"Новата съседка" - Мария Пеева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Новата съседка"

Автор: Мария Пеева

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Даниела Йорданова

Брой страници: 192

Година: 2021

Не съм голям почитател на криминалетата и рядко се спирам на книга от жанра в книжарницата - била тя физическа или онлайн. Но Сторител ми позволява да излизам по-често от зоната си на комфорт и да слушам книги, които по принцип не бих си купила. И да си призная, благодарение на това, попадам на много приятни истории, които иначе никога нямаше да прочета. 

Такъв е случаят с "Новата съседка" на Мария Пеева, позната още като Мама Нинджа. От години знаем, че Мария Пеева е увлекателен разказвач, но аз лично бях пропуснала колко книги са излезли с нейното име на корицата. Това е първа среща за мен с нейна книга и съм очарована, меко казано. 

Това изглежда е вторият случай на семейство Куман, след случая в Мадрид, за който някои от вас вече вероятно са чели. Не и аз. Но това не се оказа абсолютно никакъв проблем, навлизането в историята беше лесно и не изпитах липса от това, че не съм запозната с предишните приключения на семейството. Отчитам това като голям плюс. Не е лесно за един писател, който познава историите и героите си като самия себе си, да се постави в обувките на читател, който за пръв път отваря негова книга и да го въведе в сюжета адекватно. 

Още с първите минути се почувствах добре дошла в дома на семейство Куман. Мария Пеева ме въведе съвсем естествено в порядките на своите герои. Имах чувството, че съм поканена на вечеря у тях и от дума на дума бъбривата Катерина ми сподели всичко, което трябва да знам за тях, за квартала, за съседите  и за цялата общност.

Повечето от вас вероятно вече познават сюжета, така че няма да се спирам много на тази част, но ще направя все пак едно кратко въведение за тези, които не са, защото има няколко интересни неща, на които после искам да обърна внимание.

В спокойния и подреден квартал на семейство Куман се нанася нова съседка - Ема Сотирова. Тя е потайна и дистанцирана жена, която не обича да й се бъркат в живота. И макар че Катерина среща първоначално затруднения, в последствие приятелството между двете разцъфва. До деня, в който Ема е открита мъртва  и г-жа Куман е абсолютно сигурна, че нейната приятелка не си е причинила това сама, каквото и да сочат доказателствата и е абсолютно решена да стигне до дъното на тази история, защото Ема и нейното семейство са важни са нея. 

 

Може би още тук е редно да отбележа, че романът има малко необичайна структура, малко по-непропорционален скелет. И това ми харесва. Ще се опитам да обясня какво имам предвид.

В криминалния жанр историята обикновено започва с престъплението и се разгръща пропорционално в различните фази на разследването, като завръзката, най-вече заради натрупването на напрежение, обикновено е най-дълга и заема най-голям обем в историята. Тя е следвана от изненадваща кулминация и емоционална развръзка, която трябва да попълни липсващите парчета от пъзела. Всякакви взаимовръзки с жертвата обикновено се изграждат по време на завръзката под формата на спомени, разговори, ретроспекция и разкриване на улики. Това е пътят, по който опознаваме жертвата. Мария Пеева обаче е направила нещо различно. Тя е разделила романа си на две смислови части. Преди и след смъртта на Ема Сотирова, които бих оценила като почти равни по обем. И това ми хареса страшно много. Мария Пеева позволява на читателя да бъде част от живота на бъдещата жертва, въвежда го в ежедневието й, запознава го със семейството й, показва ни що за човек е, какво е преживяла и как го е преодолява. А с това изгражда и емоционалната връзка между читателите и историята, така че да се почвустваме засегнати, когато Ема умира. Нямам представа, дали това е обмислен ход от нейна страна или просто историята сама я е отвела по този път, но ми харесва крайния резултат.

Това е с-един-куршум-два-заека-ход от нейна страна. 

 

Позволявайки си да разгърне тази първа част пространно и без да бърза, тя си също така да смеси жанровете и да даде на читателите като мен по-пълноценно изживяване. Разбира се, криминалната нишка остава водеща, но тази първа част натрупва сериозна житейска драма, която опъва струната на човечността ни много фино, карайки ни да се привържем към героите и историята. Също така ни позволява по-добре да вникнем в мотивацията и същността на образите, което пък им придава допълнително живот и яркост и им позволява да излязат извън страниците на книгата и да ги почувстваме истински.

Много съм доволна от тази първа среща. Определено ще изслушам и другите истории на Мария Пеева. 

 

 

 

"Глина" - Виктория Бешлийска (Ревю)

Заглавие: "Глина"

Автор: Виктория Бешлийска

Издателство: Софтпрес

 

Брой страници: 368

Година: 2020

 

 

 

Минаха три месеца, откакто прочетох "Глина" и аз все още не мога да си събера ума и да напиша някой смислен текст. А ми се иска. Вече дори не се опитвам да го нарека "ревю", защото тази дума ми се струва твърде висока топка към този момент. Обикновено не си позволявам да изостана толкова дълго с някой текст, защото паметта ми е слаба и браздите бързо избледняват. Емоциите остават по-дълго време, но когато не можеш да ги облечеш в думи и да ги подкрепиш с герои или сюжет, изглеждат много голи и повърхностни. 

 

От момента, в който Софтпрес обявиха своя проект с Виктория Бешлийска, фейсбук наистина избухна в цветовете на "Глина". Признавам си, че подхождам с известна доза недоверение към книги, които се врязват толкова ярко в медийното пространство. Отчасти заради натрапващата се вълна, отчасти заради старите навици да бягам от мейнстрийма, което е и основната причина да открия някои книжни бижута години след като глобалната им аудитория е затвърдила многократно техните качества. Но каквито и да са причините, резултатът е на лице. "Глина" ме заинтригува още с излизането си. Съмненията в мен се прокраднаха и застояха, но по стечение на обстоятелствата все пак посегнах към нея с крехката стаена надежда, че няма да е прехвалена. И за мое огромно удоволствие всеки инч от тази ефирна надежда доби плътност и цвят. 

