"Дъщерята на Лунната богиня" - Су Лин Тан (Ревю)

 Заглавие: "Дъщерята на Лунната богиня"

Автор: Су Лин Тан

Издателство: Artline Studio

Превод: Боряна Даракчиева

Брой страници: 529

Година: 2022

Вие може и да не сте като мен -  несериозни. Нека да уточня. Купувам си книги, после да ги оставям да висят на рафта, докато не излезе втора книга от същата поредица. В този момент осъзнавам, че искам да си купя и втората книга, но нямам представа, дали първата ми е харесала, защото още не съм я прочела. Само съм си я купила. Точно този тип поведение ме доведе до настоящата ситуация с "Дъщерята на Лунната богиня". Артлайн обявиха излизането на "Сърцето на Слънчевия воин" и изведнъж осъзнах, че вече съм я добавила в количката, без да имам ни най-малка представа, дали първата ми е харесала. Този път реших да не действам толкова повърхностно, както направих с "Шестимата на Атлас" и да си прочета книгата преди да си купя втората.

Нямам никакво намерение да ви държа под напрежение и отсега ви казвам, с удоволствие: Да, ще си купя и втората книга.

"Дъщерята на Лунната богиня" ми хареса много. Су Лин Тан е изградила историята си върху мита за Лунната богиня, Чан-ъ, която е прокудена на Луната и обречена завинаги да се грижи за нейния ход, защото е откраднала еликсира за безсмъртие от своя любим, Великия Стрелец, подарен му заради големите му заслуги от самите богове. Лунната богиня е дарена с безсмъртие, което е принудена да живее в пълна изолация и самота. Су Лин Тан обаче разказва историята на нейната дъщеря Син-ин, която отива в Небесното царство и се изправя пред боговете, за да освободи майка си.

 

Син-ин тръгва от нулата и благодарение на своята находчивост и всеотдайност успява да се издигне до званието Първи стрелец на Небесното царство. Като крайната й цел е да получи награда за заслугите си от самия император, а наградата е възможността да й бъде изпълнено едно желание. Каквото и да то.

Цел на пръв поглед невъзможна, но Су Лин Тан е начертала път за своята героиня - далеч не лек, но съвсем в духа на азиатската култура. Път, който трябва да бъде извървян с чисто сърце и неопетнено чувство за дълг и чест. Път, по който може да върви само онзи, който носи в сърцето си доблест и добри намерения. Път, който може да бъде извървян единствено с неуморната на крачка на човек, който никога не се предава, дори когато всичко изглежда безнадеждно. Път, който поставя на изпитание не просто волята, а сърцето на своите пътници. Път, пълен с избори, които понякога отдалечават ходещия от целта, избори, свързани със саможертва.

 

Няма да продължавам с детайли от сюжета, защото история е много динамична, съставена от многобройни препятствия и приключения, в чиито дебри определено ще се загубим. Не се наемам да ви преведа оттам, Су Лин Тан се е справила перфектно с тази задача и ако решите, да прочетете книгата, няма да съжалявате. В нея са преплетени и много други легенди от китайската митология. 

Това, което искам обаче да ви споделя е цялостното ми впечатление от основните компоненти на този фентъзи роман. Светоизграждането в историята е направено много умело и детайлно, картините са живи и атмосферата наистина успява да пренесе чутателя там, на сцената, сред случващото се. И това е постигнато с добър баланс между вникване във вътрешния свят на героите и хода на разказа. Няма големи лирически отклонения, които да описват как функционира света на Небесното царство, какви механизми го задвижват, какви картини го описват и все пак в края на книгата, оставам с усещането за принадлежност и съпреживяване. Повече от това не мога да искам. 

Героите и емоционалните взаимоотношения между тях също се развиват адекватно и в добре балансирана симбиоза. Всеки от героите е предизвикван и задвижван от своите емоции, от своите желания, от своите задължения и от своя статут. И макар Су Лин Тан да е впримчила няколко изненади от сюжетна гледна точка, която да ни накара да се колебаем във възприятието си за нейните герои, тя не прикрива нищо от емоционална гледна точка и това е едно от най-страхотните неща в тази книга. Доста често, за да се изгради напрежение в историята, чувствата на героите, техните мотиви и желания биват привидно прикрити, за да достигне развръзката до онзи момент, в който авторът е избрал да разкрие истинската същност и стремежи им, а ние трябва да ахнем в изненада, все едно не сме го очаквали. Су Лин Тан е избягала много успешно от това. Ние сме наясно с емоциите и желанията на нейните герои през цялото време и въпреки това тя успява да манипулира добре своята история така, че да пречупи гледната точка на читателя и да го доведе до развръзка, която не е очаквал. 

