"Елайза и нейните чудовища"

Ето така се пише young adult. Право в десетката за Франческа Запия.
Започнах "Елайза и нейните чудовища" вчера следобяд (неделя) и след първите петдесет страници се наложи да я оставя, защото малката се събуди и ангажира цялото внимание за себе си. Но още тогава знаех, че няма да си легна преди да я дочета. И така в два през нощта моя милост прелисти и последната страница от тази прекрасна книжка.

"Елайза и нейните чудовища" дойде при мен отново благодарение на BOPS. Така че, мило семейство, благодаря ви за този страхотен избор. Ако трябва да съм честна последните години не си купувам Young adult като изключим Сара Дж. Маас и Касандра Клеър. И мисля, че основният ми снабдител в жанра са именно те. И за щастие! Защото иначе колко неща бих изпуснала.

Имах добро усещане за тази книга и тя го преизпълни.
Елайза Мърк е ученичка последна година в гимназията. Тя е свита, мълчалива, невидима и също така интроверт. Елайза Мърк е невидима, защото така предпочита.Това е въпрос на избор, направен на база горчив опит в миналото. И тъй като все пак е човешко същество с естествени социални потребности, Елайза живее втори живот онлайн. Там тя е ЛейдиСъзвездие - създател на един от най-известните комикси - "Чудовищно море". Комиксът на Елайза се чете от милиони хора. Милиони хора сядат всяка вечер пред компютъра, за да говорят за любимия си комикс във форумите не Masterminds, а всеки петък очакват с нетърпение, защото тогава излизат новите страници от комикса. "Чудовищно море" е толкова голямо и известно, че под неговия слоган други творци пишат своите фен фикшъни, рисуват арт и създават бранд. Не знам, дали можете да си представите ситуацията и да влезете в обувките на Елайза. Аз се опитах и мисля, че изпитах една малка частица от цялото това напрежение и отговорност, от този сблъсък на двете половини на нейния живот. И беше смазващо.

Лесно е да се затвориш в себе си, да потърсиш убежище в своето изкуство, да потърсиш сигурност в анонимната известност. Да имаш приятели, които никога не си виждал. Да можеш да им кажеш всичко. Човек се сприятелява много по-лесно онлайн. Виртуалното общуване ни дава възможност да обмислим отговорите си, помага ни да бъдем остроумни, дава ни смелост. Елайза никога не би посмяла да застане с творбата си пред своите съученици. Но анонимността на интернет й позволява да покаже една своя страна, която в противен случай би останала затворена завинаги. лесно е да загърбиш неуспехите си в интернет. Затваряш страницата и приключваш темата. Никой не те познава, никой няма да те сочи с пръст утре в училище. Никой няма да ти напомня за провала. Изтриваш акаунта. Правиш нов. И просто така с два клика получаваш втори шанс. Лесно е да се привържеш към този свят. Лесно е да живееш онлайн.

Четейки тези редове си давам сметка за много неща. Спомням си моите тийнейджърски години и моят собствен онлайн живот - приятелите, контакта с непознати, на които можеш да кажеш всичко, чувството на сигурност. Спомням си, че тогава аз също като Елайза се ядосвах на родителите си, вярвайки че те не уважават моето лично пространство, моите решения, че не ги разбират и не ги приемат. Сега от разстоянието на годините мога да погледна ситуацията и от друг ъгъл. Този на родител. Сега вече мога наистина да оценя реакцията на майка ми, която нито веднъж не ми забрани да сядам на компютъра. Която някак успя да стисне зъби и да ми има доверие до края, макар и понякога да не й издържаха нервите и да избухваше по темата. Чудя се, дали аз ще имам това търпение.Съчувствам на Елайза, разбирам трудностите през които е принудена да минава всеки ден, но кратките сблъсъци с майка й, бяха единствените моменти, в които разбирането ми се изчерпваше и ми идваше да я накажа в стаята й вовеки!

Борбата на Елайза е многопластова. Възхитена съм от Франческа Запия и вниманието, което е вложила в изграждането на тази история. Беше хубаво да бъда част от нея, да бъда до Елайза през всички фази на промяната. Първите трепети около Уолъс, излизането от черупката, първото събиране с хора, различни от семейството й, отдалечаването от семейството, от онлайн приятелите и живота и ужаса през който минава, когато самоличността й е разкрита.

Франческа Запия заформя тази история с професионализма на психолог.  И няма начин да не ви докосне, защото ще си спомните, че и вие сте били там на тази пътека. Че и вие сте оставали неразбрани, животът вие бил катастрофа и сте били готови да се пръснете под натиска на напрежението. Ще си спомните, че е много трудно човек да бъде обективен в тази възраст и е много лесно да си навие нещо на пръста, което от заблуда да се превърне в наистина голям проблем.И ще си спомните, че колкото и глупаво да ви изглежда сега, тогава нещата ви се струваха истински сериозни. И наистина бяха такива. 

Ситуацията, пред която се изправя Елайза, е още по-трудна за осмисляне. Тя е силен интроверт, който с всеки изминал ден навлиза все по-дълбоко в тази крайност. Представяте ли си какъв стрес и ужас е, изведнъж да се превърнеш в знаменитост. Лицето ти да бъде разпознаваемо навсякъде. Шкафчето ти да бъде залято от бележки. Целият свят да заговори за теб, да иска да се докосне до теб, да излее емоциите си върху теб. Макар и в по-голямата си част положително, това внимание е твърде много, за да бъде понесено спокойно от един толкова затворен в себе си човек. И това е само едната страна на проблема. Другата е комиксът. "Чудовищно море" е нещо, в което Елайза е вложила цялата си душа. И с увеличаването броя на почитателите й, отговорността към тях също расте става чудовищна. И в този момент се стоварва върху нея с всичка сила. 

Франческа Запия гради пълнокръвни образи. Дали заради нещо случило се в миналото им, дали заради поредица от обстоятелства довели до настоящето положение, всеки от тях е счупен по малко или много. Каквито са и повечето тийнейджъри, защото това е време на борба и изграждане. Време на съзряване и промяна. Време, в което човек трябва да заяви своята позиция пред света и трябва да го направи сам. 

Подкрепата, която Елайза получава е безценна, но тя е и остава единственият човек, който може да хване спасителното въже и да се издърпа по него, за да бъде отново пълноценна. 

Харесвам тази книга, защото тя носи много послания със себе си. Харесвам я, защото се доближава силно до реалността, без да създава илюзии в участниците си. Защото не маскира емоциите им, макар и да са трудни за смилане, макар и да водят до пропаст. Защото не дава фалшиви надежди, а посочва пътя нагоре.  Защото говори за нещата в прав текст, без заобикалки, без да премълчава нищо. И въпреки всичкия този реализъм, това не я прави трудна, тежка и мъчна. Напротив, от нея струи обич, младост и подкрепа. 

Запишете ме при "Камен и пиратите от 5г"

Сигурно си представяте колко трудно ми бе да избера какво да чета след "Лабиринтът на духовете". Е, "Камен и пиратите от 5г" бе най-доброто решение, което можеше да взема. Тази книга е толкова различна от "Гробището", колкото може да бъде изобщо и е просто прекрасна. Тя е като пътуване до другия край на света.
Случвало ли ви се е да имате определени нагласи за дадена книга. И когато я прочетете, да се окаже, че тя е нещо съвсем различно от това, което сте очаквали. И в крайна сметка тя да ви изненада по такъв прекрасен начин, че накрая да останете с усещането за преизпълнен план и преливаща кошница от страхотни впечатления и спомени.