 

Виктория Бешлийска е написала една простичка в основата си, но много силна, въздействаща и най-вече българска история. Тя ме връща обратно в Йовковите разкази, носи тяхната мелодичност, пробожда ме със същата нежност, просмуква се през кожата ми с крехката си острота, вплита се в мускулите и се обвива около костите ми, достигайки онази тънка струна, която вибрира във всеки българин. Няма значение какви сме днес, нито какви не сме. Тази струна лежи тихичко в гръдния кош и почива, докато думи като тези на Бешлийска не я събудят. 

 

През цялото време, докато чета "Глина" мисля за български шевици, за тяхната красота и богатство, стройни като снагата на Жара, с тъмните емоции в погледа на Велико и дивните свободолюбиви шарки, същи като душата на Боя. И онзи здрав, лъскав и дебел конец, който рисува пътя в лабиринта на шевицата, който толкова ми напомня на Зевна. Историята може да е за Жара, но започва и завършва именно с тоя конец, като всяка шевица, със Зевна. Младата Зевна, която бяга сама в проливния дъжд, трудна с Жара. Зевна, която стои изправена на границата между живота и смъртта. Зад нея няма нищо, освен проклятие и смърт. Пред нея в мъглата и силния дъжд е новият живот, животът, който расте вътре в нея. Завна се изправя пред бездната на самотата, на отлъчването, на отхвърлянето. Врата след врата се затварят пред младата жена. Хората са боязливи. Никой не смее да вземе сама бременна и чужда жена у дома си. Но за всекиго има място под слъцнето. За Зевна и Жара също. 

Тяхната история Виктория Бешлийска заплита с вещината на майстор-разказвач.  Историята, която разказва, е като глината - мека, нежна и плътна. Запълва отпечатъците ти и извайва пръстите с думи. 

 

Чувствам се непохватна до нейното перо, собствените ми думи изглеждат сковани и ръбести до излятите ситни глинени съдинки между страниците на тази книга. Думите й изглеждат едновременно спонтанни и добре обмислени. Като нещо, което дълго време е назрявало в теб, като труд, за който си работил години наред и в точния момент  като натежал върху клоните плод се откъсва и изсипва върху страниците. 

 

Думите имат невидима и могъща сила, която рано или късно ни застига. Думите издигат в небесата и погребват в земята. Думите са голямата любов на Виктория Бешлийска и си личи по всяко едно изречение. Нейните думи  са пропити с магия, изваяни от сръчните ръце на майстора-грънчар, ситно и красиво  избродирани по бялата риза на млада самодива. Думите й витаят в мен дълго след като са разказали историята си, връщат ме към нея, теглят ме към грънчарското колело в къщата на Велико и шепнат тихичко в ухото ми сладки заклинания. Дълго време ще помня думите на Виктория Бешлийска. "Глина" ще бъде една от онези книги които просто безмълвно даваш на друг. Без представяне, без обяснения, без анотации, като красиво изписана глинена стомна пълна с чудотворна вода. Няма нужда от друго, думите й сами ще свършат магията си.

"Утре" - Радостина А. Ангелова, Александър Станков (Ревю)

Заглавие: "Утре"

Автор: Радостина А. Ангелова

Александър Станков

Издателство: Софтпрес

Година: 2019

Брой страници: 320

Радостина А. Ангелова е едно от съкровищата на съвременната българтска литература. Книгите й са мелодични, красиви и подръпват най-нежните струни в душите ни. 

Първата ми среша с нея беше в "Афиши в огледалото". прекрасната история на Роза Попова ме накара да обикна думите й и прашните улици на този град, който днес ми се вижда толкова сив и мрачен, който понякога чувствам като клетка. 

Сега получавам двойна доза от този талант.

"Утре"  е книга за майка и син, написана от майка и син. Прекрасна комбинация, подходяща за подарък в този разкошен ден, когато всеки от нас иска да каже на любимата жена в живота си, колко много я обича и цени. 

Най-трудното и най-значимото нещо в живота ни е отглеждането на дете. Най-страшната мисъл е, че сме се провалили. Златната среда е мираж, недостижима. Винаги допускаме грешки, защото не можем да бъдем обективни. Не можем да се видим отстрани. В сърцата ни е постоянен ураган от страх, чудовищна любов и още безброй други емоции, които ни заливат всяка секунда и ни карат да треперим за отрочетата си. Допускаме грешки постоянно. Преглъщаме ги, избърсваме сълзите и вината от бузите си и започваме да ги поправяме. Поправяйки първите, допускаме втори. И така вечно. Но една усмивка е напълно достатъчна, за да съберем всичкия кураж на света в мускулите си и да продължим с пълни сили да се борим. 

Тома е перфектното дете, знам, че и той си има трески за дялане, но, съжалявам, ако имам такъв тийнейджър в къщата си, ще съм шапка на тояга, да знаете. Спомням си каква напаст бях аз на тази възраст и направо ме е страх да си помисля, какво ме чака, когато 3-годишната ми дъщеря стане на 13. 

Мисля, че майките заслужават два билета за рая. Един за кумулативното преживяване на раждането и първата година на бебето. И един за пубертета. Ако искат могат да споделят единия с бащата. Ако е слушал. Или пък да изкарат двоен престой преди отново да се върнат на тръстиката. 

Но да се върнем на Тома, той е страхотен тийнейджър. Отличник в една от елитните гимназии в София, добро момче, умно, любящо и кротко. Тома не се забърква в неприятности. Обича на помага на другите. И да прекарва време със семейството си. 

Но като всеки тийнейджър и той има право на своите малки бунтове и лъжи. И точно една такава мъничка премълчана истина завежда майка му Албена в неговия кръжок по театрално изкуство. 

Съжетът се завърта около приближаващото коледно тържество и пиесата, която трябва да поставят. Но постановката не е готова, никой няма дори идея какво ще играят децата. А ролята на главен учител на кръжока по неволя получава географът Велев. Роля, за която той може би е последният подходящ човек. И Албена. Майката-доброволка, която иска да даде малък урок на момчето си. 

