"Градината на Флора" - Елица Кръстева (Ревю)

 

Заглавие: "Градината на Флора"

 Автор: Елица Кръстева

Издателство: ЛитДизайн

 

Брой страници: 316

Година: 2025

"Градината на Флора" е моята лична любима книжна изненада тази година. Тази книга съдържа в себе си все елементи, които не са ми любими. Рядко чета книги, които ни връщат в детството или чиито главни герои са деца. Такива книги ми бяха интересни, когато бях дете. Сега вече не особено. Също така съм доста предпазлива, когато говорим за родно фентъзи с етно елементи. И накрая съм направо недоверчива, когато видя стари и диалектни форми в книга, особено когато диалозите са смесица от съвременен и старинен език. Но трябва да призная, че на Елица Кръстева всичко това й се е получило чудно. 

Отгръщам първата страница и се запознавам с Флора, момиченце, което толкова много обича думите, че не спира да създава нови и нови думи, светове от думи, приказки, истории. Флора не се стреми към това, но въображението й е необятно. Въображението на всички деца е такова. И преди да настане пълен хаос и човек вече да не може да различи коя думичка коя е и кое е истина, кое приказка, Флора разделя трите свята и въдворява ред. Праща думичките на По-горнио свет, те да си бърборят там. На Горнио свет остават приказките и разбира се един пазител - Илия, представете си го един такъв голям и страшен като Крали Марко, също толкова гръмогласен и кисел като него. Но и отговорен.

На Долнио свет оставаме ние хората и всяко нещо, което нашето въображение роди добива форма и плътност в другите светове. Така трите свята съществуват отделно и все пак свързани по свой собствен самороден начин. 

Докато, разбира се, не се появяват едни калпазани и не объркват всичко. Запознайте се с Тео, Дея, Вела и Яница. Яница е самостоятелен играч - тя е малка, тъкмо е проходила и така или иначе прави, каквото си иска. Но другите трима, представете си ги само, тъкмо са пристигнали на морето, още не са слезли от колата и къде охотно, къде неохотно с леки, но крайно пренебрежими зачатъци на отговорност, веднага се забъркват в беля. На секундата.

На Тео разбира се му е скучно, а гората отсреща потрепва с листенца от клоните примамливо. И както момичетата уж го разубеждават, изведнъж четиримата, барабар с Яница, се оказват в Горнио свет, право в дома на Илия, да му досаждат. Извинявайте, петимата - и  Чудо, тяхното куче и то, разбира се с тях, закъде без него. Та изтипосали се тримата в имота на Илия и се оглеждат любопитно, а пред тях Моравата скръстила сърдито ръце и ги гледа критично. В същото време от По-горнио свет нещо се изплъзва и започва да броди на Долнио свет, думичките и те тръгват да го дирят. А един опасен мъж с цилиндър крои свои собствени планове за трите свята. 

Опитвам се да ви въведа поне малко в този пъстър и интересен свят, изплувал от въображението на Елица Кръстева. Но истината е, че не успявам. Има още толкова много отвъд моя разказ, толкова нюанси, истории, смях, усмивки и пакости, чудно е. Любимци са ми голямото трио Тео, Дея и Вела, приключенци по душа. И Моравата  - царица на кваса, мекичките и лютите суджуци. И Илия, дето като не му се стане зелето и се вкисва вместо него. И Златния елен, и Чудо, всички. Елица Кръстева ги е нашарила едни такива малко ръбати, малко чепати, малко устати, много сладки и много интересни. Смях се от сърце с тях и ми станаха близки.

"Градината на Флора" е пълна с приключения и въображение, с приятелства и предизвикателства, там ще откриете всичко, което и на децата, и на възрастните не им е чуждо - страх, самота, обич, смях, споделеност, честност, осъзнатост, съзряване, лъжи, разочарование и подкрепа. Харесва ми колко пъстър и шантав пъзел е сътворила Елица и колко внимателно го подрежда, за да създаде един чуден свят, който ви препоръчвам да посетите. 

Книги като тази минават под радара. А не ми се иска. Жалко би било такова въображение да се загуби сред множеството на потока. На вас от сърце ви я препоръчвам, а аз с радост очаквам и втората книга. 

 

Благодаря искрено на Елица, че километрите, които ни делят, не я спряха да открие начин нейната книга да стигне до мен. 