"Двадесет години съм в туй училище и за пръв път виждам деца толкова да искат да влизат в час!"

"Камен и пиратите от 5г" мирише на детство, игри, приключения и живот. Не тая скъпи спомени от училищните си години. Това определено не е време, което бих искала да изживея отново. Моите училищни години не бяха като на пиратите, но детските ми години бяха. Имаше време, преди да започна училище, когато заедно с моите другарчета от квартала играехме на рицари и детективи. Едно от любимите ни места за разследване бе котелното на блока, в който живеех. Обикаляхме по малките приземни прозорчета, които разкриваха мрачните мистерии на подземния етаж, пълен с паяжини, тръби, който не знаехме накъде отиват и големи котели и си представяхме какви ли тайни крие тъмнината. Измисляхме истории, спасявахме другари, участвахме в битки, правехме всичко, което въображението ни бе способно да сътвори под формата на игра.

И ми липсва. Сега тази книга ми носи същия този дух, който притежавахме тогава - безграничната сила, смелостта, задружността, приятелството. Тогава всичко беше просто и лесно. Ето тези криле ми даде Елена Павлова. Като дете не четях много и отгръщайки последната страница на книгата си давам сметка колко много приключения съм изпуснала. Сигурно затова сега чета като невидяла, защото се опитвам да наваксам всичкото това пропиляно време. А а там на последната страница се намира списъка с нови и нови заглавия, които просто умирам да прочета.

Елена Павлова е свършила прекрасна работа с рози роман - от първата буквичка до последния детайл. Това са страници изпълнение със смях, въображение, действие, юношески перипетии и не на последно място като всяка уважаваща себе си детска книга с истински важните неща. А именно - самият живот.
Наред с първокласното чувство за хумор и изключително лекия и приятен младежки стил на писане, Елена Павлова е изпълнила тези страници и с много обич и послания. Такива, каквито бих искала да предам на своята дъщеря.

Прекрасен е начинът, по който е съчетала съвременния живот и мястото на технологиите в него с онзи специфичен мирис на детски игри, който всеки от нас помни, дори и да е погребан дълбоко в съзнанието му. Иска ми се да мисля, че ученическите години на дъщеря ми ще бъдат такива - изпълнени със споделени приключения, верни приятели, фантазии, мечти и щастие.

Искам повече деца да прочетат тази книга, повече родители също. Нека всички да си припомним колко са прекрасни детските години от живота. Нека не забравяме, че няма да се върнат и да ги изживеем по най-прекрасния начин.

И като капак на всичко Елена Павлова е събрала в шепите си още една изненада за читателя, която дава на тази книга съвсем нова и различна краска. Това беше нишката, която не очаквах. Историята за вечното момче. Камен е фантастичната нишка в тази история. И едновременно с това метафора за всички онези деца, които често сменят училищата по независещи от тях причини, които винаги са новите деца в класа, които често се налага да правят нови приятели и да се разделят с тях.

Обичам тези деца. Обичам целия 5г и всичките им приятели. Искам да ги прегърна, да се смея с тях, да тичам с тях. Да ги гледам как играят пред очите ми, да подвиквам след тях, да ги гледам как растат, да ги подкрепям, когато живота се изправи насреща им жесток и непоколебим, да им помогна да открият себе си и да открия себе си в тях. Отново.
Пуснете "Камен и пиратите от 5г" в домовете си и в сърцата си. Те винаги са готови да приемат нови членове в задружната си група.

Част от мен ще остане завинаги в "Лабиринтът на духовете"

"Ще се върнете ли някой ден в Барселона? Магьосница е тя, знаете ли? Влиза ти под кожата и никога не си тръгва..."

Дълго време ще гоня в съня си и на яве мъглите из мрачните улици на Барселона. Години наред крача по същите тези улици редом със Семпере и синове. Кракът ми не е стъпил в Барселона, а сякаш съм живяла цял живот там. Не искам да чета други книги за Барселона. Искам да я помня такава, каквато Сафон ми я показа - мащеха и майка, романтична, мрачна и опасно красива, жестока и своенравна, гостоприемна, очакваща, жадуваща, неоценим спътник и дом.


И сега когато всичко свърши нейните призраци ще ме преследват винаги. Невъзможно е да четеш Сафон, без да го обикнеш. Без да обикнеш Барселона.
Тук е момента да кажа, че надолу ще има спойлъри. Простете ми, четете на своя отговорност.

Такива ревюта трябва да се пишат паралелно, докато се чете книгата. Не мога да ви опиша колко хиляди идеи, впечатления и мисли пораждат в мен думите на Сафон, които искам да споделя с вас и които отлетяха от ума ми, защото нови и нови не спират да го заливат. Толкова пъти искам да говоря с вас, но би било крайно жестоко, ако постоянно ви споделям какво се е случило. Особено, когато убиха Варгас. Да му се не види, все още ми липсва мизантропската му осанка и човеколюбивото му сърце. Добре, че сестра ми вече я беше прочела, имаше моменти, в които щях да се пръсна, ако не говоря за Лабиринтa.

Не знам откъде да започна. Беше ми малко трудно четенето, защото минаха години откакто прочетох първите три книги и загубих нишката на историята, а Сафон уважава достатъчно читателя, за да не му обяснява като на малоумен на всеки ред какво е станало две страници по-рано - били те и в друга книга. Така че ми отне известно време да вляза в час. Но това може би е добър повод да ги прочета отново.

Зная, че всеки път когато пиша за "Гробището на забравените книги" го казвам. Но това е истината. Думите на Сафон са симфония - мелодична, чиста, красива, полифонична, изсвирена сякаш от стотици музикални инструменти с кристален звук, нетрепваща ръка и непреклонна всеотдайност. Не знам по какъв друг начин да ви покажа какво чувствам, когато чета Сафон. И това е малко.

Сега когато затварям последната страница си давам сметка, че това е един чудовищен замисъл и труд. Страница след страница, книга след книга историята  на семейство Семпере добива все по-мащабни размери. Нови персонажи не спират да се вливат в тази история и да я украсяват със своята индивидуалност и чудатости.
Сега си мисля, че финалът на тази история - Лабиринтът, е несъмнено най-добрата от поредицата, ала помня, че си казвах това след всяка следваща книга. 
"Сянката на вятъра", "Играта на Ангела" и "Затворникът от Рая" сложиха един своеобразен край на основната история около Даниел, Беа и Фермин, донасяйки им един утешителен финал, който да им помогне да преживеят дните до големия финал. А може би утешителният финал беше за нас, не зная. Факт е, че те като че се помириха с настоящето си и най-накрая си позволиха да се обичат, да бъдат заедно, да се радват и да живеят пълноценно.