Първата задача към децата от кръжока е да напишат своя собствена коледна история, която всички да изиграят на тържеството. Да ви кажа чество, може би коледните истории на децата бяха едно от най-красивите неща в тази книга. Тогателни, истински, докосващи. Всеки младеж крие някаква болка в себе си. Това е времето, в което осъзнаваш, че нищо не е перфектно. Мама не знае всичко. Татко не е супермен. Светът не е идеален. Хората са жестоки. Това е времето, в което се сблъскваме с първите истини. И няма значение дали и колко сме подготвени за този момент. Той винаги е труден. 

Трудно е да бъдеш себе си, в свят който ти се подиграва. Трудно е, да си всеотдаен, когато кръвта ти кипи и светът се върти около теб. Трудно е да намериш своето място в тази сложна мозайка, живота. 

Тома търси своето място. Всяко от децата от кръжока търси своето място под слънцето и се учи да живее с новонаправените си грешки. А Албена търси своето ново място в живота на  момче си. Защото в сърцето му вече има място за повече от една жена. Жените обичаме да сме номер едно в нечие сърце И не приемаме добре мисълта, че ще бъдем изместени от този пиедестал. 

Но на живота не му пука, какво приемаме добре и какво не. 

"Утре" е една разкошно написана топла семейна драма. Тя е много повече от очертанията на връзката между майка и син. Тя е роман за съзряването, за признанията, за мечтите, за онова, което най-силно иска душата. И е написана с много любов, която няма как да не ви накара да се умисхнете, а и просълзите. 

И всичко това се е подслонило под обаянието и аромата на любимата ми напитка - кафето. Чисто, горчиво, плътно, с мляко, разтапящо, горещо. 

Като живота. 

"Виенски апартамент" - Радостина А. Ангелова

Заглавие: "Виенски апартамент"

Автор: Радостина А. Ангелова

Издателство: Софтпрес

Година: 2019

Брой страници: 256

Сигурно вече сте разбрали, че си имам нови любими български писатели. Изумително е колко велики таланти са се родили в тая малка България. Не бих си позволила да ги сравнявам един с друг, защото двамата пишат в диаметрално различни плоскости, и всеки от тях е изклкючителен по свой собствен начин. Но има една нещо, по което и двамата си приличат адски много. Трябваше ми точно една книга да се влюбя в тяхното творчество и да разбера, че ще прочета всяка думичка, написана от тях. Да, говоря ви за Галин Никифоров и Радостина А. Ангелова. Преди празниците писах за "Тяло под роклята". Сега искам да ви разкажа за "Виенски апартамент"

Това е една малка и изключително симпатична романтична история. А Радостина знае как да подръпне роматичната струна в душата ми като същевременно запазва баланса и не превръща историята в нещо сладникаво. 

Бианка е млада жена и самотна майка, която току що е получила страхотно предложение за работа от фирмата, в която работи. Да се премести във Виена в централния офис. Чувството, че някой е забелязал качествата ти, че е забелязал усърдната работа, която вършиш, е прекрасно. И Бианка обмисля сериозно предложението. Затова заминава за една седмица за Виена, за да обмисли на спокойствие всичко. Такова решение не се взима лесно. Особено когато имаш дете и си самотен родител. Всяка майка се пита цял живот кое е най-доброто за нейното дете. И най-големият прблем е, че няма представа кое е правилното решение. Защото някой ден, когато това дете порасне, може да я съди за нейните решения, каквито и да са били те. 

Като жени често се вживяваме толкова дълбоко в ролите си на съпруги, партньори, служители, майки, дъщери, че понякога забравяме какво е да сме хора. Да искаме нещо за самите нас, не като жени, а просто като човешки същества. Но какво всъщност означава това?

Бианка пристига във Виена, нетърпелива да открие отговорите, които търси. Но всичко се обърква естествено.

А чаровният й австрийски хазаяин не успява да държи мислеите и ръцете си далеч от нея. Филип Гласман наскоро се е разделил с жена си. А сега е плейбой. Новата философия в живота му е Hi, fuck and bye! 

Но Бианка обърква доста неща, както можете да се досетите. 

Паралелно с напрегнатите сблъсъци между Бианка и Филип, Радостина Ангелова вплита и няколко странични разказа в повествованието. Кратки истории, изповеди или монолози за и от всеки от героите в книгата, пропити с откровеност, която лесно достига до читателя. И за да ни омае окончателно, Радостина създава една паралелна реалност, в която митология, традиция и магия се преплитат в едно, за да подсилят нишката на магичния реализъм.

Но ако изключите всички сюжетни забежки и романтични нишки, ще видите че в основата си това е роман за търсенето на дома. Всеки от нас рано или късно си задава тези въпроси. Къде е моят дом? Къде принадлежа? Родния ми град? Приятелите ми? Семейството ми? Родината ми? Или всяка държава и всеки град може да ми бъде дом?

Какво е домът? Четири стени напоени със спомените и чувствата на тези, които ги обитават? Какво е? Може би топлата гръд на любим човек, мека, но силна, предоставяща ни непоколебимата си опора и топлина. 

"Виенски апартамент" е написана с много магия и финес. Тя е прекрасен избор за студените месеци и за малко домашен уют. Насладете й се с чаша меко вино през почивните дни. 

"Афиши в огледалото" - Радостина А. Ангелова (Ревю)

За някои книги имаш добро предчувствие дългo преди да ги прочетеш.  Те са като пътуване, в което копнееш да се потопиш, но някак успяваш да усмириш инстинктите си и да изчакаш подходящия момент. От уважение към труда на автора, от уважение към себе си като читател. Вярвам, че за всяка книга има подходящ момент, не че не би ви харесала, ако я прочетете в друго време. Но идва един момент, в който историята сама те призовава и знаеш, че е дошъл мигът да се потопиш в нея.

 "Афиши в огледалото" на Радостина А. Ангелова е безспорен пример в тази моя теория. Тя  отлежава в библиотеката ми две години. Купих си "Бал в Мулен Руж" и "Виенският апартамент" още преди да съм я прочела, защото бях сигурна, че ще я обикна. Но въпреки това остана сред десетки други книги на един от онези рафтове. Мести се напред в редиците, назад сред други книги. Променяше мястото си при всяко преподреждане на библиотеката ми, защото още не чувах онзи повик от нея.
До миналата седмица, когато най-накрая го чух, през три стаи в четвърта. "Афиши в огледалото" ме призоваваше да я отгърна. И аз потънах в нея без да мисля, без спасителни въжета, ей така, боса и разпиляна.

