"Полет над кукувиче гнездо" - Кен Киси (Ревю)

 Заглавие: "Полет над кукувиче гнездо"

Автор: Кен Киси

Издателство: Фама

Превод: Мариана Неделчева

 

Брой страници: 358

Година: 2011

 

 

Чувствам се странно, когато седна да пиша за книги от величината на "Полет над кукувиче гнездо". Тази история е не просто разпознаваема, а емблематична. И като всяка подобна творба и книгата на Кен Киси е била забранявана през годините в различни училища и университети, защото е провокативна, защото обществото е тесногръдо, защото е бунт срещу Системата -  изберете си причина. Всичките са вярни. И нито една не оправдава забраняването й. 

 

Киси написва тази история, подтикван от сцените на които е станал свидетел, докато работи като санитар в психиатрична клиника за ветерани. За прототип на Макмърфи е използвал самият себе си и с написването на този роман заявява своя бунт към тежестта и репресиите на Системата. Бунт, който е актуален и днес и за мое огромно съжаление ще бъде актуален още дълги години напред. Но не това е посоката, в която искам да тръгне този текст, затова ще оставя темата за смазващите механизми на Системата на страна и ще се опитам да уловя онова безтегловно и едновременно с това оловно чувство, което Кен Киси ме накара да изпитам и да ви го предам.

 

"Полет над кукувище гнездо" разказва историята на едно присихиатрично отделение, в което цари мир и ред на всяка цена, каквото и да коства това на пациентите - от дребни електрошокове до лоботомия. Всичко в името на реда, защото редът е всичко. Без него ние сме животни, анархисти. Никой нормален човек не би си позволил да тъне в безредица и ахархия. Ред трябва да има и сестра Рачид не приема извинения. Но нещата са напът да се поменят, когато в редиците на лудите влиза Макмърфи.

 

Макмърфи е свободолюбив, устат оратор и естествен лидер. Хората се струпват на туфи около него и замлъкват щом заговори. Той е енергичен, необуздан с онова характерно чувство за сарказъм, каквото често вирее именно у такива хора. Макмърфи е бунтар.

 

Той е престъпник и дребен хулиган, когото институциите от години си предават като пинг-понг. Не че и той стои много мирен, де. Но сега прекрачил поредната граница на закона, изправен пред черната възможност да влезе в затвор със строг режим, Макмърфи решава да го играе луд. И попада в отделението на Сестра Рачид - бивша военна медицинска сестра. Макмърфи е като остър камък в добре смазания механизъм на отделението. Той не просто нарушава мира и спокойствието, което Сестрата харесва и за които полага толкова големи грижи, но дори започва да връща малко по-малко самоувереността на останалите пациенти. А това не вещае нищо хубаво в добре подредената клетка на Сестра Рачид. и когато избухва война между намерилите отново гласа си пациенти и строгия ред на Главната сестра, нещата излизат извън контрол и се превръща в битка на живот и смърт - ментална, духовна и дори физиологична.

 

Не мога да изтрия от ума си образа на Макмърфи, наперен и енергичен пред смазващата сила и власт на Системата. И заедно с него си представям и Киси и неговият бунт срещу същата тази тежка, бездушна машина . И това ме кара да харесам този роман още повече. Защото не е самоцелна история от онзи тип искам-да-бъда-писател-затова-ще-напиша-книга. Този бунт, който дреме дълбоко под буквите, ме  вдъхновява, прелива в мен силата и непобедимия дух на Макмърфи,  кара ме да летя високо, да преодолявам всичко, да не се предавам никога и за нищо. А след това разбива сърцето ми. Абсолютно безмилостно.

Има още едно видение, от което не мога да се отърва - образа на Киси и този на Джак Никълсън, в ролята му на Макмърфи, които се наслагват един върху друг, докато се слеят напълно. 

"Полет над кукувиче гнездо" не е просто книга. Тя е химн, кауза, революция, дух, тя е духът на свободата, тя е ритъмът, който те кара да изправиш глава и да се хвърлиш в боя с всичко, което имаш, въпреки страха, въпреки обречеността, въпреки ... Не, не въпреки, а в името на живота и свободата.

