петък, 23 декември 2022 г.

"Кафка на плажа" - Харуки Мураками (Ревю)

 
Заглавие: "Кафка на плажа"
Автор: Харуки Мураками

Издателство: Колибри
 
Превод: Людмил Люцканов
 
Брой страници: 610
Година: 2014

Харуки Мураками е от онези автори, за които вярвам, че всеки си е казал поне веднъж, трябва да прочета една негова книга. За романите му се говори много и мненията са много полярни, което прави образа му още по-интересен за читателя. Също така той е един от авторите, около които се е заформил култ, както около Дона Тарт или Стивън Кинг. Прочитайки "Кафка на плажа", разбирам защо това е така. Към автори като Мураками подхождам внимателно. Опитвам да се абстрахирам от хилядите противоречиви мнения, защото поне при мен предварителната настройка е много важна. Така че, когато разлистих първите  страници на "Кафка на плажа" не знаех какво да очаквам, освен малко странност. А това е доста широко понятие. Ще ви кажа какво не очаквах. Не очаквах да е page turner. 
 
Разказът на Мураками ме грабна от първото изречение и не отпусна хватката си до края. Изключитлно рядка и интересна комбинация се оказа "Кафка на плажа". От една страна страниците сами се обръщат, повестта ме води навъре в дебрите на историята, от друга множеството метафори, които изскачат ме глождят и отнасят в размисли за неща, далеч по-големи от историята на Кафка и Наката. Вярвам, че си заслужава втори и трети прочит, може би дори повече, предполагам зависи от нагласата на читателя. Вероятно читател, който за втори път минава през исторяита ще открие дори повече детайли и препратки, знаейки къде извежда накрая пътя. Не знам, дали ще го направя. Тази книга ме върна към една стара изтъркана мисъл, която се завърта в главата ми, когато си помисля да препрочета някоя книга. Как няма да имам достатъчно време да прочета всички книги, които искам. 


Не съм сигурна как да подходя към този текст, какво да ви разкажа. Чисто сюжетно нахвърляните маркери ще звучат доста хаотично, от друга страна без скелета и плътността на този сюжет, метафорите остава голи, самотни и опразнени от съдържание. Чудя се, накъде ще тръгне всеки от вас, когато започне да говори за тази книга. Кои неща ще избере да спомене. Кои неща са му направили най-силно впечатление, какво е останало най-ярко в ума ви. Може би ще си направя един експеримент, ще оставя умишлено продължението на това ревю да отлежи. Няколко месеца, да видим какво ще се излюпи след това. 

Защото възможностите са хиляди. Толкова е богата тази книга.
И нека все пак да оставя тук малко контекст и част от скелета на историятя, за да не звуча налудничаво и аз. Две истории се развиват паралелно. Тази на петнадесетгодишния Кафка Тамура, който бяга от дома си, защото не може да са издържи повече там. Причините не стават съвсем ясни, но чувството, което кара момчето да напусне дома си, се загнездва в мен. Неговото пътуване и пристанът, който намира в една малка, но несъмнено красива и богата частна библиотека, го срещат с различни хора, които ще оставят следа в неговия живот и ще носят винаги белега от неговата следа в своя.
В същото време недалеч от неговия дом един старец - Наката, който не е много умен, не може да чете или пише и не разбира много неша, но може да говори с котки, та този старец извършва убийство. А след това необезпокоявано тръгва на пътешествие, което ще го отведе далеч и подобно на Кафка ще бележи живота на много хора около себе си.


...Няколко месеца по-късно, а именно днес, подготовяйки един друг пост, осъзнавам, че поради неясна причина не съм публикувала този текст. Нещо повече не съм го довършила.

Оттук историята криволичи, като стара и мъдра река. Разклоненията са много, метафорите безброй. На места е бурна, напрегната и игрива, на други е спокойна, тиха и потайна. Има места, в които се ражда живот и такива, в които намира последния си пристан. Има всичко и то е свързано с невидимите нишки на въображението, до цялост, която сега ми се струва немислима другояче.

Пишейки тези редове, си спомням, защо този текст остана недовършен. Защо не го публикувах тогава. Исках да разбера какво ще остане, когато мине време, когато първите и най-ярки впечатления избледнеят. Какво ще остане. На този текст му липсва единствено последния щрих. Ето го и него.