Несъмнено едно от нещата, които са събудили у вас желанието да си купите тази книга е обещанието да надникнете в онази София от началото на 20 век, която никой от нас не е виждал. Това е желанието да усетите духа на една възраждаща се София, най-накрая отхвърлила хомота на едно петвековно робство. Тя е като нежна, крехка и много ароматна пъпка от роза. Но и тръните й са големи и остри.

Тази София е колкото магична, толкова и еснафска. Противоречива и истинска. Невъзможно е да останете недокоснати от нейния чар. Невъзможно е да не видите прахта полепнала по ботушите ви, докато крачите из кривите й улици. Но със сигурност това, което ще ви заплени безконечно, е желанието у тая София, което ще усетите. Жаждата й за култура, за одухотвореност, за артистичност. Нейната смелост и голота.

В тази прашна и толкова далечна от нас България, едно младо българско момиче завладява сцената на театъра. Тя е родена Руска Михайлова Мануилова, но добива сценичното име Роза Попова, което ще се превърне и в истинската й същност. Роза е феномен, осъждана и обожавана през целия си живот. Ако изобщо сте способни да се влюбите, то няма начин да не се влюбите именно в нея. Историята на Роза е буйна и непостоянна. След като се омъжва рано-рано, още момиче за два пъти по-голям мъж от нея, Роза започва артистичната си кариера в слухове и клюки по свой адрес, които бързо биват противопоставени на обожанието, което нейния талант буди на сцената.
Всеки е способен да говори, докато не застане на един от столовете в театъра и не се остави театъра да го заплени. Животът и кариерата на Роза протичат диво като планински ручей и в личен, и в професионален план. Ако поровите в интернет както е направила и другата главна героиня в този роман, за която ще ви поговоря след малко, ще видите че фокусът пада върху две неща. Безспорният и доказал се театрален, лиричен и белетристичен талант на младата жена и нейната "афера" с Тодор Богданов, която в някои статии направо изяжда редовете на другите истории. 


Радостина А. Ангелова не пледира за историческа достоверност. Тя се опира на фактите, които е събрала в своето проучване и върху тях изгражда своята история, такава каквато би могла да бъде, но която никой не може да потвърди наистина.
Тя не рисува Роза идеална. Не, Роза е толкова човек, че бих могла да стисна ръката й през страниците. Толкова реална, че накрая не мога нито да я осъдя, нито да я оправдая, защото всеки от нас носи частична отговорност за нещата, които ни се случват и защото не е редно да носим хомота на вината цял живот, когато има толкова други независещи от нас фактори, които са довели до този миг.

Да срещнеш имената на толкова любими поети, писатели и драматурзи сред страниците на една художествена книга е мед за душата. Макар и да не пада фокуса върху тях, няма как да остане незабелязано присъствието на имена като Кирил Христов и  Мара Белчева (и мнозина други, не искам да изброявам имена, защото това би било непочтително). Макар и малко измамно, имам чувството, че дори и за миг съм се докоснала до хората зад тези имена, до техния нрав, характер, закачливост и темперамент. А това е чувство, което никой музей и фактология не биха могли да посеят у мен. Чувствам се като избрана.

Паралелно с историята на Роза Попова и Чичо Стоян, Радостина А. Ангелова вплита и живота на една млада жена в днешни дни. Годината е 2017  и Лия е постигнала толкова много и толкова малко в живота си. Отраснала в дом, над който е паднала сянката на хазарта и нищетата, Лия успява някак да изпълзи от този кошмар и да вземе живота си в ръце и да се отдели от семейството си. Животът на Лия сега е стабилен, има работа, макар и да не е мечтаната, плащат добре и може да си позволи собствена квартира. Нищо, че е малка тясна миша дупчица, нейна си е. И не е емоционално обвързана с никого. А това улеснява живота й наистина много.
Всичко е спокойно, сиво и подредено, докато Макс не нахлува в живота й, колкото и клиширано да ви звучи този израз. Макс е чаровен, обигран и както изглежда много открит. И отправя към Лия едно абсурдно и много особено предложение. Да се престори на негова годеница за един обяд. Пред баба му и майка му. За да го оставят на спокойствие. И да ги зарадва. Но не може просто ей така да хванеш една непозната за ръката на улицата и да й кажеш "Ей, ще се престориш ли на моя годеница за два часа. Ще ти платя 500 лв." Не може, но ето го факт. И понеже Лия е милозлива и очевидно наивна, защото този Макс може да е всякакъв, все пак тя се съгласява. И от този момент сукното и на двамата се преплита тъй, що не може да бъде разделено. Събитията повличат Лия и Макс. Проблемите в нейното семейство и тайните, които крие чаровният мъж са като избухлив катализатор за техните отношения.

Някъде към средата се замислих, че звучи малко абсурдно да въвлечеш един непознат човек в живота си толкова дълбоко в рамките на дни. Но обмисляйки всичко, наред с налудничавата спонтанност, логиката прозира отвсякъде. Поставям се на мястото на Лия и се питам, ако изведнъж получа тревожно обаждане от дома и сърцето ми потъне в ядрото на земята от страх и притеснение, дали бих искала този непознат мъж да се довлече с мен у дома и да ме види гола, както не съм била пред никого другиго. И си давам сметка, че отговорът е  - всъщност да. Защото с непознат се споделя по-лесно. Винаги можеш да го пратиш по дяволите, когато се опитва да е получава, сякаш разбира всичко, когато си позволи твърде много, когато започне да става досаден. Изключително лесно е да изключиш от живота си един такъв човек, с който не те свързва нищо друго, освен една налудничава молба и привличане. Но далеч не е толкова лесно да пратиш по дяволите някой приятел, който наистина го е грижа за теб. Нито пък ти харесва да го тревожиш. Така че вяско едно от тези абсурдни решения, които доведоха до още по-нелепото обвързване и приличане между Макс и Лия, издържа вътрешната ми емоционална логика. А това придава неподозирана дълбочина на сюжета. Това променя повърхностната иначе трактовка в една история много по-голяма от романтиката. Превръща я в история за живота, за изборите в него, за смесените чувства. Тя е за онези противоречиви чувства, които всеки от нас някога е изпитвал към родителите си, къде с причина, къде безпочвени. Но не и по-малко объркващи, не по-малко причиняващи щети.