"Лабиринтът на духовете" ги заварва там, насред това щастие. Малкият Жулиан вече се е родил, Даниел и Беа са поели книжарницата от възрастния Семпере. Още едно дете е на път - това на Фермин и Бернарда, които все така продължават да бъдат любимата ми двойка. И тогава започват да изплуват сенките от миналото. Историята бавно върви към своята развръзка. Детайл по детайл, Сафон плете мрежата около семейство Семпере. Мрежа, достойна да се нарече "историята на една епоха". Надали мога да сбия в няколко абзаца този сложен лабиринт от думи. Затова няма и да опитвам. Вместо това ще опитам да ви запозная с тези, които все още не познавате.
Когато заговорихме за призраци от миналото, Сафон ни въвежда в Лабиринта с една сцена от миналото на Фермин. Сцена, в която по време на бомбардировките на Втората световна война, той опитва да спаси едно момиченце, дъщеря на жената, която винаги е обичал. И не успява. Връщайки се към епизодите от миналото на Фермин, няма как да не разберете неговата личност - неговата словоохотливост, постоянен апетит, нескрита любов към насладите от живота, искреност, лоялност и комплесност на образа. Този паметен ден е един от онези, които го белязват завинаги. А този призрак не е готов да си отиде.

Години по-късно Алисия излиза на сцената. Красива, крехка, нежна, белязана от раните на една от най-жестоките и нечовечни войни в историята на света - психологически и физически. Алисия е това, което е. Ангел на смъртта - красив и смъртоносен. Тя е хладнокръвна и жестока и все пак в гърдите й бие сърце, което може да оцени добротата, добродушието, наивността и човечността на хората. Това са неща, които познава и разбира, ала е на ясно, че никога няма да притежава, нито ще бъде техен обект, поне не за дълго. Просто защото тя е различна. Защото нейното място не е там, сред тази топлина и обич. Алисия е като призрачен пазител на тези устои и ценности. Тя е там, за да поддържа равновесието, за да позволи на добрите хора да бъдат отново добри и да плати цената за това.

Колелото се завърта отново, един последен път, и сцената се изпълва с актьори. Някои виждате за пръв път, други се измъкват иззад кулисите - същите познати физиономии, същите дрехи, същите навици, същите цели, само малко поостарели.
Всяка страница ни залива с нова и нова информация, с която всеки от вас ще реши какво да прави. Сафон разкрива поредната мистерия, поредната ужасяваща схема, измислена и изпълнена в едно следвоенно време от едни хора, които умело експлоатират ситуацията в своя полза, за да натрупат активи и власт. Историята, която разказва Сафон, излиза извън рамките на семейната драма на Семпере, макар именно те да са в центъра на всеки ураган, който връхлита героите му. Това е историята на мрачните следвоенни дни, когато една част от хората все още живеят по законите на войната, като безмилостни хищници, които не просто оцеляват, ами находчиво използват тези смутни времена, за да печелят дивиденти на гърба на другите окаяници. Другата част от хората са именно тези окаяници. Които дори и във времена на жестокост и смърт не могат да изключат своята човещина и съпричастност, хората, благодарение на което все още съществуваме като вид. Онези, които по закона на природата за естествения подбор са онези, които плащат цената на това зверство.

Нито един аспект не убягва на Сафон - нито историческия фактор, нито човешкия, нито политиката, нито личната драма, нито причинно-следствената връзка от тези събития.
И в цялата тази майсторски изплетена житейска мрежа от интриги, чувства, връзки и политика, тетралогията остава вярна на името си - "Гробището на забравените книги". Нейните герои неизменно преследват някой призрачен автор и неговите книги, които са вклинени в тази история, като поддържащи колони на колосално здание. Книгите са част от всичко. От абсолютно всичко, което можете да се сетите - те са част от хората, от чувствата им, от живота им, от политиката, от историята, от архитектурата, от интериора, от аромата и мъглите на Барселона, от тайните и мистериите й.  Книгите са всичко и с този финален щрих, толкова умело вплетен в тази великолепна история, Сафон ме превръща в негов верен почитател, поклонник и мечтател. Може да ви звучи прехвалено и префърцънено, ала аз не мога да не се преклоня пред подобен талант, не мога да не уважа подобен труд и усилие, той го заслужава до последната капка чувство, които поражда у мен, които сам е вложил в тези книги.

Сафон ме кара да мечтая, да желая, при това съвсем истински. Мечтая да посетя неговата Барселона, да стана рано сутринта и да се разходя сред мъглите й, да я почувствам отново близо до себе си. Мечтая дори и за кратко да бъда част от нейната магия, от нейната атмосфера.

И накрая ще ви разкрия още нещо, което вероятно също ще е изпълнено със спойлъри. Предупредени сте. Накрая ще ви споделя, че макар и да е жесток на моменти, Сафон все пак подарява щастлив край за всеки един от своите герои. Не зная, дали съм виждала друга такава любов на автор към неговите собствени творения - и към добрите, и към лошите. Ала това си личи и в книгите. Може някои от тези завършеци да ви се струват безсърдечни и да страдате по тяхната загуба, както и аз страдах, ала те всички получават своят щастлив край, такъв какъвто единствено животът би могъл да им подари.

Ендая получава бърза и безболезнена смърт, макар самият той да не е бил инструмент за такава, нито да я заслужава. Леандро получава накрая своят така копнян покой и то от ръката на любим човек. Колко повече нежност би могъл да иска? Ариадна и сестра й, най-накрая са със своите родители, там където могат да бъдат заедно, там където могат да загърбят всичкото страдание, което този свят им донесе, прегърнати в сетния си дъх - красиви, нежни и изпълнени с уморотворение. Дори и сега тази сцена ме кара да плача. Боли ме, но съм благодарна на Сафон за този край. Нищо друго не би било възможно за тях. Всеки от неговите герои получава своята прошка, изкупление и покой. Дори Валс, които мнозина от вас ще осъждат и съжаляват едновременно, аз включително, дори той получава своят урок и покой, получава своето заслужено място в тази история.

Ще ви кажа истината. Мъчно ми е по толкова много причини, които не желая да ви споделя, защото ще прозвучи твърде евтино. След като затворите последната страница, някои от вас ще ме разберат. Ще се уповавам на тяхното мълчаливо разбиране, на съзаклятническите погледи, които ще хвърлят към книгата, знаейки, че не са сами в този ураган, който заплашва да избухне извън тях.
"Гробището на забравените книги" официално се превръща в съкровище за мен. Тази история завинаги ще има запазено място в моето сърце и в моята библиотека.

Първата крачка...

“Да се научиш да правиш разлика между истинските мотиви за действията си и мотивите, които изтъкваш пред другите - това е първата крачка към самопознанието. А от нея до поумняването има известно разстояние.”

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете

Честност...

“В тая комична пиеска за облечени в коприна маймуни, която е светът, лъжата е хоросанът, които споява всичко. Хората - било то от страх, от интерес или наивност - дотолкова свикват да повтарят свои и чужди лъжи, че накрая лъжат дори когато си мислят, че казват истината. Това е бедата на нашето време. Честният и почтен човек е изчезнал вид като плезиозавъра и кабаретната певица, ако изобщо е съществувал някога, а не е митично създание като еднорога.”

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете

Истината...

“Истината никога не е идеална и никога не отговаря на всички очаквания. Истината винаги повдига въпроси и съмнения. Само лъжата е сто процента правдоподобна, защото тя не цели да доказва реалността, а просто да ни каже онова, което искаме да чуем.”

