"Променлива реалност" - Блейк Крауч (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Променлива реалност"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Мария Б. Димитрова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Константин Динчев

 

Брой страници: 364

Година: 2019

Купих си "Променлива реалност" на Блек Крауч още когато Ибис я издадоха у нас. Беше от онези спонтанни покупки на един Панаир на книгата. Непланирана. Просто я видях на щанда в НДК и я грабнах заедно с другите ми покупки по списък. И след това започна да отлежава на рафта у дома. Въпреки че последните няколко години започнах да чета повече фантастика и досега не е имало случай, да не ми хареса, все още подхождам предпазливо към жанра. Всеки път като реша да чета фантастика се чувствам като Фродо на брега на онази река, когато се раздели със Задругата -  решена да поема напред и едновременно с това напълно изгубена. 

А Блейк Крауч направо ми скри шапката. Толкова схемаджийска книга не бях чела отдавна. Толкова пъти поемахме напред и назад в миналото и бъдещето, че след средата на историята вече не бях сигурна какво да очаквам. Не мислех, че тази безкрайна спирала от животи някога ще бъде развита. Истинско удоволствие за читателската ми душа. Но нека да спра да говоря празни приказки и да се опитам да придам плътност и смисъл на този текст. 

Обикновено бих започнала с началото на историята. Сцената, в която се запознаваме с главните герои. И когато стигна до завръзката, бих започнала да споделям личните си впечатления, за да не спойлна нещо. Но това не е приложимо тук. Защото Блейк Крауч е изнесъл един от най-добрите си туистове още в началото на историята, когато читателят още няма представа къде е попаднал. Нали знаете, как малко след средата и малко преди голямото скапване в сюжета, авторът пуска една объркваща нишка, в историята, която обилновено служи за отклоняване на вниманието от истински горещата точка, за да може после читателят да се плесне по челото и да ахне. Да, Блейк Крауч е решил да започне именно с тази нишка. Какъв е резултатът от това решение? Много въздействащ. 

 

Бари Сътън е полицай в Ню Йорк, който разследва случай на убийство, причинено от Синдрома на фалшивите спомени (СФС). Събуждаш се един ден и изведнъж в главата ти редом с твоите спомени, тези които си трупаш грижливо цял живот, и хубавите, и лошите, изведнъж се нареждат втори комплект спомени, които също са твои, но коренно различни от всичко, което си преживял досега. Представете си как си спомняте едновременно живот, в който се били, не знам, например щастливо женени с деца и прекрасна къща и друг, в който сте тъжен самотник, загубил любимия си човек в катастрофа преди седем години и все още не можете да преглътнете загубата. 

Спомените стимулират различни реакции в мозъка. От една страна са щастливите емоции, които са предизвикани от успехите на децата ви и малките радости на спокойния семеен живот, от друга страна там са  и депресията и самотата, породени от загубата на най-скъпия ви човек. Как се очаква мозъкът ви да обработи всичко това? Как да подредите и класифицирате тази информация? Как да се справите с напълно противополжните еднакво истински емоции?

Жена в подобно състияние със синдрома на СФС се замоубива в смяната на Бари. И това като че ли е последният пирон в ковчега на иначе безрадостния му живот. Бари някога е имал сякаш всичко - нежна съпруга, прекрасна, умна дъщеря, щастлив брак, уютен дом и работа, която има значение. До деня, в който не изгубва дъщеря си. Сега и двамата с бившата му жена се носят през живота като призраци, стават сутрин от леглото, слагат единия крак пред другия и оцеляват до падането на нощта, когато идва истински трудното. Когато истинския хаос от мисли, спомени и чувства избухне, когато гласовете закрещят, когато тишината е оглушителна, когато вече няма малки дребни ежедневни задачи, които да отклоняват вниманието им. В такъв етап от живота му се запознаваме с Бари. 