Простете ми, има  още толкова много неща, които искам да ви кажа за тази книга, искам да си поговорим за Стоян Попов, за Тодор Богданов, за Кирил Христов, но се опасявам, че това би се превърнало в един протяжно дълъг текст, защото моето перо е недодялано. Но с чиста съвест и олекнало сърце мога да ви кажа, прочетете "Афиши в огледалото". Ако сте имали и най-малкото съмнение в нея, оставете го настрана и я прочетете. Ако изобщо никога не сте планирали да я започнете и ако смятате, че не е вашата книга, прочетете я. Невъзможно е да не посее у вас поне частиcа магия от онази стара София, по чиито улици несъмненo би ви се искало да се разходите. Да носите една от онези натруфени рокли с високи дантелени яки или може би елегантен чадър в ръката. Не можете да игнорирате този чар. Не можете да игнорирате и чарът на Макс. Така че, по която й пътека да се вървели досега, тази несъмнено ще ви приласкае в обятията си, ще остави извивките си на вас, ще се превърне във ваш път и неизменно ще ви връща отново и отново към творчеството на Радостина А. Ангелова.

"Убийствено студена" - Луиз Пени (Ревю)

Загубих им нишката пак. След "Втора кожа" не можех да започна друга сериозна книга. Нито някое лековато четиво. А вкъщи общо взето това има - или са в едната крайност, или в другата.Но бързо се окопитих и се върнах към един жанр, към който вече рядко посягам - криминалните истории. Но случаите на инспектор Гамаш като че ли са повече като разкази за човека, отколкото криминални, та дори и всичко да се върти около някое мистериозно убийство.

Когато започнах да чета "Убийството на художника" бях малко предубедена. Ей, богу, прочетох толкова хубави коментари в интернет за книгите на Луиз Пени, че чак започна да ми става съмнително, като с някои други преекспонирани произведения. Както и да е, това е въпрос на личен вкус. Но наистина нямах големи очаквания. И да си призная, в началото ми беше адски скучно, докато прехвърля първите 15-20 страници вече се чудех, дали направо да не я зарежа и да не се занимавам с глупости. Но действието потръгна. Интригата започна да изплита своите нишки и да обвързва героите от малкото селце един с друг в толкова едновременно стройна и разпасана плетка, че не осъзнах кога потънах дълбоко в техния свят.

Без да осъзная се превърнах част от семейство на Питър и Клара, забавлявах се с Оливър и Габри, тайничко, а и доста явно се радвах на всички сцени , които включваха устатата Рут Зардо. Историите на инспектор Гамаш изведнъж се превърнаха в сигурен пристан за неспокойния ми читателски ум. Сега знам, че когато и да се почувствувам самотна и изоставена след някоя прекрасна книга, винаги ще намирам убежище в Трите Бора.

Да, именно в Трите Бора ни отведе отново Луиз Пени. Представяте ли си, колко приятна беше изненадата ми да разбера, че всичко се върти около малкото  замръзнало селце, чиито обитатели ми станаха толкова скъпи и интересни.
Историята сякаш се повтаря. Една жена е мъртва, а имението Хадли изглежда отново е замесено. Само дето този път убитата е чужда на общността - новата собственичка на имението Хадли - Си Си дьо Поатие. А тази жена е толкова опака, зла и особена, че абсолютно всеки би имал мотив да я убие.И макар Гамаш да се чувства привързан към хората, в този град, той не може да си позволи да пренебрегне, която и да е възможност или мотив. Всикчки са заподозрени. 

Си Си не е спечелила нито едно сърце в този град. Не знам, може би след много години все пак те щяха да се научат да я приемат такава, каквато е. А може би и тя щеше да се попромени малко, да преоцени ценните неща в живота си и да промени пътя си. Кой знае...Няма и да разберем. защото преди което и да от тези неща да се е случило Си Си бива убита, при това по абсолютно нелеп начин - с електричество насред най-големия студ и лед, пред очите на всички. За което е била нужда сериозна подготовка и планиране.  И като че ли много добра доза късмет. Или поне така изглежда на първо време.

Никой не съжалява за смъртта на Си Си. И това изобщо не улеснява задачата на Гамаш. Но инспекторът следва свои собствени правила в този свят. И винаги отдава нужната почит на жертвите, чиито убийства разследва.
Тази бръчка човечност в изражението, този отблясък доброта и разбиране в погледа му са това, което отличават Гамаш от неговите колеги. Тук в този свят, както и във всички останали криминални поредици.

В историите на Луиз Пени няма много екшън. действието върви спретнато, крачка по крачка. И ако умеете да разчетете знаците навреме, ще разгадавате убийствата заедно с него, няма да чакате той да ви снесе информацията на готово. самата аз усещам, че Гамаш е успял да остави своята детективска следа у мен. 

Спомням си в какво неведение живеех, докато четях "Убийството на художника". Нямах абсолютно никаква представа откъде ще дойде ударът и разкритието. Защото бях свикнала всичко да се случва изведнъж. повечето криминални автори обичат да подвеждат публиката си до последно, създавайки им фалшиви илюзии, за да ги изненадат накрая рязко и да ги зашеметят. Но Луиз Пени поднася свободно цялата налична информация. Заиграва се съвсем леко с тайните и въпреки това създава много добре премерено напрежение. А заедно с него и възможността на читателя сам да разследва. Да направи своите изводи и после сам да прецени мирогледа си.
Историите на Луиз Пени са като меко удобно кресло, в което искам да се свра с топъл чай и одеяло. Нищо че е лято. Всеки сезон им отива. Всяка дума може да те накара да усетиш замръзналите крайници и топлите сърца на обитателите на Трите Бора.

Абракадабра! "Магични мистерии"

Миналата година може и да не успях за ида физически до Панаира, но това далеч не означава, че съм отложила или съм се отказала от покупките си. Седмица след края на Панаира "Магични мистерии" беше вече в ръцете ми. И честно казано нямах търпение. Само корицата й ми е достатъчна, за да се навивам повече и повече.