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете

Пустота...

"Човек не си дава сметка за пустотата, в която е пропилявал времето си, докато не заживее истински. Понякога животът - не прахосаните дни - се свежда само до един миг, един ден, седмица или месец. Човек разбира, че е жив, защото го боли, защото изведнъж всичко добива значение и когато този кратък момент свърши, остатъкът от съществуването му се превръща в спомен, към който напразно се опитва да се върне до сетния си дъх."

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете

Надежда...

"Хората хранят надежда, но със съдбата се разпорежда дяволът."

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете

BOPS: "Мечове и кринолини"

Лятото отмина бързо. За щастие чакането между юлския и септемврийския BOPS също. Защото тази година си взех един месец отпуска и съм се напочивала като никога досега. И ето ме на! Върнах се, изкретах една седмица на работа и новият BOPS дойде.

 

Първото нещо, което наднича под съдържателната листовка в кутията са трите свещи, дело на The Candle Kingdom. Те са посветени на любимата ми Селена, на Вася, за която е излишно да казвам, че е един от най-готините young adult тази година и на Мия Корвере, чиято история още не съм прочела, но определено ще прочета. 

А тези прекрасни ароматни свещи са се облегнали на следващия артикул - една стилна и изчистена рамка, в която ще намерите много красив принт, посветен на темата на кутията - Мечове и кринолини. Принтът е дело на Валея и ще ви кажа, че всеки път, щом отворя сайта й се пренасям в един невероятно красив свят, изпълнен с невероятни рисунки.

А под принта се крие ето този тефтер с химикал, за да записвате бунтовническите си идеи и да планирате своята революция. Посветете се на идеята си и си записвайте всяка стъпка, всяка задача, всяка мисъл, които ви водят крачка напред към целта. 

И, разбира се, книгоразделител. Йеееееей! Както ни обещаха Алекс и Райс, ще има по един във всяка кутия. Събирам си ги! 

И накрая героят на кутията - "Небе в дълбините".Ей, колко я гледах тази книга в интернет и въпреки че ми мина мисълта през ума, че може би именно тя ще е в кутията, аз все пак най-наивно я отхвърлих и си я купих на Алеята. За по-сигурно. Да не истана без нея. Сега си имам две. :) Кой като мен. Едната подарявам на един от вас - за повече информация вижте в закаченият пост на страницата. Тази книга ще се чете - повече от ясно е! :) Скоро и за нея.

Завършвам с пожелания за книжен уикенд и много приключения. До скоро! :)

"P.S. Все още те обичам"

В редките случаи, когато не харесам някоя книга, обикновено не пиша за нея
Знам, че моето мнение не е от особена важност за творбата, за нейното място на пазара и феновете й, знам, че едва ли мога да ви повлияя по някакъв начин, но въпреки това не обичам да пиша отрицателно. Това си е моят поглед над нещата. Може би защото самата аз не се влияя от отрицателни ревюта. Знам, че такива понякога са необходими, защото в противен случай всички книги биха били наречени шедьоври. Ала истината е, че всяка книга може да бъде шедьовър за някого.

Е, тази книга за мен не е шедьовър. Бих я нарекла по-скоро посредствена. Ала все пак щом реших да пиша за нея, има и хубави неща, които искам да ви споделя. И те очевидно са взели превес в общата равносметка. 

Това е една тийнейджърска история. Съвсем обикновена и като всяка друга, различна от всички тях. Недай си боже, да кажеш на някой тийнейджър, че неговата любовна история е клонинг на всички останали. По-добре сам си изкопай дупката и скачай в нея. 

В "До всички момчета, които съм обичала" Лара Джийн си създаде един своеобразен харем от момчета около себе си. И като всяка типична тийнеджърка се влюбваше във всеки, който понечеше да й обърне малко повече внимание. И разбира се от всички най-много в прикрития като плейбой и лошо момче кандидат - Кавински.

Историята продължава оттам, където я оставихме предишния път. Лара Джийн пак се лута в чувствата си. Харесва Питър, но е твърде неуверена в себе си, за да го признае, което я забърква в поредната неловка ситуация. Но пък усещането бе наистина приятно, да видиш как Питър поема инициативата и я заставя да признае чувствата си. Беше една от онези напрегнати сцени, които те карат да свиеш пръстите на краката си.

И тук истинската бъркотия започва. Това е една любовна история започнала необичайно и като истинска такава продължила съвсем не по обичайните правила. Лара Джийн и Питър ще се изправят пред много предизвикателства, сред които и едно от най-трудните - хорската злоба и ревност. Лара Джийн ще губи и печели неговото доверието, както и своето в него многократно. Това няма да е една лесна история. 

На сцената се появява и един стар нейн познат - едно от писмата, за които така и не разбрахме, дали са стигнали до своя получател - Джон Амброуз Макензи. От една страна наистина харесвах Макензи с неговия мистериозен ореол и мълчалива предизвикателност. Ала ми беше някак захаросан. Твърде добър, твърде очарователен, твърде идеален.

Кавински от друга страна има доста недостатъци.  И обаятелен чар, не мога да отрека. Но и там имаше нещо гнило. Не знам, може би в мен е проблемът. Може би твърде много съм свикнала с изваяния образ на момчето в този жанр, че Кавински ми е струва нереден. В него сякаш няма нищо специално. Няма нищо лично, което да направи неговия образ материален. Очевидно добро семейство, малък брат, с когото се разбира достатъчно, за да се шегува с него. Популярно момче, добро, с високо самочувствие и т.н. Но ми е като изрезка от вестник, добър ученик. Нищо живо, нищо, което да подсили характера му, да подплати самочувствието му, да го съживи.

И може би затова донякъде и ми се струва, че Лара Джийн е вятърничава, защото момчето, което обича е двуизмерно. 

Но нека да си припомня защо пиша това ревю. Една от основните причини е Сторми, която, както се оказа, е баба на Амброуз.  Ах, тази Сторми! Тя е от онези жени, които могат да запалят кръвта ти, които с цялото достолепие на годините си ти показват с размах как да се наслаждаваш на живота си. Сторми е огън и вятър, истинска буря. Харесвам игривата й натура, закачливия поглед, строгия глас, с който припомня на младежите, че животът е много по-голям, отколкото им се струва. Харесвам щуротиите и здравия разум събрани в тази възрастна жена с душа на дете. 

Препоръката ми остава същата. Това не е и няма да бъде книгата на живота ви. Но е идеална за разпускане, А може би ако сте с 15 години по-млади от мен, ще погледнете на тази книга по тотално различен начин. Кой знае? Може би ако не сте обременени от всичките си претенции, възгледи и изисквания като мен, ще ви хареса много. Не пречи да опитате. 

1922 е трудна година

Днес Кралят има рожден ден. Желая на него, а и  на себе си да е здрав, за да продължавам да чета негови книги. Не съм планирала този пост да излезе днес, но снощи прелистих последните страници от 1922. Това е една кратка и толкова типична за него новела. Освен това открих книга на Кинг, в която главният герой не е писател, нито учител по английски език, а действието не се развива в Мейн (нито в Касъл Рок). Изненадааааа!