Но това не е основната сюжетна линия, това дори не е важната сюжетна линия. В нея половината от героите не са дори главните персонажи. Това е онази нишка, благодарение на която авторът придава плът и тежест на основната сюжетна линия. Тя е емоционално наситена, опъната като струна, готова всеки момент да изпее своята тъжна песен и да направи място на главните действиващи лица - Бари и Хелена. Да, този същият Бари, но от един друг живот. И Хелена, която може да се каже, че е първопричината за СФС. Хелена дълги години работи върху проект, което има за цел да съхрани човешките спомени, за да помогне на хора, страдащи от деменция, за да помогне на майка си, чийто ум и спомени бавно, но сигурно гаснат. Да гледаш как човека, когото обичаш толкова много,  си отива ден след ден, отдалечава се от теб, отдалечава се от себе си и се превръща накрая в един напълно непознат и уплашен самотник, който нито знае кой е, нито знае ти кой си, нито иска да научи, защото го е страх. Това е едно от изпитанията, които животът нерядко поставя пред нас. Хелена губи майка си ден след ден. И работи с всички сили, за да открие начин да запази малкото й останали спомени, да открие начин да запази личността й, за да може отново да отиде при нея някой ден и да я прегърне, да й каже "мамо" и да се докосне до топлината й. И успява. (Разбира се, иначе нямаше да има книга). Но технологията, която разработва може да прави много повече от първоначалното си предназначение. И разбира се, ако попадне в неподходящи ръце, (а тя попада, иначе нямаше да има книга), може да причини не просто хаос, а апокалипсис (и го причинява). Това са условията, в които Бари и Хелена трябва да открият начин, да се справят с неизбежно самоунищожаващия се свят в една изключително сложна и объркана плетеница от събития. 

След "Променлива реалност" съм абсолютен фен на Блейк Крауч.  Наред с добрата фантастика, интересните обрати и динамиката, Крауч е обърнал внимание и на скелета на своята творба -  сюжетът е заплетен, многопластов и много добре структуриран, обърнал е специално внимание на логическите връзки, без да оставя разхлабени стави между отделните действия. Цялата тази стегната система е обгърната и функционира, благодарение на емоциите, които са моторът на всяко действие. Блейк Крауч умее да пише емоционални сцени - без да са преувеличени, без излишна мелодрама, просто искрени. Емоции, които се протягат към читателя и по-важното, емоции, които го достигат. Страхотен баланс във всичко. "Променлива реалност" ми поднесе много повече от това, което очаквах.  "Подобрен" вече е факт. Определено ще се чете. 

 

 

"Последното дърво: Семе на надеждата" - Люк Адам Хоукър (Ревю)

 

Заглавие: "Последното дърво: Семе на надеждата"

Автор: Люк Адам Хоукър

Издателство: Orange Books

Превод: Савина Николова

Брой страници: 64

Година: 2023

"Последното дърво: Семе на надеждата" влезе в списъка ми още щом я видях между редиците на Orange Books, но докато чакам да се прибера и да си я купя, дойде Франкфуртският панаир на книгата и не се стърпях. На своя щанд Pattloch Verlag бяха наредили цяла етажерка с нея, централно, да ти хваща окото отдалеч с изчистения си дизайн и стилна корица. Позавъртях се, позавъртях се и после се върнах и я грабнах. 

 

В сърцевината си "Последното дърво" е детска книга - с малко текст, който по детски ясен начин просто маркира историята, разказана от омагьосващите илюстрации вътре. Но като всяка друга детска книга, тя е също толкова смислена и важна за нас, поотрасналите човеци, които сме изгубили онази сляпа наивна доверчивост, с която децата виждат света, онази искрена почуда и дълбока вяра в магията и чудесата. 

Тази книга е удоволствие за ума, сърцето и очите. Скиците вътре са хипнотизиращи, толкова детайлни, съставени от милиони, милиарди щрихи, които те карат да прокараш пръсти по тях, да си представиш залегналия над тях художник, чийто молив до късно през нощта създава магия. Как да не повярваш в чудеса, когато видиш, че от ръцете на един човек, може да излезе нещо толкова красиво и дълбочинно.