Сега половин година по-късно, връщайки се назад в книгата, в мислите си за нея, ме обгръща същото чувство за самота, което ме обгръщаше и тогава.
"Кафка на плажа" е книга, която едновременно протяга ръка към читателя, както взаимодействат и двамата главни герои в книгата с останалите персонажи, и едновременно с това у мен остава усещането за една самотна книга, не защото протегнатата ръка не е поета. Напротив, защото именно тази подкрепа дава нужната увереноста на индвивида да се вглъби в себе си и протегне мислите си към центъра, към същността си.
Разкош!

P.S. А някои книги сами си идват с музиката.
 




"Победителите" - Фредрик Бакман (Ревю)

 

Заглавие: "Победителите"

Автор: Фредрик Бакман

Издателство: Сиела
 
Превод: Любомир Гиздов
 
Брой страници: 712
Година: 2022
 
 
Всички книги на Бакман са хубави, но трилогията за Бьорнстад някак ми се вклини в сърцето и стана специална. Правилният жанр за тази книга може би е спортна драма. Поправете ме, ако греша, аз не съм специалист. Истината е обаче , че възприемам книгите на Бакман като жанр човешки. Няма значение, дали ще разказват за един самотен сърдит на света старец, който просто има нужда от любов и разбиране. Или за една жена, която рязко е изгубила почва под краката си, когато бракът й се е разпадал  и просто има нужда от любов и разбиране. Или за два града, които се мразят и които не могат един без друг, но всъщност имат чисто и просто нужда от любов и разбиране. И понеже всички ние, които стоим от другата страна на страниците и четем, сме същите, щастливи, нещастни, уплашени, богати, бедни, силни слаби, спортисти, чистачи, адвокати, все тая, всички ние имаме нужда тъкмо от това - любов и разбиране. 

Баща ми обича да казва "На човек му трябва топъл залък, и добра дума, за да е щастлив". Майка ми пък ме подлудява понякога. Станала съм на тридесет и четири години, но тя ми е майка, нищо не може да я спре. Сестра ми е любима константа в живота ми, ако ще и апокалипсисът да ни хване, двете ще сме там и ще си държим държете. С моята "Ана" пък може понякога и да не си пишем или говорим с месеци, просто защото децата ни подлудяват или в работата е лудница, или нещо се случва и не ни се говори, но също така е достатъчна и една смешна картинка в чата, за да излеем океан от стаявани бури, които само другата би могла да разбере. Без дори да се налага да обясняваме. 


Мисълта ми е, когато чета Батман, се чувствам у дома. Това е моят дома, моито емоции, моите приятели, моите родители, те всички са мои. Моят живот. Това е усещането, когато чета Бакман. У дома съм си. 
 
Дотук добре, това го изяснихме. Не съм сигурна оттук насетне какво да ви разкажа. За кого по напред да ви разкажа? За Бени? За Мая? За Амат? Или може би за Хана и Джони? За Тес? Знаете как в една поредица, броят на героите и картата на действието постепенно растат, просто защото идеите стават по-големи, по-грандиозни. Тук се случва същъто, Бакман включва нови герои, нови истории, нови гледни точки, нови сцени, нови декори. Само че не идеите се променят. Идеите са си същите. Всички ние сме хора, правим грешки, прощаваме или не прощаваме. Живеем до края със загубите, с вината, с надеждата. Тук просто сърцето на Бакман расте. Сърцето на историята расте. Сякаш в него има място за всички, за целия свят, от мъничката мравка, до безутешната буря. 

Сега в него има място и за Хед. Помните ли, как преди вички бяхме от Бьорнстад. Така де, знаехме, че и тези от Хед да просто хора като нас. И се борят със зъби и нокти за хокейния си клуб, за децата си, за живота си, за поминъка си. Но си бяха "другите",  "хората от Хед", "онези от Хед". В "Победителите" Бакман е намерил място в сърцето на историята си за всички, по равно. 


Нищо ново не е измислил Бакман, това е нашият живот сред страниците на неговите книги. Но не затова ми е толкова скъп. Толкова е трудно да облечеш всички тези противоречиви емоции в думи, в действия, в плът и кръв. Да придадеш форма на онзи шепот граничещ с крясък, който се чува винаги в тихата зала, и излиза винаги от устата на някоя изпуснала нервите си майка, изясняващ условията на нейната окончателна капитулация. "Очевидно не мога да те контролирам, пълен провал съм, затова да знаеш, че ако не ме послушаш, ще ти отнема най-любимото!" А в действителност крешейкопшепне на отрочето си през зъби "Сядай мирно или си заминаваш вкъщи и повече никога няма да те взема с мен!"
 
Не знам, много е трудно за обяснение и е много лесно за разбиране. Всичко е там, написано на страниците. Ясно като бял ден. Нищо не ви казах са самата книга, за действието, за обратите.  И по-добре.
По-добре сами да си прочетеет.