Следващите редове вероятно няма да бъдат дълги, нито много бройни. Новелата е кратка и като страници и като времеви интервал, който обхваща. 

Това е изповедта на един мъж, баща, съпруг и фермер, пълно и съкрушиутелно признание на ужасните престъпления, извършени от него. Не знам кое смразява кръвта ми повече - идеята, че човек е способен с тази подробност, прецизност, дистанцираност и дори насмешка да разкаже подобна история или идеята, че човек е способен да събере смелост и да признае всички тези деяния. Тази история не е писана по истински случай, но е вдъхновена от реални събития.

"1922" ми напомня на "Долорес", която тръгна по същата пътека. Обстоятелствата и детайлите, разбира се, бяха различни, но начинът, по който подходи Кинг към историята е доста сходен. 

Уилфред Джеймс е фермер. Нещо повече. Той иска да бъде фермер, той обича земята, обича да се грижи за животните, обича да управлява и развива фермата си. Обича това забравено от Бога място в Небраска, от което трябва да караш твърде дълго през сухата, прашна и гореща пустиня, за да стигнеш до първото цивилизовано населено място. Ако има изобщо начин да изчезнеш без света да научи за това или да ти се размине за убийство, то това е мястото. 

И Уилф не е сам. Той има съпруга - забележителната, пиперлива Арлет и син - малкия, мълчалив и залухав Хенри ( или както го нарича баща му - Ханк). 

Винаги съм си представяла Арлет облечена в скандално червено, с начервени устни, бледа кожа и винаги подредена коса. Като жена, която просто няма как повече да изпъква от околния селскостопански пейзаж. Може би аналогията с името свърши доста голяма работа за тази представа. Но тази моя представа не е особено далеч от истината. Арлет е градско момиче или поне иска да бъде. И когато наследява огромен парцел земя, това желание започва да става все по-реално. Арлет иска да продаде парцела на един от големите индустриалци в района. Но за Уилф това е равносилно на смърт. Във всеки един смисъл на думата. И докато техните караници, скандали и заплахи изглеждат съвсем нормално и обичайно за едно средностатистическо американско семейство (а това е може би един от най-плашещите фактори), когато моментът за действие настъпва, изведнъж читателя си дава сметка колко тънка е границата между живота и смъртта. 

Уилф решава, че ще убие жена си. И с това ще реши поземления си проблем. Ала в едно малко домакинство с ежедневеието на фермерския живот, това няма как да се случи без всички членове на семейството да участват. И тук идва най-ужасната част от всичко. Онази част, което накара ръцете ми да изтръпнат докато чета. На Уилф ще му се наложи да замеси собственото си дете, детето, което Арлет е носила девет месеца, заради което е минала през ад от болка, тяхното дете в заговора за убийството на собствената му майка. 

Манипулацията успява. Ханк е убеден, че това е единственият начин да запазят фермата си, да останат да живеят в тази забравена от света земя, за да бъде близо до своята любима - примерната Шанън. 

Всичко е планирано. Уилф е обмислим всеки детайл, планирал е вечерта до минутка. Обмислил е всички възможни изходи. И се е подготвил напълно. Или поне за човек, който никога не е убивал и няма някакъв опит. И нищо не протича според плана му. Сцената е грозна, изпълнена с "карантии" и много уморителна. Към края чак на мен ми се прииска Арлет вече наистина да е мъртва, за да се приключи с това мъчение. Мисля, че само Кинг може да постигне този ефект. Заради което отново: Нека е жив и здрав!

Всичко започва да се обърква още от мига, в който Уилф съставя план. Всичко отива по дяволите. Планът не протича плавно, дори не следва точките от дневния ред. Всичко излиза извън контрол. А това, което следва, е дори още по-мъчително - чистенето, прикриването на следите, репетирането на ролите и репликите. 

Кинг както винаги има свой уникален поглед над нещата. Ясно беше, че Ханк и Уилф ще се сблъскат с последствията от своето деяние, че призракът на Арлет (гузната им съвест) ще ги преследва, ще ги побърква, ще ги съсипва. Но нищо не беше така, както си го представях. Кинг не изпадна в мелодраматичност, нямаше последвали излияния на чувства, признания, плач, прегръдки, подкрепа и омраза. Или по-точно имаше ги - но те бяха добре прикрити от различни епизоди - плъховете, вярната армия на Арлет, които ще преследват Уилф до сетния му час, епизода с кравата, заема от банката, посещенията на шерифа, потъмняването във връзката на Ханк и Шанън. Но това няма как да ви го опиша, трябва да се прочете, за да се усетят нюансите. 

През цялото време разделях мислено действието на две части. Убийството и всички свързани нишки с последствията от това деяние и връзката между Хенри и Шанън. Тяхната история малко ми напомня на Телма и Луиз, ала не мога да измия горчивия привкус, който остави в мен. Хенри е момче, което все още не е психически готово да се справи в подобен товар. Не знам, дали изобщо някога човек става готов за подобно нещо, освен ако не е психопат. Но знам, че със сигурност неговата възраст доутежнява ситуацията. Това са години, в които човек търси себе си, своята индивидуалност, в които се изгражда като личност, като ценности, като светоглед. А участието в убийството на собствената ти майка със сигурност не влиза в графата полезни извънкласни дейности. 

Както винаги Кинг рови на дълбоко психологическо ниво и прави пълна дисекция на едно престъпление - планирано, изпълнено, объркало се по всеки възможен начин и как това разбива живота на участващите в него.

И пак както винаги поднася края на историята още в средата на книгата. Но това не прави края по-малко интересен. Нито очакването по-малко напрегнато. Единственото, което се променя е тежестта на случилото се. Кинг позволява на читателя да огледа това престъпление от всеки ъгъл, дори този на жертвата. Няма как тази история да не те жегне по един или друг начин. Героите му винаги са толкова обикновени, толкова реални и живи, че е трудно човек да не припознае в тях част от своето ежедневие и собствено семейство. А това прави нещата още по-зловещи, защото човек си дава сметка, че не е толкова далеч от тази реалност. Лесно е да се дистанцираме и да кажем "Аз не съм човек, който бих убил половинката си за парче земя", ала тогава започват да изскачат дребните детайли от живота на семейната двойка, малките ритуали, които съпътстват собствения ни живот. И тогава в един момент човек си дава сметка, че не е толкова различен от Уилф и това, че не е прекрачил границата и заявява, че никога няма да я прекрачи, не означава чак толкова много. 

Кинг си е Кинг. Не знам как един писател придобива това умение или просто се ражда с него, но Кинг знае точно кои струни да опъне, точно колко да ги опъне и в коя октава, за да усети човекът от другата страна на книгата вибрациите. 

Истината...

“Истината никога не е идеална и никога не отговаря на всички очаквания. Истината винаги повдига въпроси и съмнения. Само лъжата е сто процента правдоподобна, защото тя не цели да доказва реалността, а просто да ни каже онова, което искаме да чуем.”

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете

Двубой...

"Ловецът трябва да проумее, че в критичния момент на лова ролята на жертвата се слива с тази на преследвача. Ловът, истинският лов е двубой между равни. Човек не знае кой е в действителност, докато не пролее кръв."

