"Деликатесен труп" - Агустина Бастерика (Ревю)

Заглавие: "Деликатесен труп"

 Автор: Агустина Бастерика

Издателство: Рива

Превод: Лилия Добрева

Брой страници: 216

Година: 2022

Тази книга привлича погледа на читателя още със заглавието и корицата си. Дори и без да сте чели нищичко за нея, без да имате ни най-малка представа каква история разказва, погледът ви просто не може да мине през нея без да я отчете в библиотеката, книжарницата или докато скролвате в интернет. И трябва да кажа това, което се е поместило между двете корици на "Деликатесен труп" не е лъжица за всяка уста. И не защото читателите са глупави и няма да я разберат или слаби и няма да я понесат, а защото е изключително крайна. И като такава вярвам, че ще породи полярни реакции. Обикновено избягвам да чета ревюта за дадена книга преди да започна да я чета. Не толкова заради спойлърите, а за да не напълня предварително кошницата си с чужди впечатления, които ще се превърнат в лични очаквания. Но трябва да призная, че ми беше особено трудно да страня от ревютата за тази книга. Корицата просто приковава поглед, като мине под пръста ми докато разглеждам фейсбук и често първото изречение на въпросния текст е силно, ударно като самата книга. Но все пак успях, пиша този текст без да имам и ни най-малка представа, дали съм права, дали мненията за тази книга са полюсни или везната е натежала изключително в нейна полза, защото просто не мога да си представя обратното.

"Деликатесен труп" е безмилостна и емоционално жестока антиутопия. В едно не чак толкова невъзможно бъдеще, незнаен вирус е заразил животните, превръщайки ги в смъртоносни за хората. Причината за този вирус не става ясна, дали е изкуствено създаден или не. В книгата на няколко пъти се вмята дори теорията, че е измама с политическа цел да направи населението зависимо и с това да го подчини изцяло на властимащите. И това е съвсем целенасочено. Ужасявам се при мисълта, че и в момента има много хора, които смятат, че във ваксините се слага чип или че ни пръскат с химикали от небето и че ...не искам да изброявам. И това размива в мислите ми ужасно много границата между вероятната антутопия и не чак толкова далчената възможна реалност. Но да се абстрахираме от това. Причината в случая не е важна. Важни са последствията и изборите, които са направени. Отказът на Агустина Бестерика да задълбае повече в причинността за вируса е удар в десятката, защото отразява прекрасно отношението на масите към подобна ситуация. Без значение каква информация бъде публикувана, доказана или просто теоретиирана в медиите, хората като масовка се държат точно така, както в нейната антиутопична история. Образуват се различни фракции, които вярват в различни теории, но на практика никой не може да докаже на достатъчно брой хора своята теория, за да я валидира. А това поражда конфликти, плиткоумие и поднася прекрасно оправдание за прояви жестокост и безчинства.

След като всички животни биват умъртвени, голяма част от тях по особено жесток и озверял начин, сякаш ролите между човек и диво животно са се обърнали, на хората им остава една алтернатива - да започнат да отглеждат други хора като добитък и да ги ядат.

Страшно е човек да проследи процеса от превръщането на една немислима, потресаваща и нечовечна за нашето общество идея през нейното постепенно приемане, до изграждането на цяла индустрия и изработването на стандартни работни практики.

Агустина Бастерика шамаросва читателя още в първата страница, пускайки го на една от рутинните обиколки на Маркос Техо, дясна ръка в една от големите кланици за човешко месо. И като казвам това, не си представяйте Маркос с найлонова престилка и мачете в ръка, макар че и подобни сцени не липсват.

Не, Маркос е този, който движи целия процес, който се грижи за зареждането със суровини (човешки глави за разфасоване), за наемането на нови служители, за работата с различни лаборатории, за комуникацията със здравната служба, за реда в кланица, за това процеса по умъртвяване да се случва гладко, за да не "скапе" месото, за изискванията на кожарницата, кажи-речи за всяка една брънка от веригата. 

Това изречение беше най-информативното, което смятам да спомена в този текст по темата. Няма да изпадам в детайли, ако прецените и я прочетете, сами ще се сблъскате с тях. Сами ще ги преработите. Не се наемам с тази задача.