P.S. Не знам, дали някога съм ви споделяла това, но по някакъв начин всяка книга, която чета се свързва с песен, която обичам. Винаги се случва по различен начин, понякога случайно съвпадение ги събира, друг път някоя реплика на герой или даден цитат ме кара да се сетя за една или друга песен, понякога е въпрос на цялостно усещане. Но факт е, че при мен музика и книги винаги са вървели заедно ръка за ръка. Та, всяка книга си има песен. Песента, която завинаги ще остане в мислите ми свързана с "Победителите" на Бакман и изобщо с цялата му трилогия за Бьорнстад е "One Blood" на Terence Jay.
"Cause we are one flesh, one breath, one life, one blood"

 


 



вторник, 20 декември 2022 г.

"Еманципирана магия" - Тери Пратчет (Ревю)

 

 Заглавие: "Еманципирана магия"
Автор: Тери Пратчет

Издателство: Вузев
Превод: Мирела Христова
 
Платформа: Storytel
Прочетено от: Йоанна Темелкова

Брой страници: 288
Година: 1944


 Като цяло мисля, че човек може да напише един универсален текст за книгите на Тери Пратчет и той да бъде подходящ за всяка една от тях. Толкова си приличат в дълбочина. И в същото време всяка една от тях е вселена сама по себе си, пълна с шантави приключения, забавни диалози, нелепи ситуации и ами, човещинка. 

Сюжетът може да варира, героите също, макар че мнозина делят общи корици, но накрая всяка една от тях е История от Света на Диска. И това е повече от достатъчно. Това означава, че всяка една от тях е страхотна. 
Всеки от нас си има любими герои. Моите са Смърт и Смърт на мишките, разбира се. И може би донякъде това определя, кои са и любимите ни истории от света на диска. Факт е обаче, че харесах "Еманципирана магия" не по-малко от "Зимоковецът" или "Морт", или "Дядо Прас"
В този ред на мисли, не съм сигурна, доколко има смисъл от този текст. И все пак това, че всичко е ясно, не означава, че не трябва да си говорим за него. 

"Еманципирана магия" е сцената, на която за пръв път излиза под прожекторите Баба Вихронрав или Баба Уедъруекс, зависи кое издание четете или слушате. А Баба Уедъруекс определено е от онези "баби", които едновременно искате и не искате да имате в живота си. Но да се върнем малко по-назад. Всичко започва, когато един магьосник в предсмъртния си час дава един жезъл на едно бебе, което трябва да е осмият син на осмия син. Или само осмият син, не съм сигурна вече, бяха като че ли повече осмици. Само че се оказва, че бебето е осмата дъщеря.
Шок и ужас за магьосническия, че и за вещерския свят. Жена-магьосник? Абсурд. Безобразие! Невъзможно!
 
Е, невъзможно или не, първо, на Баба Уедъруекс грам не й пука, та грабва Еск(въпросното бебе, само че вече пораснало), за да я води към Невидимият университет в Анкх-Морпорк. Второ, и да не беше Баба Уедъруекс, на Еск очевидно й се става магьосник. Така де, или поне нещо ново й се прави. Едното води до другото, жезълът помага малко, Еск нали си е умница, та пътят към Невидимия университет си върви. Още по-голям шок и ужас настава, когато Еск се изтъпанчва там сред всичките магьосници с несломимото си желание да учи. 

Развръзката и краят са ясни, изобщо като цяло действието е ясно, ясно е и какво ще стане. Но няма никакво значение. Всяка книга на Пратчет сама по себе си е абсолютно удоволствие. Удоволствие да извървиш пътя заедно с героите му. Удоволствие да е да ги гледаш и слушаш как се борят, драпат, излагат и накрая успяват, защото са отдадени на това, което правят и го правят с пълно сърце. И накрая абсолютно удоволствие е да се насладиш на неговия добронамерено хаплив език, който винаги вади на масата някои от най-актуалните теми на нашето време. Теми, които вероятно ще са все така актуални и по времето на нашите внуци. От най-обикновените екзистенциални теми, които човъркат всеки от нас, до сложните и заплетени теми като еманципацията на "магията" и други неравноправия.

вторник, 13 декември 2022 г.