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете

Писма "До всички момчета, които съм обичала"

"До всички момчета, които съм обичала"  дойде при мен още миналата година с една от книжните кутии BOPS. Но тогава не бях в настроение за този жанр. Въпреки че в началото ми се стори доста невзрачна, в последствие доста се изписа за нея. Както и за следващите две книги. А сега вече дочитам и "P.S. Още те обичам".

Тези книжки не са най-добрите от жанра, които съм чела, не са и най-лошите. Симпатиите ми са умерени. Честно казано малко съм учудена, че излязоха под печат на Издателство Ибис. Свикнала съм да асоциирам тяхното лого с трилъри, паранормални  и непаранормални любовни романи и фентъзи - най-често поредици. 

Историята е класическа. Шестнадесетгодишната Лара Джийн е в центъра на действието. Изгубила майка си много малка, ала обградена от любящ баща и всеотдайни сестри, тя израства послушна, мила, сладка, добра и доста влюбчива, мен ако питате. И аз харесвах по този начин момчета в училище, без това да означава нещо. Този тип увлечения обикновено биват породени от външния вид на обекта на твоите мечти или някой случаен мил жест, най-често чисто човешки, ала отправен към теб, той придобива размерите на обяснение в любов. 

Пет момчета са били обект на увлечение от страна на Лара Джийн през целия й съзнателен живот до този момент. И когато всяко от тези увлечения приключи, тя пише по едно прощално писмо, в което излива душата си. В него тя казва цялата истина и всичко, което е важно за нея - какво е харесвала в момчето, какво не е, кое й е направило впечатление, кое я е зарадвало, как се почувствала, всичко, което нейният юношески мозък може да роди по темата. След което запечатва писмото и го прибира в кутията за шапки, подарена й от майка й преди много години. 

Отново съвсем типично за този жанр, Лара Джийн не е от известните момичета в училище, но не и точно лузър - просто една невзрачна и незабележима на пръв поглед тийнейджърка, която се старае да не привлича внимание, която обаче има своите приятели и семейство, с което е близка и обича много. Сестра й Марго, най-голямата от трите заминава за Шотландия след броени дни и решава да прекъсне връзката си с Джош, техния съсед и многогодишен приятел. Джош е част от семейството и момичетата го обичат. Освен това е едно от петте момчета, които Лара Джийн е обичала някога. 

И може би все още обича. 

Заминаването на Марго и раздялата й с Джош разбърква чувствата и ежедневието на семейство Кови. И разбира се, в най-неподходящия момент писмата на Лара Джийн започват да пристигат до своите получатели. 

Излишно е да ви казвам, че на нея й се иска земята да се отвори под краката й и да я погълне, за да не изпита всичкия този срам, когато един по един нейните минали обекти на интерес започват да се повяват и да развяват писмата с нейния почерк и изповед в тях пред лицето й. 

Бъркотията става пълна. Започва една игра на преструвки. Лара Джийн играе романтична комедия с Питър Кавински - най-готиното момче в училище и обречен винаги да бъде момчето за Дженевив (излишно е да ви казвам каква е ролята й тук, сигурна съм, че всеки от вас я познава - красива, нежна, очарователна, умна, известна, желана и кучка). Двамата сключват договор, от който смятат, че ще имат полза - тя ще убеди Джош, че не изпитва чувства към него, защото отношенията им без това вече са станали твърде странни и неловки. А Питър ще накара Джен да ревнува, за да се съберат отново. 

Няма как да ви разкажа повече, без да напускам куп спойлъри. Затова ще ви кажа само, че положението е пълна каша. През цялото време не е съвсем ясно какви са чувствата на Лара Джийн и към кого са насочени. Начинът, по който се развива действието, я представя като доста повърхностна, поне в моите очи. Сякаш казва "Аз обичам Джош, но щом Питър е толкова сладък и ми обръща внимание, ще започна него да харесвам."

Давам си сметка, че в онези години емоциите на всички нас, особено на момичетата, бяха много объркани, лесно се влюбвахме, лесно се разлюбвахме, много страдахме и бяхме почти винаги на крилете на любовта. Или аз съм станала твърде лицемерна и не мога да си спомня точно как се чувствах в ония години, или Джени Хан не е свършила толкова добра работа. 

Харесвам в тази книжка това, че се чете леко и неусетно. Идеална е за разтоварващо четиво на плажа. Страниците бързо се обръщат между пръстите ми. Имаше някои много трогателни детайли, заради които всъщност реших, че ще напиша ревю. Обичта и загрижеността между сестрите Кови, макар и не винаги всичко между тях да върви по мед и масло, сладките, които приготвят за семейните празници, малките жестове по между им, спомените за майка им, семейните традиции, които сами са си изградили и решили да следват. Всички тези на пръв поглед незначителни неща, създават една уютна атмосфера между страниците на тази книга и за мен лично са онова, което ме накара да посегна и към следващата. 

Историята е лежерна и ще ви върне обратно в юношеските ви години, да си спомните за своята първа целувка, за първите трепети да държиш за ръка момчето/момичето, което обичаш, за радостта и очарованието, което това чувство носи, за всеотдайността и силата на тези чувства.

Страхове...

- Някога стигал ли си до внезапното осъзнаване - започна Далинар тихо - че не си човекът, за когото всички те мислят?
- Да - прошепна Таравангян. - По-плашещи обаче са другите моменти: когато осъзная, че не съм човекът, за когото аз съм се мислил.

― Брандън Сандерсън, Заклеващият

***

“Have you ever come to the sudden realization,” Dalinar said softly, “that you’re not the man everyone thinks you are?”
“Yes,” Taravangian whispered. “More daunting, however, are similar moments: when I realize I’m not the man I think of myself as being.”

― Brandon Sanderson, Oathbringer

Болка...

"Приеми болката, но не приемай, че си я заслужила."

― Брандън Сандерсън, Заклеващият

***

“Accept the pain, but don't accept that you deserved it.”

― Brandon Sanderson, Oathbringer

Силата е нож...

" - Силата е нож - обясни той и седна на мястото си. - Ужасен, опасен нож, който не можеш да размахваш, без да се порежеш сам. Шегувахме се за глупостта, но в действителност повечето хора не са глупави. Голяма част са просто обезсърчени от това колко малко контрол имат над живота си. И в един момент избухват. Понякога по удивителен начин..."

― Карлос Руис Сафон, Лабиринтът на духовете

"Думи в тъмносиньо" гравирани в сърцето

След поредица от сериозни и обемни книги съвсем естествено идва ред на малките разтоварващи романчета. Те ми дават възможност да подредя в себе си всички натрупани емоции през изминалите месеци. Като глътка вода между две хубави наситени вина. 

"Думи в тъмносиньо" я заглеждам откакто е излязла. Преди години прочетох и другата книга на Кат Кроули "Graffity moon" и се надявах да видя пак нещо от нея на нашия пазар. Така че Оrange Books  ме изненадаха приятно с тази новина. 

Рейчъл е младо момиче на прага на съзряването, на което му се налага да порасне по-рано от своите връстници. Да се сблъска с едно от най-трудните за преодоляване неща  - загубата на близък човек и да намери пътят обратно нагоре към живота и усмивката си. 