 

 

"Трес от Смарагдово море" - Брандън Сандерсън (Ревю)

 

  Заглавие: "Трес от Смарагдово море"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Artline Studios

Превод: Мартина Неделчева

Брой страници: 500

Година: 2023

Не е тайна, че съм страшен фен на творчеството на Сандерсън. Дори бих казала, че е факт, който не спирам да повтарям при всяка отворила ми се възможност. Той пише, аз чета. Също така валидно е изказването - Артлайн издават, аз купувам. Когато видях "Трес от Смарагдово море", първият от тайните проекти, се запитах, дали ако все още избягвах Брандън Сандерсън, нямаше точно с това разкошно издание да се престраша и да прочета негова книга. Много е красива - изпипана до последния детайл. Същинско бижу за домашната библиотека на всеки читател. Но да се върнем на Трес. 

Или е по правилно да кажа Глорф. Н-е-е-е, все пак всички я наричат Трес, да се придържаме към това име. Трес е забележителна млада жена - красива, умна, сръчна, работлива, изобретателна, мила, доверчива, лоялна, честна, справедлива, жертвоготовна, скромна, свита дори, винаги готова да се притече на помощ и всъщност това е едно от основните неща, които я забърка в тази каша. А, да и влюбена - това пък е другата причина да имаме честта Хойд да ни разкаже тази история. Ако нямате представа кой е Хойд, няма нищо, представете си го като Стан Лий, само че още по-могъщ. Появява се в голяма част от творбите на Сандерсън с различно лице и име. И е много як образ, диалозите му са пълни с язвителен сарказъм, а историите му са по-увлекателни от тези на самия Сандерсън. Но стига за Хойд, въпреки че той разказва историята тук, той далеч не е главният герой. Да се върнем на Трес.

Трес живее на Скалата, която всъщност не е скала, заобиколена от море от спори, които са изключително опасни, ако попаднат в контакт с каквато и да е течност. Една мъничка спора да попадне в устата или носа ви, край с вас. При това бих казала, особено неприятен край. 

На Трес обаче ще й се наложи да събере всичкия кураж и съобразителност, на които е способна и да преплува не едно, не две, ами четири морета от спори, кое от кое по-опасни, за да спаси любимия си от ръцете на Магьосницата.

Това е задача, с която малцина биха се заели, но да ви напомня, че Трес е трепач. И да, страх я е, много я е страх, ще й се наложи да преодолее не една и две опасни ситуации, но това което е по-силно дори и от страха, е обичта към хората, които са важни за нас. Каквото и да става, Трес не е от хората, които изоставят приятел в беда. А за мен беше истинско удоволствие да я придружа и да бъда свидетел на всяка нейна крачка, плаха или уверена, важното е, че винаги беше напред. 

 

Тази книга е като чаша топъл чай в дъждовен есенен следобед. Пълна е с приключения, изненади, приятелства и много чистосърдечност. Намирам я подходяща за всеки един сезон и изобщо момент. Би си отивала еднакво добре със смеха на лятното слънце и чаша топло какао през снежните дни. Ако имате нужда от една вълшебна, чистосърдечна история за приятелството и обичта - Трес е вашият избор. 

"Приключенията на капитан Клод и Небесните негодяи. Пратеник през портала" - Ненко Генов (Ревю)

 

Заглавие: "Приключенията на капитан Клод и Небесните негодяи. Пратеник през портала"

 Автор: Ненко Генов

Издателство: Artline Studios

 

Брой страници: 242

Година: 2023

 

Приключенията на "Капитан Клод и небесните негодяи" отлежава известно време на рафта, защото по принцип не съм особен фен на детско-юношеската литература. Но харесвам идеите на Ненко Генов и това беше основната причина да я купя. Просто не бързах да я прочета. Обмислях, дали да не я четем двете с дъщеричката ми като поотрасне още малко. Но миналата неделя я мернах в Сторител и я пуснах докато готвим. И без това времето беше скапано навън, а и бяхме планирали цял арсенал от вкусотии за приготвяне. И както я започнах, така и я дослушах няколко часа по-късно. 

И как няма, тази история не се спира нито за миг, в нея постоянно нещо се случва, динамиката е страхотна. Няма встъпления, няма "ама чакай сега, читателю, да ти обясня". Приключението започва още с първото изречение. Мат Робинс е тийнейджър, който мечтае да стане писател, да разказва истории, да сподели любовта си към книгите с целия свят. И ненадейно един ден на прага му застава странник с дълга коса, който твърди, че е персонаж от неговата книга. Тази, която ще напише в бъдеще. При това не кой да е, а главният герой. Та този странник започва да му обяснява как трябва да се залавя за работа и да започва да пише, защото нещо се е объркало и времето в неговия свят е зациклило на едно място и ако не започне веднага да пише книгата, може целият му свят и той включително да изчезнат. И Мат какво да направи, започва да пише, разбира се. 