Изобщо смятам, че историята е много добре разказана, много добре написана, има хубав баланс и взаимовръзка между събитийност, светоизграждаждане, емоционалност и онова малко дяволче, което ни човърка да разгръщаме страница след страница, любопитни да разберем какво ще се случи по-натам. "Дъщерята на Лунната богиня" е прекрасно фентъзи, с удоволствие ще прочета и "Сърцето на слънчевия воин" и ще следя за всяко следващо заглавие, което носи името Су Лин Тан на корицата си.

"Змей побратим" - Симона Панова (Ревю)

 

Заглавие: "Змей побратим"

Автор: Симона Панова

Издателство: Сиела

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Христина Ибришимова

Брой страници: 512

Година: 2023

Изобщо не се чувствам комфортно, когато реша да пиша ревю за втора или трета книга от поредица. Много ми е трудно да  намеря баланса - колко и каква информация да споделя, за да не ви разваля удоволствието от четенето. В същото време това ограничава много полето за размисли, в каквито обикновено се превръщат моите текстове. Анотацията можете и сами да я прочетете на гърба на книгата. Това, което мога да ви споделя,  всъщност е, как ми е повлияла на мен като на читател, как ме е накарала да се почувствам, какви мисли е събудила в мен. В крайна сметка освен приятно хоби, време за почивка и бягство от реалността, книгите преди всичко и най-вече са мотор на въображението ни, на идеите и мислите ни. 

Та в този ред на мисли, споделяйки мислите си за последващи части от поредица, винаги изпитвам страх този текст да не се превърне в стилизирана анотация на книгата, каквито има много. Нали знаете как звучат? "И сега какво ще направят главните герои? Ще преодолеят ли този повратен момент или всичко ще отиде по дяволите?"

Въодушевление голямо, смисъл никакъв. Затова и често подхождам малко странично към темата. Обикновено избягвайки главните спойлъри, текстът често залита малко встрани, но да видим къде ще ни отведе този път. 

 

Симона Панова е запазила основния набор от герои от първата книга и е избрала да акцентира върху някои образи, които бяха по-скоро второстепенни герои там. 

Мисля, че няма да бъде грещка, ако кажа, че "Змей побратим" е посветена на Йордан. И се радвам, че е така. Доста смело решение е да вземеш един от негативните си образи и да го разгърнеш, без да бързаш да оправдаваш всичките му постъпки. 

Често срещано е в началото на втората книга авторът да впише добре познатия похват на добрия-лош герой. Сигурно си има някакво литературно понятие, което аз не знам, но в общи линии звучи така: "О, но всъщност вие не знаете цялата истина. Този герой още от началото си беше добър, просто аз така завъртях нещата, че да не се усетите. И сега ще ви изненадам! Ха-хаааа!" 

Ми не, Йордан си беше и продължава да си е гад. Има си там някаква негова схема и си я следва. И хич не му пука, дали е етично, дали е морално, дали е човешко. Пък и той не е човек. Змей е. Такава му е природата. Определено ми харесва какъв антигерой е създала Симона. Тя не му търси оправдания за това какъв е, нито за постъпките му, но пък дава добра мотивация защо прави нещата, които прави. Има съществена разлика между двете и ми харесва, че тя е намерила правилните пропорции. Това е глътка свежест на фона на наложения вече модел. 

 

Хареса ми и това, че героите, които бяха на първа линия в "Змей-закрилник" сега отстъпиха позиции на останалите, за да разгърне Симона Панова и техните образи. Както и постепенното въвеждане на допълнителни герои, които придават на историята триизмерност и дълбочина. x

Симона Панова е умел разказвач. Тя е напълно наясно с историята, която иска да ни разкаже, вероятно на места не й е никак лесно, знаейки какво трябва да се случи. Но стиска зъби и го прави. Харесва ми тази увереност в писането. Харесва ми тази яснота и категоричност, тази отдаденост. 

Втората книга е много хубава, лишена от обичайния за поредиците спад на качеството след ударното начало. Сякаш след първоначалното изригване, авторът се опитва да разтегне идеята си до безкрай, за да напълни поне още две дебели книги. В следсвие, на което всико започва да се развива мудно и да се натоварва с излишен драматизъм. "Змей побратим" се развива с добро темпо и няма нито една излишна сцена. Всяка интеракция, всеки разговор, всяка мисъл си е точно на мястото и придава значение, обяснение или структура на случващото се. Новите герои са важно допълнение към историята, но и те присъстват там по необходимост, а не защото това просто "ще разшири света на историята малко". Те разказват части от историята и обясняват някои от преломните моменти на основните играчи, както в миналото, така и в настоящето. 