"Невидимите фурии на сърцето" - Джон Бойн (Ревю)


Заглавие: "Невидимите фурии на сърцето"
Автор: Джон Бойн

Издателство: Лабиринт
Превод: Владимир Молев
 
Брой страници: 540
Година: 2022


Купих си и започнах "Невидимите фурии на сърцето" с нагласата, че това ще бъде Книгата на годината за мен. Всичко около тази книга крещеше,че ще бъде така. От разкошната корица, през анотацията и многобройните награди, високият рейтинг, та чак до крайно положителните ревюта в гуудрийдс. И, разбира се, нещо много важно, темата около която се върти книгата. Някои ще кажат, че това е тема, която трябва да бъде извадена на масата и за която да се говори спокойно. Но това би трябвало също да е вече отживелица. Абсурдно е, че все още имаме нужда от истории като тази, които да изваждат на масата каквото и да било и да отварят доскусии. Все си мислех, че сме по-напред.
Както и да е. Каквито и да ми бяха очакванията, с тази книга не се разбрахме.
 
Имам два основни проблема с "Невидимите фурии на сърцето". Първият е, че до последно не можах да изпитам симпатия, състрадание и изобщо какъвто и да било вид ангажираност с главния герой. Вторият е, че сюжетът беше тотално лишен от капчица спонтанност и крайно нагласен, за да служи на целите на автора. Абсолютно предвидим. 


Като изключим основната тема - хомосексуалната ориентация на главния герои и всички свързани с това и последващи, в следствие на това, действия и събития, останалото беше много плоско. Историята на Сирил е интересна, има добра опорна точка, различността през очите на дете, младеж, пълноправен член на едно тесногръдо и жестоко общество, което отхвърля яростно и осъжда различността и накрая на зрял човек, преборил се с живота донякъде, загърбил грешките и намерил своя покой и хармония сред хората, които обича и които го обичат. Историята беше добре разказана, добре структурирана, събитията се натрупваха едно след друго, създавайки нужната атмосфера и основа за изграждането на идеята. От това как Сирил израства в приемно семейство, което не се държи особено топло с него, през опитите му да се впише в средата и обществото, отричайки това, което изпитва и това, което е. Ясното съзнание, че има нещо нередно с него. Мисълта, че не е нормален, че е болен. Джон Бойн е подходил с много страст и всеотдайност, пресъздавайки яростта и омразата, с които обществото се отнася към различните, към хората със собствено мнение, към онези дръзнали да плуват в страни от общоприети порядки. 

Като изключим това, всичко останало беше съшито с бели конци и абсолютно лишено от логика. Сирил се бори със зъби и нокти, за да задържи главата си над повърхността на водата. Джон Бойн видимо се стреми да опише на читателя, колко е труден животът му, как е израснал без обич, как е трябвало да се крие, как постоянно се е чудил какво не е наред с него и как тази вътрешна борба и страхът от публичното отвърляне или дори смърт го измъчват всеки миг в негория живот. И все пак аз не можах да изпитам и капчица жал към него. Сирил направи много грешни избори в живота, избори, които нараниха много хора в живота му по жесток начин. И го направи не от принуда, а от малодушие и някакъв криворазбран егоизъм. Сякаш от престараване Джон Бойн е изпилил толкова много ставите на опорните точки в историята си, че накрая конструкцията е станала нестабилна.


Да не говорим че всички срещи и съвпадения бяха толкова очевидно нагласени, че в секундата, в която нов персонаж бъде въведен в историята, вече си на ясно кой е и как ще се развият по-натам събитията. Безобразна липса на спонтанност. Сякаш цялата книга е написана само и единствено в името на това, да покаже, колко му е трудно на Сирил. И може би затова отчасти останах разочарована. Очаквах това да бъде символ на различността в живота по принцип. Очаквах.. Надявах се, че Джон Бойд ще има сърце за всички, не просто за Сирил. Сякаш той беше единственият човек с проблеми, който заслужаваше опрощение. Всички останали могат просто да си гледат работата. Надявах се, че тази книга ще погледне към различността като начин на живот, като оцеляване, като филтър и цвят на света. Надявах се, тази история да надгради малката тема и да я превърне в нещо глобално. Но той ограничи всичко до сексуалната ориентация на Сирил. Там започнахме и там приключихме. Толкова целенасочено и праволинейно, че постоянното очакване накрая ме измори и след последната страница остана едно голямо разочарование. 

Да ви призная не мислех да пиша този текст. Не съм привърженик на негативните ревюта. Рядко ми се случва да остана толкова подведена. Но изглежда този път ножицата между очакванията ми и реалността се оказа твърде голяма. Разочарована съм. И честно казано ми стана тъжно. Толкова сърцата идея, разказана много малодушно. Тази книга ме кара да си мисля за Патрик Нес. Може би ще започна "В огън", за да отмия горчилката. Патрик Нес е един от авторите, които винаги застъпват идеята за различността в книгите си и в частност за хомосексуалността. И го прави по начин, който те кара да бъдеш съпричастен, не защото тези герои са различни и го заслужават, а защото са хора като нас. И ако наистина сме хора, ще им го покажем.