Да си на осемнадесет години е една наистина прекрасна възраст. Вече си достатъчно голям, за да взимаш много от решенията в живота си сама. Предстоят ти толкова много избори, които да направиш, че няма как да не изпиташ вълнението от новата отговорност, от свободата, от това да направиш първата истинска стъпка в един нов свят - света на възрастните. И все пак все още не си нагазил в дълбоките води. Решенията макар и важни са едва в началото. Позволено ти е да правиш, колкото си искаш грешки, без това да те притеснява, защото пред теб има все още толкова много време, в което можеш да се вземеш в ръце и да ги поправиш. Това са години изпълнени с вълнение и планове. Време, в което загърбваш старото си гимназиално аз и ти предстои да покажеш добрите си страни на куп нови хора, сред които ще създадеш нови приятелства. 

Рейчъл е от онези благовесловени деца в гимназията, които всъщност имат добри приятели. Може и да не е сред силните на деня, ала има Хенри и Лола, които са винаги до нея. А какво по-лесно от това да се влюбиш в най-добрия си приятел. Особено на тази емоционална възраст. Когато Рейчъл се премества със семейството си в друг град, тя оставя едно писмо-признание на Хенри, в което излива чувствата си. Ала така и не получава отговор на него, просто едно съобщение преди да тръгне "Изчакай ме, успах се." Нито думичка за изповедта на сърцето й. 

И така Рейчъл се премества и заживява нов живот. Минават три години, в които тя намира нови приятели, нова любов и продължава напред. Три години, в които тя има най-стабилната опора на света - своя по-малък брат Кал. 

До денят, в който океанът й отнема Кал. Океанът, който и двамата с брат й обожават, й взема най-скъпото на този свят. 

Това е удар, след който никой не знае как да се изправи и отново да заживее. Не мога да отрека, че тази история достигна до мен. Аз имам сестра, която вероятно много от вас биха разбрали, колко силно обичам. И мисълта да я загубя един ден е достатъчна, за да ме пречупи, докато не чуя отново гласа й.

Рейчъл потъва. Потъва в болката, потъва в мислите, в чернотата, потъва в безжалостната буря на скръбта. И път нагоре няма. Път към брега, към онова сигурно място, където вирее усмивката. Единствено безцелно съществуване. 

Не се заблуждавайте. Рейчъл не е слаба. Не се е отказала. Тя съвсем ясно осъзнава, че трябва да намери сили да изпълзи от тази пропаст, че няма кой да я издърпа, ако сама не подаде ръка. Знае, че Земята няма да спре своя ход, защото Кал вече го няма. Знае, че трябва да продължи. Ала няма сили. Не я обвинявам. Аз също не бих имала.

Тя не се предава обаче. Заминава за родния си град, при своята леля Роуз, за която ми се иска Кат Кроули да бе разказала повече. Настъпило е времето, когато Рейчъл трябва да се опълчи и отново да вземе контрола в своите ръце. 

Емоционалната бъркотия става пълна, когато започва работа в книжарницата на своя стар приятел Хенри. Надали има нужда да ви казвам колко объркани са чувствата на всички герои в тази история. Нима нашите не бяха такива в онези години? Страх от отхвърляне, срам, унижение, адреналин, щастие на върха на крилата. Това е време, в което можех в рамките на две минути да избухна в съсипващ плач и неудържим смях.

 

Рейчъл трябва да се изправи срещу собствените си демони, да приеме емоциите си и да се научи да живее с тях, да си спомни какво е да се усмихваш, какво е да очакваш, да се надяваш, да си щастлив. Болката няма да отмине, няма и да намалее. Винаги ще е там, но тя не заема цялото пространство в човешкото сърце. Там има място и за обич, за радост и мечти. 

И ако това още не ви е убедило, че е това е една трогателна история, която заслужава своето място в сърцето ви, нека ви разкажа за това, което най-много обичам в тази книга. 

Това е библиотеката за писма. В книжарницата за книги втора употреба на семейството на Хенри има една малка библиотека за писма. Там сред станиците на всяка книга, ще откриете хиляди бележки, писма и послания от един човек за друг.  Тук има обяснения в любов, раздели, писма до отдавна отишли си от този свят близки, извинения или просто случайни послания от един непознат до друг. Има подчертани изречения и стихове, които могат да те открият в точния момент на точното място, за да подкосят краката ти. Тук има стотици истории. Тези страници пазят стотици животи, неизречени чувства и тайни, несподелени и споделени мечти.

Има нещо топло в книгите на Кат Кроули. Не помня вече детайли от "Graffity Moon", но си спомням любовта, която главната героиня влагаше в своето творчество. Спомням си усещането да виждам града през нейните очи, да чувствам под пръстите си нейните рисунки върху грапавата основа на бетона. Сега отново внася една прекрасна идея в историята, която разказва. Библиотеката за писма измъква тази книга от еднообразието на този жанр и стопля сърцето ми.


 

Пътят на "Заклеващия"

Отне ми почти година, за да дочета "Заклеващият". Обемът на хартиеното издание е сериозно предизвикателство за хора, на които им остава малко време за четене преди сън или докато пътуват. Още повече когато са маниаци и откачат, ако нещо нарани книгите им. Затова все пак се прежалих и четох електронно през повечето време.
Но Сандерсън си е Сандерсън, на екран или хартия историята, която разказва, те поглъща. Думите те обгръщат и повличат дълбоко в Пустинните равнини на Рошар. Трудно ми е да си спомня къде в историята завърши "Сияйни слова" и къде започна "Заклеващият". Така се чувствах и с "Пътят на кралете". 

Сандерсън гради светове със замаха на опитен магьосник, чието бюро винаги е разхвърляно, ала трудът, който създава е подреден, логичен и толкова истински, че те превръща в част от този свят. Първоначално мислех, че книгите ще са три, водена на читателската си логика, която очевидно не струва. Нека ви разкажа защо. Макар Сандерсън да внесе пъстрота от персонажи действието продължава да се върти около трите ключови фигури - Далинар, Каладин и Шалан. В първата книга Сандерсън отдели едно добро количество глави, за да ни разкрие мрачните тайни от миналото на Каладин, във втората се фокусира върху Шалан, а сега в "Заклеващият" съвсем логично станахме свидетели на сенките, които тегнат в миналото на Далинар. Затова и някак инстинктивно очаквах завършек и когато не стигнах до такъв, осъзнах, че ни чакат още много томове от поредицата за "Летописите на Светлината". Новина, която може само да ме радва и да ме изправя малко на нокти, защото силно се надявам Сандерсън да успее да запази баланса в историята си и да си спести излишните локуми. Дори и така да е, това няма да ме спре да чета. Нито ако следващият том е 1500 страници. Но все пак предпочитам да не изпадаме в продължителни лирични отклонения.
Третата книга се фокусира върху Далинар. Осъзнал ролята си той обединява народите на Рошар, ала сега му предстои много по-трудна стъпка - да ги накара да работят заедно, да си вярват, да създадат коалиция, която ще им помогне да се преборят с този ад, който ги преследва. Това е нелека задача за самият него. Дипломацията и преговорите никога не са били неговата стихия. Далинар е свикнал да се изправя с оръжие в ръка срещу проблемите си. А сега се очаква от него да накара хората да повярват, че образа на Тоягата е останал някъде в миналото и на негово място е израснал един политик, който умело лавира между царедворските интриги.  