Като читател представлявам сравнително рядка комбинация между емоционална медуза с изключително силно чувство за емпатия, който съпреживява всичко заедно с героите в една книга и в същото време имам здрав стомах и нерви, така че карантията и психо-трилъра не ме притесняват. Но това тук ме смаза емоционално и душевно. По подобен начин се чувствам след книгите на Светлана Алексиевич, но не бих си позволила подобен паралел, защото говорим за две отделни вселени.

"Деликатесен труп" на Агустина Бастерика определено заслужава внимание. Не знам, дали да ви я препоръчам. Всъщност знам. Препоръчвам ви я, пък вие я четете на своя отговорност. 

Аз не съжалявам. А сега имам нужда от нещо топло, което да превърже раните, да притъпи горчивината от цялата тази мерзост и жестокост. Нещо, което да ми припомни, че не сме се изгубили чак толкова все още. Че сред нас има и доброта, емпатия и човечност. Преди години заобичах "Момичето, което изпи Луната" на Кели Барнхил. Сега започвам "Таласъмката и сираците" на Кели Барнхил.

 

 

 

"Татуировчикът на Аушвиц" - Хедър Морис (Ревю)

Заглавие: "Татуировчикът на Аушвиц"
Автор: Хедър Морис
Издателство: Рива
Превод: Маргарита Дограмаджян
Брой страници: 244
Година: 2019


Оказа се, че да пиша за "Татуировчикът на Аушвиц" е много по-трудно, отколкото очаквах. Натрупала съм вече пет чернови, които не улавят и на йота емоциите, които тази книга буди в мен. Да не споменавам, че няма и една довършена чернова, защото още в началото, когато подмина увода и пристъпя към същиснакта част, изглежда блокирам тотално.
И сега драсканиците ми са на път да отидат по дяволите....Продължавам да се блъскам в стена на края на задънена улица.

Това е историята на Лали - словак, еврейн, концлагерист. Или по-точно историята на Лали и Гита, защото както и да го погледна това е една любовна история, нищо, че в нея се говори повече за смъртта, страха и ужаса, отколкото за любовта.

Животът на Лали в един от лагерите на Аушвиц започва като този на всеки друг затворник - в общите бараки, с мизерна дажба, къртовски труд и в потресаващи условия за живот. Оцеляване на прага на смъртта. Но за разлика от мнозина, Лали е добре образован, притежава отлично чувство за време и такт. Лали знае кога може да си позволи да отговори и кога не. И едно наистина безценно нещо - Лали все още притежава своята човечност.

"Който спасява един, спасява целия свят."

Тази човещита събира и обединява хората около него. Тази човещина спасява живота му, когато другарите му от цялата барака го пазят и отделят от и без това оскъдните си залъци, за да му помогнат да оздравее. Тази човещина го запознава с татуировчикът на Аушвиц. И го превръща в негов чирак.
Когато известно време след това Лали сам заема позицията на татуировчик на Аушвиц, нещата коренно се променят. Той вече не е подчинен на капото, нито на управата на лагера.С този пост Лали се превръща в част от Политическия отдел на СС.

Ако попиташ германците, да бъдеш татуировчикът е чест, каквато никой еврей не заслужава. Ако попиташ лагеристите, да бъдеш татуировчикът е предателство, каквото никой не иска да извърши.
И все пак някой трябва да върши тази работа. Ако не е Лали, ще е друг. А в лагерите на смъртта правиш, каквото е необходимо, за да оцелееш. Всичко в името на живота, каквото и да ти коства това. Докато не се предаваш, имаш шанс, имаш път и надежда.

Лали се превръща в кръвоносен съд за лагера до степен, в която в кръвообращението са включени както лагеристи, платени работници, капо, надзиратели, дори някои по-висши офицери. Когато не татуира номера върху ръцете на новопристигналите, Лали снабдява целия лагер с желаните стоки. Така младият мъж се запознава за пръв път с Гита -  татуирайки ръката й. И така се превръща в дилърът на лагера, благодарение на приятелките на Гита.