"Магични мистерии" е книга за деца. Много подходяща за възрастта 10-12 години, както и за 22 години, и за 30 (дотук съм тествала - много е подходяща), а защо не и оттам нагоре. :) Защото няма какво да се обърка в една класическа детска история, няма какво да ви подразни, няма какво да ви разочарова - тя е простичка, обичлива, смислена и поставя на първо място ценностите.

Какъвто и вкус да е останал в устата ви след последната книга, която сте чели, без значение дали е горчив, сладък, тръпнещ, ужасяващ или красив, без значение дали искате да се отървете от това усещане или чувствате липсата му още преди да е избледняло от небцето ви, тази история може да отмие всяко чувство на неразположение, може да изчисти мислите ви, да успокои духа ви и да ви подготви за каквото и ново книжно приключение да сте си замислили.

История стара и обикновена като света. Едно осиротяло момче търси своето място под слънцето. Картър губи родителите си рано, толкова рано че спомените са твърде много, за да ги забрави и твърде малко, за да ги прекрачи и остави напълно. След тази тежка загуба Картър бива поверен на чичо си Слай, който е пълна мижитурка. Ловък крадец, който живее ден за ден и се изхранва с измами. Абсолютно неподходяща среда за едно малко момче. И все пак дори и така, Картър получава и някои позитиви от този развой на събитията - ловките ръце фокусник и умението да създава илюзия за пред хората. И макар начинът, по който той и чичо Слай живеят, никак да не му харесва, в крайна сметка е просто едно малко момче, зависимо от своя настойник. Така че ден след ден, месец след месец, двамата не спират да се местят от град на град, без да имат постоянен дом, приятели, близки, рутина. Всеки път нов приют, нови измами, нови хора и всеки път трябва да напуснат преди да ги заподозрат и окошарят. До деня в който Слай решава, че е крайно време племенникът му да започне да взима активно участие в изхранването им. За него вече не е достатъчно момчето да бъде просто примамка или разсейка, а за Картър не е приемливо да върши тези непочтени неща. 


И така в една импулсивна вечер, изтощен от постоянния стрес и притиснат от обстоятелствата, Картър бяга. Качва се на влака и изчезва в нощта, докато чичо Слай крещи след него с пълно гърло и стиснати юмруци.
Оттук започва и приключението на момчето. Картър слиза от влака в Минерал Уелс, накипрено градче, опъстрено от светлините на пътуващия панаир на Босо. многобройните атракции на Панаира привличат момчето безотказно. От всяка сергия и шатра струи магия и великолепие. Но виждате ли, Картър не е глупав и не вярва в магията.Той знае, че това са просто трикове. Нужно само да знаеш как и да имаш ловки ръце. И точно защото Картър не е глупав, бързо надушва, че има нещо гнило в бандата на Босо.
Но едно малко момче не може да се изправи само срещу цяла банда безскрупулни алчни мошеници. И за щастие Картър не е сам. В Минерал Уелс момчето открива приятели, за пръв път в  живота си, открива хора, с които иска да е близък, които не иска да изоставя, които иска да задържи и да направи част от живота си. Но не е никак лесно да им каже, че е сирак, че е бездомен, че е помагал на чичо си в измамите, макар и косвено и че от време на време рови в кофата, за да намери нещо за ядене. Ще се оплете ли Картър в лъжи до ушите или все пак ще намери начин да достигне до приятелите си, да им признае истината, да се опита да ги задържи? Ще бъдат ли единни или ще оставят Босо да се вихри из града както си иска?
Все пак това е детска книга, мисля, че отговорите са ясни. :) Но това не я прави по-малка интересна, приятна и топла.

Нийл Патрик Харис умее да разказва, да привлича вниманието към историята си и да го задържи. Харесаха ми закачките в книгите. Междинните глави, които са ни учат на различни фокуси. Тонът на повествованието, които сам по себе си е закачлив и усмихнат. Хуморът, шегите и лекотата, с която разказва са заразителни и носят много настроение. 

Харесвам тази история за приятелството. Тя е като уютна вечер у дома на топло сред любими хора. Или като топло лято в косите, докато играеш на криеница или риташ топка с приятели в училищния двор.

"Убийството на художника"

Споменавала съм неведнъж, че отминаха годините, в които се наслаждавах на криминалния жанр. И макар сега изключително рядко такова четиво да ми попада в ръцете, ние с кримките имаме богата и напоителна история. Всъщност една от първите ми съзнателно пожелани книги беше именно в този жанр - "Пери Мейсън и русото момиче". Бях малка, толкова малка, че още изпитвах нужда да попитам мама, дали може да прочета книгата. Тя, разбира се, беше против, защото съвсем логично прецени, че в един криминален роман неминуемо ще има убийство, което си е равнозначно на насилие. Или каквото и да е друго, равнозначно на насилие. В крайна сметка сестра ми я убеди и тя ми позволи да я чета. 

Още на първата една трета от книгата знаех, че това ще е едно много скучно четене. Бях толкова малка, че още не можех да обвържа сцените на насилие и последствията от него с реалния живот, за да разбера истинската му същност, нито пък нецензурния език. Съответно и не разбирах по-голямата част от случващото се. Нямаше картинки, нямаше забавни сцени, поне не и по моите критерии. Беше скучна. Но аз толкова дълго време бях опявала на мама, че искам да я прочета, че всеки път, когато тя ме провереше как върви четенето, търсейки следи на увреждания в погледа ми, аз всеки път отговарях бодро и въодушевено, че е много интересна и много ми харесва. Истина е, че към средата на първия случай започнах да прескачам половината от страниците и съвсем загубих нишката. 

Сега години по-късно вече крайно далеч от жанра, отново посегнах към една от подопечните му. Чета толкова отдавна за книгите на Луиз Пени, че в крайна сметка се предадох на всеобщото въодушевление и реших да се пробвам. 