 

Четохме я заедно с Марти, която сега е на 7 години. Достатъчно голяма, за да разбере силата на посланието, да се натъжи искрено при мисълта за един свят без дървета и достатъчно малка, за да повярва в магията на историята по един детски чист начин. Двете заедно с нея минахме през картината и положихме длан върху кората на последното дърво. И двете се разплакахме, сякаш наистина щяхме да се сбогуваме с него и да се върнем в света без дървета. На другия ден излязохме да направим снимки на книгата в градината и тя гушна дървото, чийто клони приютяват птичките и зиме и лете точно пред прозореца на хола ни, като най-добър приятел. А на мен направо ми се стопи сърцето. Само заради този малък жест си струваше да я прочетем. А той не е никак малък всъщност.

Не знам, какво повече да ви разкажа за тази книга от това. Наистина не знам. Разкошна е. Емоционална, смислена, като протегната ръка, като мила дума и туптящо сърце. Прекрасно е, че я има.

"Джонатан Стрейндж и Мистър Норел" - Сузана Кларк (Ревю)

 

Заглавие: "Джонатан Стрейндж и Мистър Норел"

Автор: Сузана Кларк

Издателство: Лабиринт

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

Брой страници: 800

Година: 2023

 

Хората си поставят цели в началото на годината -  да отслабна, да спортувам повече, да ям здравословно, да се науча да плувам и прочее. Но да оставим това настрана, тук говорим за книжни цели, макар че принципът е същият  - да чета повече документална литература, да прочета три биографии, да прочета класика, която от години отлагам. Нали знаете, такива малки предизвикателства, които да ви изкарат от зоната ви на комфорт и да ви донесат ново читателско изживяване. Аз го правя някъде към края на есента. Не мога да чета по график или по план. Не казвам, че е лошо. Просто аз не мога. В началото на годината нямам никаква представа какво ще прочета. Истината е, че избирам следващото си четиво непосредствено след като съм прочела текущото, нито минута по-рано. Преди това нямам идея какво ще ми се дочета. Затова и се отказах да си поставям подобен род предизвикателства. Единственото, което правя е Goodreads Reading challenge, просто така, защото така или иначе използвам платформата за читателски дневник. Но и то няма голямо значение. Има години, в които чета по 130 книги, а други по 14, каквото дойде. 

Защо ви разказвам всичко това? Още малко търпение, почти стигнахме дотам.

Все пак към края на есента си позволявам да си поставя някои цели, които искам да постигна до края на годината. Обикновено това зависи от много фактори - каква е била годината в личен план, какво съм чела, какво ми се чете, с какво време очаквам, че ще разполагам идните месеци и т.н., чисто практични фактори. Тази година някъде към края на октомври си дадох сметка, че съм започнала четири книги и една в сторител, общо пет и всичките са доникъде. Чета по малко като ми остане време като врабче - чопна малко оттук, чопна малко оттам, но като отворя да ъпдейтна статуса на книгите в Goodreads, те все така си стоят на същите страници и не мърдат напред. Така че тази година си казах, че няма да започвам нови книги, преди да дочета тези, които вече съм наченала. И защо това е толкова важно за книгата на Сузана Кларк? Освен че тя беше една от тези книги, втората и всъшност по-сериозна причина е, че ако не беше този мотиватор, може би нямаше да я дочета изобщо. Но имах чуството, че ще измамя, ако я оставя. Започнала съм я, ще я дочета. 

От тези редове вече става ясно, че не ми хареса особено. А аз по принцип съм човек, който избягва да пише негативни ревюта. Просто не обичам да влагам време в такива. Да, градивната критика има значение, но Сузана Кларк няма да прочете точно моя текст, а и не мисля, че съм чак такова голямо светило в областта, че да й давам градивна критика точно аз.

С нея просто се разминахме. Все още не съм на сто проценста сигурна защо. Историята е добре написана, майсторски разказана, увлекателна и противно на общото ми впечатления page turner. И все пак...