Очаквам в третата книга силите да се изравнят. Всички тези връзки, които Симона Панова изгради между отделните персонажи да създадат стабилна мрежа, която да оформи финалния щрих на гоблена. Надявам се, всеки да получи своя завършек, не държа да е щастлив, макар че винаги се радвам на добър край. Но се надявам да е логичен. Да е естествен. Очаквам с нетърпение следващата част да се появи в Сторител.

"Непокорни небеса" - Ан Сей Лин (Ревю)

 

Заглавие: "Непокорни небеса"

Автор: Ан Сей Лин

Издателство: Artline Studio

Превод: Вихра Манова

Брой страници: 348

Година: 2023

Харесах "Непокорни небеса", но честно казано мислех да не пиша за нея. После осъзнах, че тази книга мина някак под радара на читателите. Най-вероятно защото и други като мен са я харесали, но са решили да не обелят и дума за нея. "Непокорни небеса" и "Дъщерята на Лунната богиня" - и двете излязоха на пазара горе-долу по едно и също време, отчетохме ги, купихме ги (поне аз) и някак се стопиха в мега вълната от цветни порезки, която заля книжарниците. При мен също отлежаха известно време на рафта, но по други причини. Покрай всичките роментъзита, които напълниха книжното пространство, дори още от преди да стане известен жанра като "роментъзи", имах чувството, че всяко фентъзи, към което посегна, е маскиран булеварден роман. Това малко ме дистанцира.

 

Дотолкова, че сега вече излиза втората част на "Дъщерята на Лунната богиня", а аз съвсем бях забравила, че първата кротува у дома. Та в този ред на мисли седнах и прочетох първо "Непокорни небеса", а тези дни започнах и Лунната богиня. И да ви кажа "Непокорни небеса" се оказа много свежа история.

Империя Микошима е свят, разделен на две - един на земята и един в небесата.  Наземните и небесните градове са в постоянен конфликт, а битката между наземниците и сорабито (небесните хора) става все по-ожесточена. Ключова роля в тази борба, както и в кралските интриги, играят Създателите. 

Създателите имат дарба да манипулират и да  вдъхват живот на хартията. Те могат да създават сложни оригамита - от съвсем мънички фигури до огромни конструкции, и да ги накарат да оживеят. Веднъж поели дъх тези хартиени създания се превръщат в шикигами. Казва се, че никой не може да управлява шикигамитата, че рано или късно всяко от тях полудява и тогава се случват трагедии. Къде е истината, е трудно да се каже, защото знанието за създаване на шикигами-ядра е отдавна изгубено. 

Курара, главната героиня в тази история е сирак загубил всичко. Тя мизерства в един от големите градове на Микошима, затривайки дните си в кухнята на двореца. Единствената й подкрепа и опора е Хару -  неин приятел от детските години, единствеият близък, който й е останал. Двамата мечтаят да се измъкнат от тази дупка, един ден да посетят небесните градове, да видят света, да бъдат свободни. На всичкото отгоре Курара умее да манипулира хартията, престъпление, което в наземните градове може да ти коства живота. Но тя е свикнала да крие дарбата си. И макар да няма спомени от миналото си, Хару е до нея. И докато това е така, път напред има. 

До деня, в който едно полудяло шикигами напада града и Курара изгубва всичко в един миг. Абсолютно всичко - изгубва Хару, изгубва единственият човек, на когото има доверие, изгубва "дома" си или поне това, което в момента нарича дом, изгубва вярата си в света, защото всичко, което е знаела до този момент, се оказва една голяма илюзия. Нищо не е такова, каквото е мислела. Едва запазила кожата си и с купища въпроси жужащи в ума си, Курара става част от екипажа на небесен кораб с надеждата да развие дарбата си на Създател и да си върне Хару. 

Давам абсолютна десятка за концепция и светоизграждане на Ан Сей Лин. Без книгата да става излишно дълга, тя е изградила един съвсем пълноценен свят, разгърнала е конфликтите и механизмите, които го задвижват и променят и е вдъхнала живот на основния си фентъзи спусък - шикигамитата, превръщайки ги не просто в пълноценна част от историята, ами в основен мотор. 

Действието се развива динамично и с добро темпо, давайки на читателя достатъчно време, за да навлезе в света на небесните градове, но без от това да страда събитийността в книгата.

Надявам се, Артлайн да издадат и втората книга. Ако сте фен на фентъзи жанра и нямате нищо против липсата на романтика в историята (което аз лично намирам за доста свежо), с радост ви я препоръчвам.