Първите петдесетина страници ми бяха откровено скучни, макар и да разбирах ясно тяхната цел. Луиз Пени не се хвърля директно в дълбокото, тя създава един полегат наклон, по който читателят може бавно и спокойно да се впусне в действието. Благодарение на това аз тръгнах със спокойна и отмерена крачка напред по страниците и бавно и постепенно набрах инерция, която по-късно се превърна в задъхана надпревара. 

Несъмнено звездата в тази книга е главният детектив. As it should be! :)

Луиз Пени успява да създаде един изключително дълбок и колоритен образ, в лицето на детектив Арман Гамаш, нареждайки се с това до едни от големите имена в жанра. Гамаш е различен от повечето съвременни детективски образи. Той е тривиален - цени семейството си, обсъжда бъдещите си решения с любимата си жена, търси нейната подкрепа и съвет, намира утеха, спокойствие и щастие в дома си, в нейните ръце. Той е възрастен, осъзнал себе си индивид. Намерил е своя център и се е научил да поддържа този баланс. В него няма мистерии, не се лута. Гамаш е намерил своето място в света, осъзнал е ценностите си, изградил е характера си и е стъпил здраво на земята. Арман е високо ценен от своите колеги. Хората, с които работи без значение, дали са под или над него в йерархията хранят уважение към него. И разбира се, както се случва и в живота, тези ценности не му помагат да се издигне по стълбата.  Но пък си тежи на мястото.

Гамаш разследва убийството на възрастна жена. Мога да кажа много за Джейн - тя е художник, приятелка, самотница, жертвоготовна, добра, мила, готова винаги да помогне, добродушна, учтива и обичана от всички в Трите бора, където всеки познава всекиго. 

Ала все пак Джейн е убита. И това е шок за всеки един от жителите на Трите бора.За някой е тъжен и необясним факт, за други болезнена истина, за трети съкрушителен момент. Загадката се разплита детайл по детайл и като един истински криминален писател, Луиз Пени ни оставя в неведение до последния момент. За тези от вас, които четат по-често криминални романи, може би мистерията не е била толкова голяма. Може би сте разгадали убиеца далеч преди авторката да реши да го изобличи. Но аз нямам тренирано око. И убиецът за мен беше пълна мистерия, докато не бе назован. И тогава ме заля онова чувство, заради което си спомням, че някога обичах криминалните романи. Моментът, в който всичко започва да се навързва. Моментът, в който се връщам назад и напасвам всяка дума, всяко действие на убиеца, за да остана накрая възхитена от грандиозния размах, с който авторът е заплел възела. 

Луиз Пени ми дава повече от една причина да харесам тази книга. Освен прекрасния полегат стил на писане, интересната интрига, класическия маниер и издържаният начин, по който създава връзките между своите герои, за да почувстваме и ние техните отношения, тя не се ограничава само с една мистерия. Нещото, което през цялото време ме глождеше повече от това, кой е убиецът, бе интригата около къщата на Джейн. Холът, който така упорито бе крила през целия си живот. Холът, който бе станал причина за нейното убийство. 

Луиз Пени знае как да направи читателя съпричастен с историята. Обикновено когато чета криминална книга аз съм винаги или малко по-назад от детектива или малко по-напред. Обикновено съм по-назад, дори много по-назад. Но Луиз Пени ме преведе през тази мистерия ръка за ръка с Гамаш. Успявах да подредя всеки нов факт в главата си и да си направя заключенията заедно са него. И през цялото време чувствах как заедно споделяме едно общо знание. Сякаш разследваме заедно. Прекрасен синхрон. 

И има едно още едно, последно, нещо, което обичам в тази книга и то е искреността на взаимоотношенията между хората в Трите бора. Беше изключително удоволствие да наблюдавам как пред очите ми се изграждат и натрупват емоциите помежду им, как се разкриват отдавна заровени чувства и как всичко минава през личната призма на всеки един от тях. Луиз Пени наистина е свършила майсторска и образцова работа в жанра. Препоръчвам тази книга на всички, които са почитатели на криминалните рафтове в библиотеката и на всички, които не са - като мен. Вярвам, че може да ви донесе единствено наслада и удоволствие.

Запишете ме при "Камен и пиратите от 5г"

Сигурно си представяте колко трудно ми бе да избера какво да чета след "Лабиринтът на духовете". Е, "Камен и пиратите от 5г" бе най-доброто решение, което можеше да взема. Тази книга е толкова различна от "Гробището", колкото може да бъде изобщо и е просто прекрасна. Тя е като пътуване до другия край на света.
Случвало ли ви се е да имате определени нагласи за дадена книга. И когато я прочетете, да се окаже, че тя е нещо съвсем различно от това, което сте очаквали. И в крайна сметка тя да ви изненада по такъв прекрасен начин, че накрая да останете с усещането за преизпълнен план и преливаща кошница от страхотни впечатления и спомени.

"Двадесет години съм в туй училище и за пръв път виждам деца толкова да искат да влизат в час!"

"Камен и пиратите от 5г" мирише на детство, игри, приключения и живот. Не тая скъпи спомени от училищните си години. Това определено не е време, което бих искала да изживея отново. Моите училищни години не бяха като на пиратите, но детските ми години бяха. Имаше време, преди да започна училище, когато заедно с моите другарчета от квартала играехме на рицари и детективи. Едно от любимите ни места за разследване бе котелното на блока, в който живеех. Обикаляхме по малките приземни прозорчета, които разкриваха мрачните мистерии на подземния етаж, пълен с паяжини, тръби, който не знаехме накъде отиват и големи котели и си представяхме какви ли тайни крие тъмнината. Измисляхме истории, спасявахме другари, участвахме в битки, правехме всичко, което въображението ни бе способно да сътвори под формата на игра.

И ми липсва. Сега тази книга ми носи същия този дух, който притежавахме тогава - безграничната сила, смелостта, задружността, приятелството. Тогава всичко беше просто и лесно. Ето тези криле ми даде Елена Павлова. Като дете не четях много и отгръщайки последната страница на книгата си давам сметка колко много приключения съм изпуснала. Сигурно затова сега чета като невидяла, защото се опитвам да наваксам всичкото това пропиляно време. А а там на последната страница се намира списъка с нови и нови заглавия, които просто умирам да прочета.