 

Но да минем по същество (за разлика от Сузана Кларк, която не е запозната с този израз) - историята на кратко. По стечение на обстоятелствата Мистър Норел е последният практикуващ магьосник на Острова, от който от години насам магията бавно се оттича. И Мостър Норел смята да запази това така. Като един истински сноб, той има свои разбирания за магията, които се опитва и до голяма степен успява да наложи в и без това ограниченото и снобско английско обществото. Мистър Норел е символ на това, което хората отдавна са забравили, че съществува  - практикуващ магьосник. Той е единствен. А в свят, в който магията се изучава само на теория, това е като да си Великан в страната на Лилипутите. 

Всичко върви по снобския план на Мистър Норел, докато на сцената не се появава младият Джонатан Стррейндж, практикуващ магьосник и негова пълна противоположност. Докато Норел смята, че пътят към връщането на магията в Англия минава през книгите и теорията и че човек има право да практикува дадена магия едва след като е прочел всеки възможен текст на света за нея и се е запознал с всички възможни странични ефекти, действия, отклонения и прочее, Джонатан Стрейндж е просто природен талант, без да е прочел ни една книга, той съчинява заклинание след заклинание и стъпка по стъпка заема своето място първо като чирак на Мистър НОрел (нещо, което доскоро е било абслютно немислимо за стария магьосник), а после и мястото на доверен магьосник на Уелингтън във войната с Наполеон.

 

И тези няколко изречения Сузана Кларк разърна в нескромните 800 страници със ситен шрифт. Страници изпълнени с много диалози, описания и малко действие. За пръв чета фентъзи, в което се случва толкова малко. А можеше да се случи толкова много. Не ме разбирайте погрешно, беше ми интересно докато четях, диалозите не са сухи, описанията са живи и смислени, но темпото на действието е толкова бавно. Всичко се развива в реално време, предоставяйки на моменти твърде много дребна битова събитийност, която накрая се оказа, че няма никакво отношение към главната сюжетна линия. Към края нещата се раздвижиха, трябва да призная. Загадките започнаха да се натрупват, напрежението да обтяга струните между страниците, но това не е достатъчно да компенсира 650-те страници преди това. 

Давам си сметка, че цялата тази методологичност не е безцелна. Виждам идеята за противопоставяето на двата подхода към магията (които можем да приравним и използваме универсално за почти всяко важно нещо в живота ни) - този на статичния наблюдател - предпазлив, винаги добре подготвен, който притежава силата и тежестта на знанеието и другия тип - интуитивния, който просто драсва клечката и думите сами идват, и хоп, магията е факт, този който се вслушва в хората и открива онези невидими за учения нишки, които свързват магията неразривно с природата на човека. Но това не ми е достатъчно. 

Това, което наистина ми хареса, обаче, бяха бележките под линията на самата авторка. Абсолютен шедьовър и истинска наслада. Да си призная четох ги с по-голям кеф, отколкото самата история. Първо, повечето бележки под линията са истории в исторяита, които имат за цел да й придадат допълнителна тежест, форма и да я пренесат в реалния свят. Второ, повечето бележки под линията бяха дълги по над страница с още по-ситен шрифт от този на същинскта история. Трето, бяха адски интересни. Там, определено мога да кажа, че й свалям шапка. 

 

Всъщност не мога да не й дам кредит като цяло за този роман, давам си сметка, какъв труд е вложен, колко мисъл и желание има вътре. И виждам как всеки дейтайл е изпипан, нищо не е претупано (има си хас, де, в 800 страници), много професионално, което може би е и една от основните причини книгата да има такъв успех, наред с това, че Сузана Кларк наистина пише увлкателно. Все пак дочетох книгата, нали така?

Но това ширещо се бездействие не можах да го преглътна до края, а и тя не успя да се реваншира за него. 

Все пак това е моето лично мнение, в интернет ще откриете много положителни и страхотно написани текстове за тази книга, не ги подминавайте. Не подминавайте и нея. Бих казала, че хората, които мислят като мен са по-скоро малцинство. Така че шансът да ви хареса е много голям.

Аз, от друга страна, все още имам голямо желание да прочета и "Пиранези". Но ще поизкачам още някоя и друга година малко да ми мине от "Джонатан Стрейндж и Мистър Норел".