През това време, Каладин пътува към родното си място, за да предупреди родителите си за Вечната буря, която отново се задава с бърза скорост и грешна посока, готова да помете всичко по пътя си. И там попада в плен на новопробудените парши. Робите, които досега са мълчали безропотно и са изпълнявали заповедите на хората, сега се надигат. Ала истината е, че повечето от тях са обикновени хора, които просто искат да живеят спокойно, да взимат сами решения, да отглеждат децата си, без някой друг да се меси и да се разпорежда с живота им. Това поставя Каладин в нова морална дилема. Може ли той да се сражава срещу тези хора? Редно ли е? Сандерсън няма да го остави да се измъкне леко от този конфликт. Всъщност ще стовари този проблем върху всички. Подготвил е към края на книгата един много добър обрат в историята, който ще накара всекиго да се замисли отново за смисъла на правилно и грешно в личния морален кодекс на всеки персонаж и читател.  А това е линия,която очаквам да се разгърне по-мащабно в следващата книга. 

Шалан се учи да тъче илюзии от Светлина на бурята, създава образи, които да бъдат силни в ситуации, в които тя е слаба и ден след ден се изгубва сред тях. На Шалан й предстои да се изправи срещу себе си и да открие себе си. 
Ала врагът не чака. Врагът е чакал години наред, а сега Зло нашепва в Ритъма на Омразата и Войната. Обещава на своите марионетки свобода и господство. А Шалан е един от ключовете, които могат да се превърнат в мощни оръжия през тази война. Но затова първо трябва да приеме, преглътне и прости някои неща сама на себе си. И най-важното да повярва в собствените си сили. 

Сандерсън е отделил доста страници за дипломация и политически ходове, макар и малко дървени. Няма някоя мащабна политическа интрига, която да погълне всичко, освен действията на Варго. Но и малко са политическите фигури, които могат да създадат такава. Така че това изглежда като преднамерен замисъл. Далинар е войник, който се стреми с прямота и откритост да си спечели съюзници. Репутацията му на Тоягата, на убиец и безмилостен генерал го следва на всяка среща с всеки владетел, докато се опитва да изгради доверен мост за преговори помежду им. Мътните спомени, свързани с мъртвата съпруга на Далинар, започват бавно да се връщат. Шумът, който чува всеки път, когато някой спомене името й или нея бавно, но сигурно се разсейва. Видения, мъчителни и болезнени като реалността го спохождат, за да му напомнят какво е извършил и кой е бил. Минало, в което той не иска да се връща. Минало, в което се крие ключът от предстоящата битка със Зло.

Вероятно споменавам това всеки път, когато пиша за книга на Сандерсън, но не мога да подмина и този път. Умее да създава многопластови герои  - силни характери, интригуващи образи, натоварени с обременено минало, което създава доста крайности в чертите им в настоящето. Далинар е и винаги е бил достоен мъж, отдаден на дълга и честта си. Ала не винаги е използвал морално оправдани методи, за да постигне това, което е трябвало да бъде свършено. Понякога човек прави тежки избори, а след това трябва да се научи да живее с последствията от тях. Героите на Сандерсън носят своят кръст мълчаливо. Дори и онези, които изглеждат чисти и непорочни на пръв поглед имат грехове, които да изповядат и болка, с която трябва да живеят. Това придава драматична нотка в повествованието, но не го превръща в сълзлива драма. За сметка на това балансира добре и мотивира настоящите решения на участниците в тази война. 

Далинар е такъв, какъвто е, какъвто е бил винаги, принципите, в които вярва са същите, устоите му не са се променили, ала въпреки това през годините той опитва нови и нови начини да се справи със света около себе си - от насилието, през пасивността, през бунтарството, до дипломацията и преговорите. Причините поради които преди години е предпочитал битката пред преговорите, войната пред мира са същите, поради които сега предпочита именно мира и преговорите. Обичам това у Сандерсън. Способността му да улавя истинската същност на хората и да задвижва светове и да вдъхва живот благодарение на нея. 

Излишно е да ви казвам, че Варго и Шутът са ми любими. Макар че те са едни от образите, за които всъщност се знае  много малко. Сандерсън не рови в тяхното минало. А така ми се иска. Или може би е по-правилно да добавя "все още", защото наистина се надявам на повече страници с тях в бъдеще. Старият Варго, има добри и лоши дни. Всъщност е трудно да се каже кои са добри и кои лошите дни. Предполагам зависи от целта и гледната точка. Дни, в които е толкова умен, проницателен и безмилостен, че дори и Вечната буря би имала повече милост от него. Има и дни, в които прелива от състрадание и глупост, неспособен да си облече правилно сам и ризата си дори. Но как елегантно и безмилостно плете нишката си. Не мога да спра възхищението си без значение чия смърт планира.

Образът на Шута е нещо различно. Остроумието му е заразително и впечатляващо, защото ме кара да се замисля, че един автор няма как да създаде такъв герой, без самият той да е остроумен. Наслаждавам се на тънките намеци и дебелашките шеги, отпратени в точния момент към точната цел. Стрелите на Шута попадат винаги в целта, без значение дали са под формата на подигравки, невинни шеги или поучителни приказки с неочакван край. Шутът е неясен образ. Сандерсън разкрива малко по-малко неговата същност, като все още ни държи в неведение за голяма част от неговата природа, както ми се струва. 

Когато човек прочете няколко негови книги, няма как да не забележи модела, който се промъква в повечето от тях. Мистериозно апокалиптично явление, което помита живота такъв, какъвто го познаваме и създава конфликтна ситуация  като основа за настоящето. Това явление поражда сили, които благодарение на някакъв носител - обикновено камък или метал, могат да бъдат вдъхнати, изпити или погълнати по някакъв друг подобен начин от определени хора. Всеки детайл е изпипан и логично подреден в тази самостоятелна вселена. Но дори и следвайки обичайния модел, той умее да завладява със словото си, да изненадва читателя, да събужда възхищение у него. 

За разлика от първите две книги за пръв път тук ми се случи да се запъна малко със сюжета. Епизодите в морето от сенки бяха твърде статични, продължителни и неплодотворни откъм действие. Като огромно количество плънка, която само разводнява пая. За щастие бяха разредени със силни моменти от настоящето и миналото на Далинар, които компенсираха тази част от книгата. 

Последвалата битка в Тайлен беше толкова епична и зрелищна, че бързо ме върна към обичайния ритъм в поредицата. Действието се развиваше на няколко фронта, разпръснати между и едновременно с това обединяващи всички важни персонажи в историята. Когато става дума за битки, Сандерсън е майстор. Думите му буквално визуализират пред очите ти действието и създават адреналина в тялото ти, докато четеш. Позволява ни да опитаме от болката, вълнението, гордостта, тъгата, ужаса, страха и устрема на неговите герои, без да измества фокуса от самата битка. 

Разточих във времето прочита на "Заклеващият", колкото можах. Последните думи ме оставиха с мисълта колко ли време ще чакам до следващата книга. Единствената утешителна мисъл е, че за разлика от Мартин, Сандерсън е продуктивен и не се помотква. Всъщност е изключително впечатляващото, когато човек проследи хронологията на книгите му и я съпостави с качеството и обема им.