петък, 9 декември 2022 г.

"Летният брат" - Яп Робен (Ревю)

 

 
Заглавие: "Летният брат"
Автор: Яп Робен


Издателство: ICU
Превод: Мария Енчева
 
Брой страници: 296
Година: 2021
 
 
Последният месец почти не ми остана време за четене. Камо ли за писане. И сега нещата не са особено различни. Едвам успявам да си открадна малко време за четене вечер, преди да заспя безпаметно с книгата в ръка. "Летният брат" обаче е една от онези книги, за които изпитвам нужда да пиша и да говоря. Преди да отприщя морето от емоции, които ме заливат и опъват червени флагове по брега на съзнанието ми, ще ви дам малко контекст.


Люсиен и Брайън са братя, различни колкото могат да бъдат. Брайън е здраво, тихо и умно момче, а Люсиен е роден с тежко умствено увреждане. С напредването на годините, грижите за Люсиен у дома стават все по-трудни, а "инцидентите", които причинява и агресивното му поведение превръщат ежедневието е неуправляема вихрушка, която заплашва да помете всичко. Люсиен e настанен в дом със специални грижи, където медицински персонал може да следи състоянието му и да полага адекватни грижи за него. Скоро след това следва и разводът, а Брайън се мести да живее при безхаберния си баща в караваната му. 


Колелото се завърта и старият познайник животът обича да ни поставя в ситуации, в които не сме си представяли, че някога ще бъдем. И ето Люсиен се озовава за едно лято при брат си, в окъртената каравана на баща си. Люсиен не може да се справи с нищо сам. Той е напълно зависим от милостта на хората около себе си. И тъй като не може сам да изкомуникира желанията си, защото умът му не е достатъчно здрав и стабилен, за да направи нужните връзки, той не винаги е особено дружелюбен към същите тези околни, които се прижат за него. Често е груб и дори агресивен. На Брайън му се налага да се грижи съвсем сам за брат си. Но той го прави със самоотверженост и желание, каквито биха се събудили у малцина. 
 
Наравно с това върви и една здравословна доза детски егоизъм, който помага на неоформените умове да се съхранят от негативните преживявания в този свят. Както и трябва да бъде. Но това не пречи дори и за миг на Брайън да се грижи за брат си, да го приема, да търси неговия контакт. И макар да знае, че често няма да получи ответен отговор, той не спира никога да опитва.

Колко много емоции се събират в една мъничка и много страшна дума - недъг. Дума, която всеки родител се моли да не чуе във връзка с детето си. Недъг. Няма значение какъв. Мисълта, че на детето ти може да му липсва нещо, което на всички хора им се полага по рождение - здраво тяло и здрав ум, е опустошителна. В тази думичка се излива цялата обич и болка, които може да роди едно човешко сърце. Заедно с тях ръка за ръка вървят и вината и въпросите, страхът и умората. Някъде там през тази думичка, едно непораснало момче се опитва да осмисли житейския си път, моралните ценности, да подреди чувствата си, да бъде голям не просто на години, да бъде голям по душа, по светоусет. Нещо, което на нас възрастните често не ни се отдава.
 



Тази книга е като огледало на собствената ни душевна осакатеност.  Тя прозира през невъзможността ни да видим другия, различния, да го разберем, да му протегнем ръка.
Чета я и съществото ми се скъсва на парчета. Особено в онези моменти, когато разумът повече не е способен да укрепи стените на равновесието и емоциите избухват с тиха ярост или сломяващо отчаяние. Тогава неминуемо влизам в обувките на окаяника, който драпа, за да се пребори с океана от безпомощност. Под леките диалози и небрежното движение в книга, може и да се крие много болка и тъга, но знаете ли кое ще запомня? Обичта. Грижата. Образът на Брайън, който придържа Люсиен по време на тяхната разходка. Съпричастността. Подкрепата. Лятото.

Не се подлъгвайте по вида на красивата корица и дебелите страници на прекрасното издание, което ICU са създали. Това е една много кратка книга с много богата палитра от емоции. Тя е като упътване по съчувствие и състрадание. Кратко действие, свита и дори бих казала миниатюрна времева и пространствена карта на историята, но толкова богата на преживявания, на красиви и трогателни чувства. ICU подбират книгите в каталога си с много мисъл, човещина и чувствителност. "Летният брат" е поредното доказателство.