 

Няма да ви говоря за събитията, които следват, нито за главните герои, само като ги видите на корицата и можете да си представите каква шура банда са небесните негодяи. Ще ви кажа само че тази история си е класическо олд скуул приключение и си има всичко важно - от злодея, през гениалния учен, до екшън героя и разбира се несигурния младеж, на когото се полага честта да спаси света, нищо че няма идея какво прави. 

Книгата всъщност е своеобразен увод към историята, която тепърва предстои да се развие, така че добри новини на този фронт - очакваме още от Мат и негодяите. 

 

Това което ми хареса най-много обаче е любовта към литературния свят, която е обгърнала страниците на тази книга. Лесно можете да разпознаете какво е вдъхновило Ненко Генов, той не го и крие. А още по приятно му става на човек, като види колко много интересите на автора и героите се припокриват. Определено ще я четем с малката след някоя и друга година. 

 

 

 

"Таласъмката и сираците" - Кели Барнхил (Ревю)

 

Заглавие: "Таласъмката и сираците"

 Автор: Кели Барнхил

Издателство: Orange Books

Превод: Диляна Георгиева

 

Брой страници: 416

Година: 2022

По необясними за мен причини Кели Барнхил остана непозната на българските читатели. През 2017 година излезе "Момичето, което изпи Луната" и аз се влюбих в нея. Разкошна е - мила, написана съвсем простичко, с хубаво, добре оформено послание, разказана увлекателно, емоционална, нежна, като отворена длан, като разтворени обятия. Обикнах всичко в нея. От корицата до последната буквичка. В онзи момент Кели Барнхил влезе в графата "тя пише, аз чета", точка. Но повече не видях книга от нея у нас. Предположих, че никой не споделя вълненията ми. В началото на тази година, откривам "Синът на вещицата" (2021) и "Таласъмката и сираците" (2023) случайно на сайта на издателството. Сигурно Orange Books са ги анонсирали. Надявам се. Аз  обаче някак си съм го пропуснала това и не съм и подозирала за тяхното съществуване. Грешката беше мигновено поправена. И след "Деликатесен труп", която беше толкова потискащо жестока и бездушна, знаех точно какво ми трябва, за да излекувам натрупания цинизъм и да си върна обичта и вярата в доброто. Трябва ми Кели Барнхил.

Избрах си "Таласъмката и сираците". Какво да ви кажа? И тя е разкошна. В нея няма нищо грандиозно, величествено или оригинално, няма изненадващи обрати, няма тик-ток сензация. За сметка на това има човещина или таласъмщина, добрина, обич, грижа. В нея ще се срещнете с хората от малкото градче Скалата в долчинката, които са загубили пътя си. Тяхното градче някога е било прекрасно, процъфтяващо от добрината на своите жители, в центъра му като слънце е греела огромната библиотека, която винаги е преливала от читатели и е жужала от споделеи мисли, разговори и смях. Сигурно не всички са били щастливи постоянно. Никой не е. По-важното е, в такива моменти човек да има близък, на когото да се опре, с когото да сподели и с когото да се посъветва, а защо не и просто да му се оплаче или просто някого, с когото тихичко да си помълчи на различни теми. Това е нещото, което хората от Скалата в долчинката са загубили. Способността си да бъдат съпричастни, да съчувстват, да помагат. 

 

Когато библиотеката изгоряла преди години хората започнали постепенно да се отчуждават. Да се затварят първо в себе си, а после и в домовете си. Животът станал по-труден, по-скъп, по-мъчен и много по-самотен. Забравили библиотеката, забравили Сиропиталището, където децата се нуждаели от тяхната обич и подкрепа, забравили съседите си, забравили да бъдат хора сякаш. 

И тогава се появила Таласъмката. Тя и тя била препатила много. Таласъмите живеят много дълго или вечно, забравих вече. Но Таласъмката били минала през много перипетии преди да стигне до Скалата в долчинката и да реши да се установи в края на града. Останалото е ясно. Няма да ви го разказвам.

Не ви разказвах нищо за кмета и дракона, които се споменават в анотацията, но това не беше грешка по недоглеждане. И двамата не ги харесвам особено и не ми се говори за неприятни неща. Не и в този текст. 

Ще ви кажа само едно. Ако сте имали гаден ден или гадна седмица. Или сте имали вземане-даване с токсични хора. Или просто тъкмо сте дочели тежка, мъчна книга, препоръчвам ви "Таласъмката и сираците".  Колкото и клиширано да звучи тя е като отворени обятия, позволете й да ви обгърне.