Любовта между двамата лагеристи е дълбока и отчаяна, каквато може да се роди само в условията на безусловно страдание, на абсолютна безнадеждност. Тази любов цъфти и цъфти все по-силна с всеки изминал ден, напук на целия лагер, на всички нацисти, напук на смъртта, страха и ужаса, които пълзят в сърцата им всеки миг.

Едничкото красиво нещо в тази история е човещината, всичко останало е мрак, насилие, унижения, потисничество, смърт и бруталност. Вярвам, че затова и Хедър Морис е избрала да разкаже историята на Лали и Гита именно толкова дистанцирано. (Затова има и още една причина, но нея ще я разберете в края на книгата.)

Многизна обвиниха авторката, че е написата тази истприя сухо, скучно и бездарно. Но аз симпатизирам на този телеграфен стил, който Хедър Морис е избрала. Не е лесно да разказжете такава история, да вложите душата и сърцето си в тях и все пак да се съхраните. Невъзможно е да останете безучастни. Но написани така думите, създават сякаш една тънка предпазна стена, която поне малко успява да ви опази от урагана, който безмилостно вилне отвъд нея.

Това е една от онези смазващи истории, които изцеждат от теб и последната капчица живец. Притискат те в миризливата помия, припомняйки ти, че също толкова лесно утре ти самият можеш да си на мястото на Лали или Гита, затворен зад бодливата тел, по която тече ток. Да живееш в ежедневен ужас, дали няма да се превърнеш в следващото опитно заейче за експериментите на лагерния доктор. Дали няма да умреш от глад? Дали няма просто да паднеш на земята от изтощение без да си способен повече да с изправиш? Дали няма да се пречупиш и да намериш начин сам да сложиш край на този ад? Дали няма просто така да те убият за развлечение? Дали...

Но тази история ме изненада. Изненадаа ме особено в края си. И това като че ли я направи още по-горчива. И заби бодливите й тръни още по-дълбоко в сърцето ми, до степен, в която ако си позволя да ги изтръгна, ще умра от кръвозагуба.
А това, което истински смразява кръвта ми, докато чета е знанието, че историята на Гира и Лали е истинска. Нито една книга за концентрационните лагери не е лека за четене, но като си с ясното съзнание, че това, което четеш не е художествена измислица а биографична история, тежестта заплашва да те смаже.

Знам, че може би и вие като мен страните малко от книги, които се появяват в интернет пространството на всеки втори клик, но не забравяйте, че понякога има причина за това. И че докато не опитате сами, няма да разберете, коя от двете истини важи за вас. Така че дори и да ви е писнало да гледате мнения и коментари за "Татуировчикът на Аушвиц", вземете и я прочетете. В нея ще откриете още много неща под повърхността на историята за лагерите на смъртта. Тази книга ми даде една друга гледна точка, за която не бях помисляла преди. Често в такива книги ще срещнете думите "Направих каквото трябва, за да оцелея", но това обикновено означава или действия породени от крайно унизителните и мизерни условия, в които лагеристите са били принуждавани да живеят, или персонификация на злото у хора, които до вчера са били мачкани и душевно изтребвани, а днес получават мъничко власт, която ги превръща в чудовища. От страх, да не попаднат отново от другата страна на камшика.

Но тази история ми показа един образ, който не бях срещала преди. Образът на Лали, който изпитва ежедневна вина, заради това, че наранява собствените си хора. Който ежедневно изпитва страх, дали няма да го заплюят в лицето. Но въпреки всичко той татуира ръцете на еврейте и циганите доброволно. Има избор. Може и да не бъде татуировчикът на Аущшвиц, но въпреки това избира да е.  Дали биха могли да му простят това, което върши, за да оцелее? Дали би могъл да си прости сам? И какво му коства този избор... на него, на Гита, на красивата Силка, на всяка една от тези нещастни души, изгнили там?

Знаете ли, има някои книги, които просто няма нужда да бъдат написани красиво. Защото са истина. А Историята е жестока и безскрупулна. Тя не използва красив език, а кръв и власт, за да разкаже паметта си. 


 Надявам се, да видим на български и книгата за Силка, за която като си помисля дори, ме побиват тръпки. И въпреки това или точно заради това, се надявам.