"Жълтият тапет" - Шарлот Пъркинс Гилман (Ревю)

 

Заглавие: "Жъктият тапет"

 Автор: Шарлот Пъркинс Гилман

Издателство: Orange Books

Превод: Александра Главанакова

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Не съм чела "Нощната кучка" -  книгата, която изглежда е провокирала интереса към разказа "Жълтият тапет" у нас. Съвсем тривилано научих, че Orange Books ще го публикуват от фейсбук страницата им. И може би ако не беше оформлението на книгата, сигурно нямаше и да си го купя. Изданието е бижу. илюстрациите на Люба Халева са в десетката. Ювелирно изпълнение и абсолютно удоволствие за всяка библиотека. Но истинската стойност на тази книга не се крие във външния й вид. "Жълтият тапет" е много сериозен разказ, който отваря теми като психичното здраве и може би в частност следродилната депресия , както и ролята и третирането на жената в патриархалното общество. За огромно съжаление и двете теми са по свой начин актуални и днес. Все още. Може би не в същите измерения и форма, но продължават да бъдат част от живота ни. Но тъй като не искам този текст да се превърне в трибуна за лични размисли по темата, ще се върна на сюжета. 

 

Повествованието се води от безименна героиня, чието семейство наема старо имение за лятото и се мести там, по препоръка на доктора, нейния собствен съпруг. Родила наскоро първото си дете, героинята изпада често в депресивни състояния. А лечението е ясно, пълно бездействие и почивка. Малко след настаняването болното съзнание на жената започва да работи и чопли мисли й нощем, а след това и денем, докато не прераства в мания по един ужасно злокобен и мрачен жълт тапет и пълзящата зад него жена, която обсебва мислите й. Лечението на доктора включва пълна изолация, абсолютна забрана за общуване с други хора, за четене и писане, за каквато и да било дейност. Пълна почивка. Пълна изолация. Изолация, която единствено подхранва виденията на жълтия тапет в спалнята й. 

 

Натрапчиво се усеща през цялото време повелята на нейния съпруг и нейната безпомощност, вялия беззвучен вик за помощ, който на няколко пъти се опитва да отправи към него, с молбата си да се преместят в друга стая или просто за разбиране. Молби, които биват отхвърлени като недалновидни от нейния доктор и благоверен. Неговият съвсем искрен покровителствен тон цели единствено да й помогне, на нея бедната, слаба, психичноболна жена. И макар отчаяно да търси изход от този задушаващ тапет и пълзящата зад него жена, дори и безименната героиня си дава сметка какъв късмет има със съпруг като Джон, с каква готовност се опитва да помогне на болната си съпруга. Всъщност Джон не е лошият в тази история, той искрено вярва, че прави всичко възможно, за да помогне на жена си. В тази история няма злодей. Злодеят е тесногръдието и ужасяващият норматив на времето и епохата, на обществото. 

Искам да вярвам, че щом близо два века по-късно, разкази като този продължават да бъдат преиздавани, все още не сме изгубии фокуса от важните неща. От друга страна щом два века по-късно все още имаме нужда от такива разкази, значи не е и като да сме намерили точно пътя.  Едновременно обнадеждена и обезкуражена оставям пълзящата жена и жълтият тапет да обитават страниците на тази малка-голяма книга, а с нея и библиотеката и мислите ми и отправям още веднъж поздравления към Orange Books за начинът, по който са избрали да издадат този разказ. Този избор също е важен.

"Малки пожари навсякъде" - Селест Инг (Ревю)

 

   Заглавие: "Малки пожари навсякъде"

Автор: Селест Инг

Издателство: Сиела

Превод: Стоянка Сербезова-Леви

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Дария Митушева

 

Брой страници: 372

Година: 2018

 

"Малки пожари навсякъде" е точно това, което очаквах и точно това, от което имах нужда.  Хубава семейна драма. От онези, които ти казват, че каквото и да объркаш в тоя проклет живот, път напред има. Също така и че колкото и да си огелпиш конците, все има някой дето е в киреча повече от теб.