Във фермата на животните всички са равни, но все пак някои са по-равни от другите

"Дванайсет гласа крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е."
С тези думи завършва "Фермата на животните" на Оруел.

Не мисля, че има нужда да ви я представям или да разказвам сюжета. Повечето вече сте я чели, а тези които не са, силно им я препоръчвам, както и "1984". 

"Фермата на животните" нахвърля в ума ми доста препратки към "1984" - като една предистория. А разгледани заедно образуват цикъл, също както в естествения развой на световния политически живот. Само че на обратно. 
Или пък не. В крайна сметка това е основната идея на антиутопиите.
Цикълът започва от робовладелския строй в началото на "Фермата на животните", проследява преврата на животните и налагането на едно силно идеалистично общество на "свобода, равенство, братство", което постепенно, следвайки естествения ход на алчната човешка (или е по-правилно да кажа свинска) натура, се превръща в една тоталитарна диктатура. Там откъдето и подхваща "1984" със съвсем различен сюжет, но същата идея.

Втори шанс за жените на Буковски

Както обещах. Втори шанс за Буковски. Трудно се подминават въодушевените слова на мнозина по повод таланта на тази противоречива личност. Така че все пак се реших. Махнах с ръка на предишната ни среща и се отдадох със завиден ентусиазъм на новата, както се случва с всяка нова книга, която започна. Опитът ме е научил, че не е толкова невъзможно да попадна на посредствена и впечатляваща литература от един и същи автор. И не защото на моменти е гении, а в други кръгъл идиот. Въпрос на настройка, време, години, история, настроение и много други неща.

Не такъв е случаят с Буковски.

Не знам дали е просто следствие на някаква мода или желание да се покажем реалисти-ценители. И в двата случая продължавам да гледам на Буковски като на посредствен писател. Не виждам нищо величествено в това, че нарича някои от нещата с истинските им имена, а не със завоалирани фрази, след като целостта на текста не може да ме впечатли, нито разтърси. Не успява дори да ме докосне.

По-различна като стил на писане от Factotum и все пак книгата се върти около подобна тематика. Продължавам да не разбирам култа към него. Това, че не се свени да използва една-две нецензурни думи, за да покаже грозотата и непостоянството на човешките отношения, липсата на морални ограничители и стойностни ценности, които да претеглят правилното от грешното... нищо от това не успява да ме убеди в така възвишения талант на писателя.

Струва ми се някак излишно прехвален и безсмислено подхвърлян от медии и критици. Не знам защо но в главата ми изплува една аналогия с Иво Сиромахов, макар да не съм прочела и една негова книга. Нямам и такова намерение.

Буковски официално отпада от книжните ми списъци. Може би след време мога да дам шанс на поезията му.

Factotum На Буковски

Кратък телеграфен стил. Отсечена реч. Също толкова опростено повествование. Чета "Factotum" на Буковски и сякаш морзовият код кънти в главата ми, а не думите му.

Не това ме бъгва. Чела съм и други книги в подобен стил. Всъщност харесвам пестеливите думи, когато тежат на мястото си. 

Не съм сигурна, дали е е гений, който аз не мога да разбера или е просто луд. Долавям част от идеите заложени в книгата. Част. И някак си оставам с крайно несигурното чувство, че май читателите търсят в творбите му повече отколкото той е заложил. Не съм сигурна. Не съм впечатлена.

Може би очакванията ми бяха прекалено високи, не знам. Не бих казала. Книгата не е брутална. Фактът, че използва груб и нецензориран език и сурови на моменти думи и факти, не го прави брутален. Не беше и нежна, не докосна нито една струна, не засвири мелодия. Нищо. Единствено упорития морзов код, изсичащ словата на писателя в главата ми.

На моменти ми напомня малко на Виан, но само на моменти и само за малко. И после се смъмрям на ум. Безумно е да правя паралел между двамата. Натурализъм. Да, по-скоро така бих окачествила "Factotum", отколкото с онези гръмки и разтърсващо обещаващи фрази, сякаш чакаш ураганът да мине през теб.

Не мина.

 Мисля да дам още един шанс на Буковски.