"Животните нямат бащи" - Евгения Динева (Ревю)

 

 

Заглавие: "Животните нямат бащи"

 Автор: Евгения Динева

Издателство: Scribens

 

Брой страници: 72

Година: 2023

Няма нищо толкова индивидуално като поезията. В прозата не е толкова чудно една книга, история или откъс да ви напомни на друга. С поезията не е така. Тя е лична. Тя е нечий вътрешен свят. А този свят е формиран от хора и събития, които са се стекли в живота на този човек по един абсолютно уникален начин. Да, във Вселената няма уникални неща. Всяко нещо, абсолютно всяко нещо е било някога, случило се е някога или ще се случи някога на някого, всяка дума, предмет, извивка, тон. Няма нито едно индивидуално уникално атомче. Но животът, дори и най-малкият миг от него е съвкупност от стотици хиляди елементи - сетивни, ментални, физически, физиологични. Така че ние сме едновременно част от тази Вселена, споделяме нейните клетки, изпълваме ги със себе си и резонираме с другите и в същото време съвкупността от това, което ни се случва и хората, които влизaт в съприкосновение с живота ни е абсолютно уникална. Поезията е продукт на тази уникалност. И честно казано най-често е страшно, когато човек надникне в тази чужда лична вселена, когато усети всички мигове, в който той и този чужд нему човек са като едно цяло и в същото време изпита далечността на тази връзка. 

Аз не съм критик, не мога да подходя аналитично към тази стихосбирка. Но не мога и да я премълча. Поне това й дължа.

Но не знам и какво да ви кажа за нея. Освен да я прочетете, ако все още не сте. Но се подгответе, защото Евгения Динева няма никакво намерение да ви улесни, нито да ви утеши. Стиховете й са болезнено искрени и отварят рани, които никога не зарастват. В нея няма нищо сладникаво, нищо вълшебно, нищо носталгично, няма го сладкия вкус на прясно набраните плодове от детството, нито сладостта на първите трепети в живота. Но не бих заменила и една дума в нея и дори и да знам в какво се забърквам, пак бих я прочела.  Тя е напомняне на всяка дума и момент, в който сме избрали да премълчим и да подминем нещо. Всички онези дребни знаци, които подминаваме, докато не ни залее лавина от собствените ни решения, а ние оставаме приклещени между това, което сами сме си причинили, вината към себе си, че не сме проговорили преди да стане твърде късно и отговорността, която смятаме, че носим и не можем да предадем. Отговорност към себе си, към другите, към принципите си, към човечността си.

Държа тази малка крехка книга в ръка. Толкова е тънка и толкова много ми тежи. Тежи, защото в нея се смесват гласовете на стотици хиляди хора, гласове, които са премълчали, но душите им проговарят из страниците на тази фина стихосбирка.