Селест Инг повдига завесите и ни отвежда в Шейкър Хайтс. Името звучи абсурдно, вероятно е желан ефект, за да подсили симетричната лудост, която цари в този град. Всичко в Шейкър Хайтс си има стандарт - какъв цвят да е къщата, колко да е висока оградата, кои цветя може и кои не, каква да е дограмата, колко зелена да е тревата, колко плочки да има на тротоара и други подобни крайни изисквания. Някои от тях си ги съчиних, но съм сигурна, че имаше също толкова абсурдни изисквания в дългия списък, с който жителите на Шейкър Хайтс трябва да се съобразят. И вярвам, че това е абсолютно умишлено преувеличено, макар и за целите на историята да е напълно разбираемо. Може и да бъркам, но мисля, че дори и в САЩ няма град, в който всичко трябва да бъде толкова еднакво. 

 

Шейкър Хайтс е символ на сигурността, има ясни правила, общи правила, място за индивидуалност и различност няма, само за кооперация и добросъседство. В Шейкър Хайтс престъпленията са смехотворни, защото всички са идеални. А новопристигналите могат да се превърнат в част от общността едва след обстоен житейски и кухинен преглед. Никой случаен не може да се задържи за дълго в прекрасната общност на Шейкър Хайтс, без да докаже своя интегритет, отдаденост и готовност да спазва правилата. Разбирате ме, може и аз малко да преувеличих, но Селест Инг също е била безмилостна в изграждането на образа на града. Всъщност именно градът е един от най-солидните персонажи, той е като дишаща основа, скелет, мрежа от кръвоносни съдове, плът и кръв, необходими на жителите му, за да живеят. 

И така, основата е положена, сега предстои всичко да излезе от равновесие. В града пристига Мия с дъщеря си Пърл. Те са пълната противоположност на Шейкър Хайтс - номади по сърце, душа и призвание. Никога не се задържат твърде дълго на едно място. Мия е фотограф и преследва вдъхновението си и новите идеи без капка страх. Напомня ми на Вивиан от "Шоколад". През цялото време очаквах да духне Южнякът и да ги подгони. Мия и Пърл се местят от град в град, както хората сменят зимния гардероб с летния, с лекота и отработено движение. Никога не се задържат. Сякаш постоянно бягат от нещо, като неспокойни духове, уплашени, че призраците от миналото всеки момент ще ги настигнат и сграбчат. 

Но Шейкър Хайтс е тяхната възможност за ново начало. Мия и Пърл са си казали, че това е подходящо място, за да устроят дом, за да заживеят, за да бъдат част от нещо. И така всичко започва. Мия наема едно малко жилище от семейство Ричардсън и малко по-късно започва работа у тях, паралелно с работата си в ресторанта, за да осигури нужните финанси на малкото си семейство.

А Пърл бързо се приобщава към децата на семейство Ричардсън. Пърл най-накрая си позволява да се отпусне с ясното съзнание, че този път има смисъл да създаде приятелства, да изгради връзки. 

Като изключим няколко големи глави, които ни връщат назад в миналото на Мия и на госпожа Ричардсън, в тяхната младост, за да създадат пластове и да обяснят причинно-следствените връзки от тяхното поведение сега, няма и следа от живота на Мия и Пърл преди Шейкър Хайтс. Колкото и номадски начин на живот да води човек, за един тийнейджър е абсолютно невъзможно да остане толкова на страна от всичко. Първото нещо, което се случва в гимназията е да обмениш контакти с новите си съученици и колкото и да си незабележим, винаги оставяш някаква следа, може да е и нетрайна, но я има. Направи ми силно впечатление, че Пърл не получи нито едно съобщение от някого от старото й училище, нито се замисли, направи паралел, сравнение или каквото и да било свързано с персонаж извън новата среда в Шейкър Хайтс. Не съм сигурна, дали е желан ефект или недоглеждане, но това ме накара да ги почувствам двуизмерни. Като колажите на Мия. Сякаш някой ги е изрязал от предишната сцена и просто ги е залепил върху новия фон. 

Но това е дреболия. Романът е хубав, има съвсем тривиален сюжет, казвам го в най-добрия смисъл на думата. В разказа се преплитат няколко истории, хубаво и емоционално разказани. Има отлично изграден конфликт, от онези, които не ти позволят да вземеш страна, защото никой не е изцяло прав или крив, нито изцяло праведен или грешен. Животът просто е такъв, няма чисто бяло и абсолютно черно. Всичко е в нюанси. Понякога, когато печели един, друг губи. Щастието на един, означава нещастие за друг и обратното. Но все един ще надделее. Балансът ще бъде възстановен, но някъде другаде по друго време. 