 

"Черна светлина" - Галин Никифоров (Ревю)

 

Заглавие: "Черна светлина"

 Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

 

Брой страници: 296

Година: 2022

 

 Тази книга ме кара да се замисля за Маргарет Атууд и нейната "Ясновидка". Не, нямат нищо общо помежду си. Далеч съм от тази мисъл. Но също като при "Ясновидката" на Атууд, вярвам, че за да видите всички слоеве на картината, която авторът рисува, трябва вече да познавате в известна степен перото му. Сама по себе си тази история е напълно тривиална. В нея липсва свръхестественият нюанс на "Лисицата", както и онзи туист от "Тяло под роклята", няма го сюрреализмът на "Къщата на клоуните" - това е една съвсем обикновена история за един баща, който е загубил сина си в автомобилна катастрофа и който продължава да се бори с демоните си след това. Ако това е първата ви среща с творчеството на Галин Никифоров, тя може би ще ви се стори доста грубовата и съвсем обикновена, вероятно някои от детайлите и героите вътре дори ще ви се видят малко излишни или изкуствено насадени вътре. Но ако познавате донякъде вече специфичния стил на Никифоров, ще усетите, че всеки един детайл вътре е добре обмислен и внимателно създаден и вграден в историята. 

Ще откриете, че това е много повече от история за прошката, изкуплението, отмъщението и втория шанс. Споделям всичко това, защото си давам сметка, че ако това беше моята първа среща с този автор, вероятно нямаше да остана особено впечатлена. Да, историята е съвсем прилична и хубава, увлекателно написана, но това е всичко. Същото усещане имах и с "Ясновидката". Но познавайки по-мрачните кътчета на неговото въпображение, пред мен се разгръщат редица други нюанси, които имат смисъл, които наистина имат своето място в тази история. Ще ви кажа само не ви препоръчвам тази книга за първа среща с автора - изберете си нещо друго. 

И сега ще се опитам да внеса малко контекст на всичко това.

Антон Теллалов загубва сина си в автомобилна катастрофа причинена от бясно каращ автомобил, който минава на червено и убива най-скъпото нещо в живота му. Автомобилът, разбира се, се оказва скъп, а човекът зад волана недосегаем богаташ, който с няколко бързи съдебни рокади бива оневинен. История, която особено на нас в България ни е до болка позната. Не казвам, че това не е съвсем реален сценарий където и да било по света, но у нас за жалост е особено болна тема.

Тази катастрофа преобръща живота на Антон Теллалов по начин, който и сами можете да си представите. Бракът му се разпада, някога уважаван журналист, сега работи като охрана в стриптийз клуб и в общи линии живее ден за ден, стараейки се да не оставя следа никъде в ничий живот. Завръзката започва, когато Тони вижда своя немезис да се появява в стриптийз клуба, в който работи. Оттам следват серия от внимателно планирани действия, които би трябвало да донесат на главния герой, ако не покой, то поне възмездие. Справедливост.

Събитията се развиват и случват бързо и динамично. Избухват редица конфликти, някои от които имат просто за цел да подсилят образа на Теллалов, други са ключови за развръзката, трети имат за цел да създадат напрежение и адреналин в повествованието, а четвърти просто да предложат допълнителна гледна точка към събитията. 

За мен лично най-силно влияние имаха конфликтите породени в отношенията между Антон и съпругата му след смъртта на сина им. Не мога да ви споделя повече без да спойлна важни детайли, но мога да ви кажа, че в центъра на всеки контрапункт Галин Никифоров предоставя на читателя различни гледни точки - еднакво смислени и правдиви, които те карат да осмислиш и приемеш избора на всеки един от героите, дори и този избор да не е този, който ти самия би направил. Не знам за вас, но при мен мотивацията в художествената литература е много важна. Ако едно действие не е добре мотивирано, осмислено от историята, в крайният продукт остават големи пробойни, които не мога да простя на писателя.

 

В тази, както и в останалите книги на Галин Никифоров впрочем, голямо значение има на какъв етап от живота си се намира читателя. Вярвам, че въздействието и емоционалната ангажираност към историята биха били много по-силни за читателите, които са и родители. Каквото и да правим тези неща достигат до нас, колкото и да бягаме от тях, те ни настигат. Аз не бих могла да се абстрахирам и да не съпреживея някои от житейските ситуации в "Черна светлина". Така че вярвам, че за тази книга ще има доста полюсни мнения. Но аз определено бих ви препоръчала и тази негова книга, не въпреки, а точно заради това.