"Източен вятър, западен вятър" - Пърл С. Бък (Ревю)

  Заглавие: "Източен вятър, западен вятър"

Автор: Пърл С. Бък

Издателство: Изток-Запад

Превод: Петя Петкова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Мила Люцканова

 

Брой страници: 176

Година: 2020 

 

Не ми отне много време да се върна към Пърл С. Бък след като изслушах "Императрицата". Съвсем не случайно. Харесах изключително много начина, по който е избрала да разкаже историята на Цъси. Затова потърсих какво друго има налично в Сторител. И попаднах на "Източен вятър, западен вятър", която се оказа първата й книга, издадена още през 1930 година. Кратко след това Пърл С. Бък е отличена с Пулицър, а след това и с Нобелова награда за литература, с което става първата американка, носител на такова високо отличие.

Макар и родена в САЩ, Пърл С. Бък изживява половината от житейския си път в Китай, първо като дъщеря на мисионери, а след това се завръща отново вече сама поела пътя на мисионерите, заедно със своя съпруг Джон Бък. Бидейки част от живота и културата в Китай, Пърл С. Бък разказва умело и увлекателно за живота там. И макар че "Императрицата" е много по-мащабен проект, написан 26 години по-късно, още в "Източен запад, западен вятър" се усеща вещината и сладкодумието на опитен разказвач. 

Пърл С. Бък повдига завесата и ни отвежда в дома на семейство Уонг - древен род със знатно потекло и връзки с бившия императорски двор. Бащата на главната героиня е изцяло отдаден на удоволствията, има три наложници и е напът да си вземе четвърта. Майката на главната героиня, първата съпруга на Уонг, е образована жена и образцова стопанка на семейния дом, закърмена с идеологията на Конфуций. Тя отглежда дъщеря си, Куей-Лан в духа на перфектната китайска съпруга още от ранна детска възраст - да се подчинява на мъжа си, да задоволява всичките му желания, да се грижи за дома му, да накара семейството си да се гордее с нея. И така след женитбата си, Куей-Лан се пренася в дома на съпруга си с малките си безформени лотосови ходила, смятани за еталон за красота в Китай и с надеждата да му роди здрав и силен син.

Разривът настъпва мигновено, когато Куей-Лан разбира, че всичките й знания и умения, чието усвояване е била основна цел и смисъл на живота й досега, не биват оценени от собствения й съпруг, който е живял и учил на Запад. И с това е попил повече от западната култура, отколкото му е останало от неговата собствена. 

Пърл С. Бък е уловила и описала много добре -  структурирано, логично и емоционално обосновано, борбата, през която Куей-Лан преминава, осъзнавайки, че всичко, което притежава като качества и умения, бива пренебрегнато или отречено от нейния съпруг.

Точката на пречупване настъпва, когато Куей-Лан най-накрая се съгласява да освободи лотосовите си ходила и с това да се отрече от един от стожерите на своята култура. След този момент метаморфозата разцъфва плавно в нея. Тя започва да разбира и приема все повече и повече тази нова култура, в която жената е равна на мъжа. Култура, в която жената има собствено мнение и то е не просто ценено, ами търсено. Култура, в която тя е личност, а не просто собственост на своя съпруг. Промяната не настъпва мигновено. Да промениш целия си светоглед, разбирания и ценности, да претвориш ума и възприятието си е процес. Процес през който Куей-Лан и нейният съпруг ще преминават вероятно цял живот. Никой не може да мине през този свят недокоснат от промените. 

Всеки избира как да се справи с тях. Дали да се затвори в черупката си като Цъси от "Императрицата" (тук паралелът, който правя е много нефелен, защото животът и битието на двете героини е коренно различен, но въпросът е релевантен) или да ги приеме и да промени курса на живота си, като Куей-Лан. 

В същността си "Източен вятър, западен вятър" е красив разказ за сблъсъка между източната и западната култура, за променящия се свят и това как се справяме с тези промени. Дълбоко под основната тема лежат множество други въпроси, свързани със семейството, родителите, възпитанието, различността, приемствеността, закостенялостта, израстването, изцелението и страданието. 

Пърл С. Бък рисува пълноценни персонажи, развива ги и ги отвежда по желания от нея път, за да бъдат предвестник, дори вестоносец на промяната, за да бъдат мост между стария и новия свят. Тя разказва красиво, умело, не осъжда никого, не заклеймява, приема и двете страни такива каквито са и се опитва да създаде път помежду им. 

"Животните нямат бащи" - Евгения Динева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Животните нямат бащи"

 Автор: Евгения Динева

Издателство: Scribens

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Няма нищо толкова индивидуално като поезията. В прозата не е толкова чудно една книга, история или откъс да ви напомни на друга. С поезията не е така. Тя е лична. Тя е нечий вътрешен свят. А този свят е формиран от хора и събития, които са се стекли в живота на този човек по един абсолютно уникален начин. Да, във Вселената няма уникални неща. Всяко нещо, абсолютно всяко нещо е било някога, случило се е някога или ще се случи някога на някого, всяка дума, предмет, извивка, тон. Няма нито едно индивидуално уникално атомче. Но животът, дори и най-малкият миг от него е съвкупност от стотици хиляди елементи - сетивни, ментални, физически, физиологични. Така че ние сме едновременно част от тази Вселена, споделяме нейните клетки, изпълваме ги със себе си и резонираме с другите и в същото време съвкупността от това, което ни се случва и хората, които влизaт в съприкосновение с живота ни е абсолютно уникална. Поезията е продукт на тази уникалност. И честно казано най-често е страшно, когато човек надникне в тази чужда лична вселена, когато усети всички мигове, в който той и този чужд нему човек са като едно цяло и в същото време изпита далечността на тази връзка. 

Аз не съм критик, не мога да подходя аналитично към тази стихосбирка. Но не мога и да я премълча. Поне това й дължа.

Но не знам и какво да ви кажа за нея. Освен да я прочетете, ако все още не сте. Но се подгответе, защото Евгения Динева няма никакво намерение да ви улесни, нито да ви утеши. Стиховете й са болезнено искрени и отварят рани, които никога не зарастват. В нея няма нищо сладникаво, нищо вълшебно, нищо носталгично, няма го сладкия вкус на прясно набраните плодове от детството, нито сладостта на първите трепети в живота. Но не бих заменила и една дума в нея и дори и да знам в какво се забърквам, пак бих я прочела.  Тя е напомняне на всяка дума и момент, в който сме избрали да премълчим и да подминем нещо. Всички онези дребни знаци, които подминаваме, докато не ни залее лавина от собствените ни решения, а ние оставаме приклещени между това, което сами сме си причинили, вината към себе си, че не сме проговорили преди да стане твърде късно и отговорността, която смятаме, че носим и не можем да предадем. Отговорност към себе си, към другите, към принципите си, към човечността си.

Държа тази малка крехка книга в ръка. Толкова е тънка и толкова много ми тежи. Тежи, защото в нея се смесват гласовете на стотици хиляди хора, гласове, които са премълчали, но душите им проговарят из страниците на тази фина стихосбирка.