Въпреки, че имаше хубава семейна драма и емоционални моменти, които ме трогнаха, много се радвам, че нямаше тежки потискащи истории, които да смачкат читателя. И наистина много харесах посланието на книгата. Път напред винаги има. Колкото и да си затънал, колкото и да си сбъркал, колкото и всичко да е отишло по дяволите, път винаги има. Понякога трябва да изгориш всичко до основи, за да можеш да започнеш отначало.

 

"Таласъмката и сираците" - Кели Барнхил (Ревю)

 

Заглавие: "Таласъмката и сираците"

 Автор: Кели Барнхил

Издателство: Orange Books

Превод: Диляна Георгиева

 

Брой страници: 416

Година: 2022

По необясними за мен причини Кели Барнхил остана непозната на българските читатели. През 2017 година излезе "Момичето, което изпи Луната" и аз се влюбих в нея. Разкошна е - мила, написана съвсем простичко, с хубаво, добре оформено послание, разказана увлекателно, емоционална, нежна, като отворена длан, като разтворени обятия. Обикнах всичко в нея. От корицата до последната буквичка. В онзи момент Кели Барнхил влезе в графата "тя пише, аз чета", точка. Но повече не видях книга от нея у нас. Предположих, че никой не споделя вълненията ми. В началото на тази година, откривам "Синът на вещицата" (2021) и "Таласъмката и сираците" (2023) случайно на сайта на издателството. Сигурно Orange Books са ги анонсирали. Надявам се. Аз  обаче някак си съм го пропуснала това и не съм и подозирала за тяхното съществуване. Грешката беше мигновено поправена. И след "Деликатесен труп", която беше толкова потискащо жестока и бездушна, знаех точно какво ми трябва, за да излекувам натрупания цинизъм и да си върна обичта и вярата в доброто. Трябва ми Кели Барнхил.

Избрах си "Таласъмката и сираците". Какво да ви кажа? И тя е разкошна. В нея няма нищо грандиозно, величествено или оригинално, няма изненадващи обрати, няма тик-ток сензация. За сметка на това има човещина или таласъмщина, добрина, обич, грижа. В нея ще се срещнете с хората от малкото градче Скалата в долчинката, които са загубили пътя си. Тяхното градче някога е било прекрасно, процъфтяващо от добрината на своите жители, в центъра му като слънце е греела огромната библиотека, която винаги е преливала от читатели и е жужала от споделеи мисли, разговори и смях. Сигурно не всички са били щастливи постоянно. Никой не е. По-важното е, в такива моменти човек да има близък, на когото да се опре, с когото да сподели и с когото да се посъветва, а защо не и просто да му се оплаче или просто някого, с когото тихичко да си помълчи на различни теми. Това е нещото, което хората от Скалата в долчинката са загубили. Способността си да бъдат съпричастни, да съчувстват, да помагат. 

 

Когато библиотеката изгоряла преди години хората започнали постепенно да се отчуждават. Да се затварят първо в себе си, а после и в домовете си. Животът станал по-труден, по-скъп, по-мъчен и много по-самотен. Забравили библиотеката, забравили Сиропиталището, където децата се нуждаели от тяхната обич и подкрепа, забравили съседите си, забравили да бъдат хора сякаш. 

И тогава се появила Таласъмката. Тя и тя била препатила много. Таласъмите живеят много дълго или вечно, забравих вече. Но Таласъмката били минала през много перипетии преди да стигне до Скалата в долчинката и да реши да се установи в края на града. Останалото е ясно. Няма да ви го разказвам.

Не ви разказвах нищо за кмета и дракона, които се споменават в анотацията, но това не беше грешка по недоглеждане. И двамата не ги харесвам особено и не ми се говори за неприятни неща. Не и в този текст. 

Ще ви кажа само едно. Ако сте имали гаден ден или гадна седмица. Или сте имали вземане-даване с токсични хора. Или просто тъкмо сте дочели тежка, мъчна книга, препоръчвам ви "Таласъмката и сираците".  Колкото и клиширано да звучи тя е като отворени обятия, позволете й да ви обгърне.