алкатрас не е вчерашен, и определено не е хората, които просто, ей така, биха се качили в колата на непознат, пък нека да твърди, че е и папата, ако иска, все пак се качва във въпросната кола, защото алтернативата е дулото на пистолета, което го очаква в стария му дом. 

И ако си е мислите, че сутринта е започнала шантаво, почакайте да видите остатъка от деня. На Алкатрас му предстои да открие много тайни, да изобличи някои врагове и да намери приятели, също така му предстои да проникне в една много тайна Библиотека и да открадне въпросния пясък, който получи в торбичка. Или да си го върне, защото все пак, като заначало, именно на него го изпратиха, преди да му го откраднат. При това въоръжен само с един чифт очила. И всичко това, ще се случи докато разказва историята, за да може ние, избраните, които сега държим тази книга в ръцете си, да получим на готово цялата истина. Ако все още е останал свят, след разказването й. Или ако Алкатрас все още е жив, защото все пак, вижте първата сцена и си помислете пак, дали искате да изпуснете останалото. 

А сега в последните редове на този текст, ще си позволя да използвам семплия псевдоним на нашия смел разказвач. Личи си, че Сандерсън се е забавлявал, разказвайки всичките тези невероятни приключения. На пръв поглед лековато надрасканата история, крие сред страниците си много намигвания, сарказъм и самоирония. В тандем с динамичното действие и приятните задявки, крайният резултат е страхотен.

четвъртък, 29 септември 2022 г.

"Каменното ложе" - Маргарет Атууд (Ревю)


 Заглавие: "Каменното ложе"

Автор: Маргарет Атууд

Издателство: Orange Books
Превод: Надежда Розова
 
Брой страници: 312
Година: 2018
 
 

Маргарет Атууд няма нужда от представяне. Тя е едно от големите имена на съвременната литература. У нас нейните книги излизат с логото на издателство Orange Books в страхотен комплект от стилни и цветни твърди корици. Удоволствие е да ги събираш. Още по-голямо удоволствие е да четеш. 

"Каменното ложе" дава дом на девет "лукави" истории, както ги нарича самата Атууд, написани с много финес и свободомислие. Девет дяволити истории на крачка от смъртта, които Маргарет Атууд, разказва с половинчата усмивка на устните и намигване към изтичащия през  пръстите живот. Сякаш казва "Не ни погребвайте преди да сме легнали в студената пръст.  Във всеки от нас дреме жажда за живот. В бръчките ни се крие нашата малка победа над света. Животът е врязал всяка една от тези трески на грижа, щастие и болка в кожата ни, но ние все още сме тук. Нищо човешко не ни е чуждо и макар че ръцете ни треперят, с тях все още могат да се извършат много неща. Включително и убийство." 

Първите три разказа „Алфландия“, „Привидение“ и „Смуглата дама“ са свързани. Живота и съдбите на техните герои са свързани -  Констанс, Гавин и Джори. Констанс е възрастна жена, която броди в спомените си и разговаря с починалия си съпруг, докато открехва една по една вратите на Алфландия - фантастичен свят, който разгръща във фантазията си и сред страниците на поредица от книги, които я правят богата и известна. Но Алфландия е много повече от фентъзи поредица - тя е убежище и бягство, тя е лечение и смърт. Затворени някъде там са призраците от миналото на Констанс, един от които и любовта на нейната младост - Гавин. Вторият разказ "Привидение" подхваща историята от погледа на Гавин - тогава и сега, години по-късно, когато той е бележит поет, а Констанс известна писателка. А след него идва и разковничето. Историята на Джори в „Смуглата дама” продължава събитията от първите два разказа и разкрива причините за раздялата между Контанс и Гавин. Намигвания към много теми се прокрадват между съдбите на тримата герои от безразсъдството и лудостта на младостта, до сблъсъка между неприкосновеността на личното пространство и медийната власт, чийто граници в съвременния свят е трудно да бъдат очертани.

“Lusus Naturae” очертава мрачната история на едно консервативно и образцово семейство, в което се ражда различно дете. Срам и позор за тейния приличен дом. Атууд е украсила историята с няколко допълнителни тежки слоя миазма, които витаят в атмосферата около чудатото дете. Но зад закачките с вампирските митове, прозират по-дълбоки теми, като страха, разбирането и толерантността към различните хора в съвременния свят. 

 „Мумифицираният младоженец” обединява два разказа с общ главен герой в един, макар и неофициално - историята на един разпаднал се брак и разказа за един опасен флирт с убийца. Не мога да се отърва от усещането, че двете части на историята могат спокойно да минат една без друга и освен главният герой друго не ги свързва.
 
„Мечтая за Зения с червените зъби” е своеобразно продължение на ромата  „The Robber Bride, който не е издаван у нас, но надявам се, Orange Books да ни изненадат скоро. Булката-крадец Зения е оставила дълбок отпечатък в живота на трите си приятелки, отмъквайки по един съпруг от всяка. Сега години след смъртта си, спомените за Зения отново изплуват, готови да изровят старите рани. Или да ги излекуват. 


„Мъртвешката ръка те обича” е разказ в разказа. Млад писател, изпадна в кризисна ситуация, моли съквартирантите си за помощ, лъжейки ги, че пише страхотна книга, която е сигурен, че ще му донесе слава и богатство. Дали от съжаление, вяра или обич, тримата младежи с които живее се съгласяват да му подадат ръка и да поемат неговите грижи за дома и финансите за известно време, докато завърши ръкописа си, ако той подпише договор с тях, съгласявайки се да сподели приходите от книгата. Никой не предполага в какъв хит, ще се превърне "Мъртвешката ръка". А сега години по-късно Джони все още дели тлъстите си хонорари със своите едновремешни съквартиранти. Без особено желание. Факт, от който му е писнало и решава да си уговори по една среща с всеки от тях и да преразпредели финансите. 