Елена Павлова е свършила прекрасна работа с рози роман - от първата буквичка до последния детайл. Това са страници изпълнение със смях, въображение, действие, юношески перипетии и не на последно място като всяка уважаваща себе си детска книга с истински важните неща. А именно - самият живот.
Наред с първокласното чувство за хумор и изключително лекия и приятен младежки стил на писане, Елена Павлова е изпълнила тези страници и с много обич и послания. Такива, каквито бих искала да предам на своята дъщеря.

Прекрасен е начинът, по който е съчетала съвременния живот и мястото на технологиите в него с онзи специфичен мирис на детски игри, който всеки от нас помни, дори и да е погребан дълбоко в съзнанието му. Иска ми се да мисля, че ученическите години на дъщеря ми ще бъдат такива - изпълнени със споделени приключения, верни приятели, фантазии, мечти и щастие.

Искам повече деца да прочетат тази книга, повече родители също. Нека всички да си припомним колко са прекрасни детските години от живота. Нека не забравяме, че няма да се върнат и да ги изживеем по най-прекрасния начин.

И като капак на всичко Елена Павлова е събрала в шепите си още една изненада за читателя, която дава на тази книга съвсем нова и различна краска. Това беше нишката, която не очаквах. Историята за вечното момче. Камен е фантастичната нишка в тази история. И едновременно с това метафора за всички онези деца, които често сменят училищата по независещи от тях причини, които винаги са новите деца в класа, които често се налага да правят нови приятели и да се разделят с тях.

Обичам тези деца. Обичам целия 5г и всичките им приятели. Искам да ги прегърна, да се смея с тях, да тичам с тях. Да ги гледам как играят пред очите ми, да подвиквам след тях, да ги гледам как растат, да ги подкрепям, когато живота се изправи насреща им жесток и непоколебим, да им помогна да открият себе си и да открия себе си в тях. Отново.
Пуснете "Камен и пиратите от 5г" в домовете си и в сърцата си. Те винаги са готови да приемат нови членове в задружната си група.

Тъжно е, когато чуеш думите "Забранете тази книга"

"Забранете тази книга" е книга за деца, която може да научи и възрастните на едно друго. Тази  книга беше изборът на Алекс и Райс в априлския BOPS. И както в повечето случаи беше много добро попадение. Усещам, че от няколко месеца чета последователно почти без изключения бопските си книги и ми се отразява много добре. Правите много балансирано подбора си, семейство. 

Започвам от очевидното - корицата е страхотна. Харесвам я повече от оригиналната, както и от другите й варианти на чужд език. Закачлива, ярка и грабваща погледа, така че с лекота да я откриеш в разхвърляната си стая. Радва ме и изключително много решението на СофтПрес да не използват една от онези вестникарски меки корици, които се огъват ужасно грозно след четене. Вместо това цветният разкош е подсилен с малко по-твърда корица и огъване тип подвързия, което пък ми позволи със спокойно сърце да си я мъкна с мен и да си я чета навсякъде. Още по-готина е рамката на текста, наподобяваща едновремешните азбучници, само че вместо букви встрани от текста се трупа една купчина от книги, която нараства с всяка изминала глава. 

Алън Грац избира да разкаже историята си с думите на едно малко момиче, което един ден открива, че любимата й книга е изтеглена от фонда на училищната библиотека, заради неподходящо за подрастващите ученици съдържание. Забраната тръгва от майката на Трей, един от съучениците на Ейми Ан, и намира почва у другите членове на училищното настоятелство. Да си призная, тази дама много ми приличаше на Брит-Мари на Бакман. И може би единственото, което ми липсваше в книгата, беше това, че Алън Грац не разгърна малко повече нейния образ. Не задълбочи малко нещата, за да ни покаже защо тези книги бяха забранени.

Историята се концентрира върху Ейми Ан. Тя е тихо и послушно дете, което никога не се оплаква, не мрънка, не изисква и не обича да бъде център на вниманието. Тиха мишчица, която си чете кротко книжката в ъгъла и не иска да я занимават с нищо. Докато не забраняват любимата й книжка. И мишчицата се превръща в опасен тигър. Ейми Ан не иска да се примири със ситуацията, ала не е толкова лесно да вдигнеш глава и да отстояваш позициите си след като толкова дълго време си стоял скрит в ъгъла, незабележим за хорските очи. Възраженията отдавна са застанали на върха на езика й, ала тя ги преглъща ден след ден и не казва нищо. Просто кима с глава и подминава. 

Намерила съмишленици сред съучениците си, Ейми Ан бавно и неуверено, започва да се бори за идеалите си.  Списъкът със забранени книги започва да набъбва, ала училищното настоятелство не осъзнава, че това буди любопитството на учениците. Изтеглените от фонда на билиотеката книги започват да се разменят тайно между децата. Шкафчето на Ейми Ан се превръща в малка нелегална библиотека. И за да опазят съкровището си от възрастните, децата стигат дори до там да измислят фалшиви заглавия на забранените книги и да им нарисуват фалшиви корици, за да не ги забележат. 

Да бъдат забранявани книги е едно от най-тъжните неща в литературния свят. Това говори за нас като хора, като общество, като идеали. Неведнъж са били забранявани романи, които казват истините, които никой или някой не иска да чуе. По-ироничното е, че отговорните органи не съзнават, че именно така обръщат погледите на всички именно към тези книги и в нескопосния си опит да предотвратят пропаганда и бунтарски изблици, всъщност ги подклаждат и предизвикват още по-силно. 

Да се забраняват, горят и изобщо унищожават книги по какъвто и да било начин е ужасно грешно, угнетяващо и тъжно. Да забраниш на децата да четат някои книги, по някакви си твои глупави причини, е още по-тъжно. То е като да им забраняваш да мислят. Радвам се, че тази книга е написана сякаш от деца за деца. Написана е простичко, достъпно и вдъхновяващо. "Забранете тази книга" подтиква децата да мислят, да се научат да изразяват мнението си, да защитават позициите си, да се борят за желанията си, да бъдат изобретателни и да бъдат единни. Всичките до едно важни. 

Затова препоръчвам тази книга и на деца, и на възрастни. Нека все пак не забравяме, че именно възрастните са тези, които забъркаха цялата каша.