"Каменното ложе" дава и името на сборника. Разказът има изразен криминален характер, но зад вниматено планираното убийство отново се крият мотиви, които без особена трудност мога да разклатят моралния ви компас. 

"Да изгорим боклуците" е любимият ми разказ. Носи антиутопичния дух на "Разказът на прислужницата". Но историята отива в съвсем различна посока този път. Светът е крачка от това да бъде поставен пред нов световен ред, ред, в който старите хора трябва да бъдат елиминирани навреме, преди да се превърнат в тежест за държавата. Мрачното бъдеще наднича зад стените на един старчески дом, а езикът на Атууд е по-остър от всякога. 

Една тема обединява всички разкази, а именно заника на живота, може би заради това и "Каменното ложе" дава името си на корицата. Най-често героите са възрастните хора застанали почти на прага в края на пътуването си - преборили се дотук с живота, вдигнали гордо глава, готови на всичко, останали без нищо за губене, понякога дребнави, понякога великодушни, изпълнени със съжаления, спокойно очакване, задоволство или просто жажда за още живот. Те са такива, каквито са, част от нашия живот. Късно е да се променят. Не че искат. Но не можем просто да ги изтрием от страницата, когато ни станат неудобни. Те са написали проклетата страница! Писани и събирани отделно, деветте разказа се допълват чудесно, създавайки ядро, в което всеки ще открие нещо различно.


сряда, 28 септември 2022 г.

"Констанс" - Матю Фицсимънс (Ревю)


Заглавие: "Констанс"
Автор: Матю Фицсимънс

Издателство: Обсидиан
Превод: Надежда Розова
 
Брой страници: 388
Година: 2021

Представяли ли сте си някога свят, в който смъртта  повече няма да ви пристенява? Свят, в който, ако утре се случи нещо с вас, децата ви няма да останат сираци. Свят, в който повече никога няма да скърбим за близък. Това е светът на Матю Фицсимънс и той не е чак толкова далечен.
Обръщам се назад и си спомням, как някои неща като дете ми се струваха като научна фантастика, а сега са не просто възможни, но и достъпни. Това ме кара да се замисля всеки път, когато посегна съм фантастична книга, питайки се вече, не дали е възможно, а дали ще доживея, за да го видя.
В бъдещето на Матю Фицсимънс клонингите вече са факт. Както и пренасянето на съзнанието на даден индивид от едно тяло в друго. Стига телата да са много близки. Една крачка напред към безсмъртието. Всеки месец решилите да си направят двойник обекти трябва да направят Ъплоуд на съзнанието си, за да има актуална база данни не по-стара от тридесет дни във всеки един момент, в случай че се наложи клонингът да бъде активиран. Отклонения по-големи от това число могат да бъдат пагубни за двойника. 

Идеята, че можеш да качиш съзнанието си на флашка и да го заредиш в ново здраво тяло, ако с настоящето се случи нещо е сбъднатата мечта на Абигейл Стърлинг. Макар и самата тя, да не може да се възползва от делото на живота си, заради напредналата болест на Уилсън. Тя най-накрая се е стъпила на финалната права, а безсмъртието вече не е просто блян, не е незвъзможно. Той е просто въпрос на малко изчисления и време. Денят, в който човечеството ще може окончателно да се свободи от ограниченията на тленните си окови е съвсем близо.

Разбира се, за да ти направят двойник, трябва да си несметно богат. Или връзкар. Кони (Констанс Дарси) е племеница на Абигейл (разбирайте - връзкарка) и тъкмо отива за последната си актуализация, когато медиите избухват с новината, че леля й се е самоубила. Неприятна новина, но само толкова. Кони и Абигейл никога не са били близки. Така че младата жена спокойно минава през всички процедури и сяда на стола, за да качи последната си актуализация в базата данни на "Палингенеза". Когато отваря очи, разбира, че оригиналът й е мъртъв, а от въпросната актуализация са минали много повече от тридесет дни. Минали са осемнадесет месеца. Недопустимо число за отклонение. Недопустимо или не, Кони е будна, съществуването й е факт. 

Тя ще трябва първо да заяви пред света присъствието си достатъчно ясно, за да получи правото си на живот, преди
"Палингенеза" да са я изключили завинаги. Както и да остане с всичкия си, опитвайки се да разнищи мистерията около смъртта на оригинала си и да попълни белите петна от последната година и половина в живота си. Защото този живот сега все още не й принадлежи наплно, тя трябва да го познае, изпита и приеме, преди да почувства себе си отново пълноцена. За да излезе от обвивката на клонинга и да бъде отново човек.

Матю Фицсимънс е създал много добра събитийна и поведенческа картина на процеса на клониране и неговото приемане от обществото. Нстроенията на масите и отделния индивид, приемствеността, жестокостта и размитите граници дават на историята нужните пластове, за да почувстваме светът му истински, възможен. А образът и действията на  на Контанс оставят читателя в състояние на постоянен парадокс. И някъде под прожекторите на силно развиттите технологии, футуристичната атмосфера и готините джаджи светът на Контанс опира до най-ценното - хубава музика и хора, които ни обичат. 
 
 




***Благодаря на Издателство Обсидиан за предоставения екземпляр! ***