"Мемоарите на една гейша" - Артър Голдън (Ревю)

Заглавие: "Мемоарите на една гейша"

Автор: Артър Голдън

Издателство: Обсидиан

Превод: Дора Барова

Брой страници: 477

Година: 2005

Не съм гледала филма, доскоро не бях чела и книгата. Тя е едно от онези заглавия, които всчики знаем, че са доказали себе си през годините и като че ли точно заради това не бързаме да ги прочетем, защото няма да избягат никъде. Ще бъдат преиздавани отново и отново.


Японците са сурови хора, традициите им - жестоки, а културата им почти несмилаемо различна от нашата. Но всичко това се излива с подобен финес, че няма как да не останеш пленен от тях.
Това са Мемоарите на една Гейша. Историята на Чийо Сакамото, която се превръща в известната гейша  - Саюри Нита.
Не знам до каква степен сте на ясно със света на гейшите, аз не бях, затова ще започна от някой основни обяснения.

Пътят на една гейша започва в ранна детска възраст, когато бива приютена (или по-скоро продадена на) от някоя окия. Това е домът на гейшата. Всяко момиче започва като прислужница в окията. И ако е достатъчно трудолюбива, смирена, плавна, стриктна и изпълнителна, има шанс някоя гейша да я избере за своя по-малка сестра. Което означава, че обучението й за гейша ще започне. Животът на истинска Гейша започва, когато Майка на окията реши да осинови момичето. Но колкото и добре подреден да изглежда този свят, не се подлъгвайте, ужасно жесток е.

Чийо Сакамото пристига в окията на Майка Нита не по свое желание. Когато родната й майка остава на смъртен одър, а баща й не изглежда способен да отгледа сам двете си момичета, един "велможите" на селото изпраща Чийо и сестра й в Киото.
Животът на Чийо в окията на Майка Нита е труден. Тя е просто едно красиво и будно малко момиченце, което изведнъж бива хвърлено в дълбоките води, без да  има и капчица опит, в един свят, за който не знае нищо и който не разбира. И понеже това не е достатъчно, гейшата на окията Хацумото-сан се чувства застрашена от малката Чийо и прави всичко възможно, за да превърне живота й в ад и да я злепостави по всеки възможен начин, който ще доведе до нейния провал. И това почти се случва.

Разказът на възрастната вече Саюри се лее из страниците на  нейните мемоари, като бавна и спокойна, но пълноводна и силна река - без колебание, без прикрити думи, без да ни спестява нищо. А езикът, който използва Артър Голдън е мек, благозвучен и притеглящ.

Изключително трудно ми е да вляза в обувките на Чийо. Макар че тя самата като че ли има повече западни нишки в характера си, отколкото японски. През цялото време се опитвах да застана до Чийо, да застана на нейното място. Да очаквам събитията, които предстоят, сякаш ще се случат на мен. Да понасям последиците заедно с нея. Да понеса горчилката, разочарованието и смирението, които тя опитва да овладее и балансира в себе си, за да достигне до онази мъдрост, която години по-късно ще я изведе във висините - над нещата, над дребните настроения, над тленните желания, преоформяйки собственат й философия за живота.

Не мога да кажа, дали трябва да прочетете тази книга поне три пъти в живота си. Но със сигуност има какво ново да откриете дори и да я прочетете пет или сто пъти. Тази история оперира на много различни нива, чисто времево в границите на един човешки живот, но и в различни социални проявления на обществото. Давам си сметка, че ако я бях прочела в юношеските си години фокусът би паднал върху коренно различни неща и бих запомнила тази история по много по-различен начин.

Как ще я запомня сега ли?
Като история за желанието и смирението, която мина през много притоворечия,за да завърши с един изтръгващ сърцето край.
Думите й нежно се стелят по страниците, но това, което разказват е жестоко. Упоритостта на Чийо, нейната несломима натура и това, в което се превръща - подхвърляната от вятъра и вълните Саюри, която сякаш дори не си прави труда да размаха ръце и да заплува, без значение по или срещу течението. Дълбокото желание, което гризе Саюри години наред и всички положени усилия то да бъде потиснато.
 Не зная дали това противопоставяне е търсен ефект или естествения ход на историята базирана върху разговорите, проведени от Голдън с различни гейши като проучване за книгата му. Но дори и скандалът, който се развихря след нейното издаване, когато Голдън си позволява да спомене в кредитите името на Минеко Ивазаки, с която има изричната уговорка да запази самоличността й в тайна. Всичко това е някак си в унисон с яркия контраст опасващ рамката и контурите на всеки образ и движение в тази книга.

Като се има предвид, че мъж разказва историята на гейша от първо лице, бих могла спокойно да заявя, че Голдън е свършил прекрасна работа. Не съм сигурна, че някоя европейска жена би могла да се справи особено леко с такава задача, какво да говорим за мъж, при това американец. Нищо лично, просто вярвам, че те американската култура и начин на живот са дори по далеч от азиатската и от нас - като разбирания, стереотипи, митоглед, действия, философия...всичко.

Несъмнено и вие като мен, ще направите аналог с книгите на Клавел. Не знам, дали се дължи на личния му и особено горчив сбъсък с азиатската култура или на факта, че той набляга на мъжкия свят в своите книги. Свят, който макар и с други традици все пак е по-близо до неговия. Не знам каква е приината, но Клавел като че ли по-добре улавя моралния, социалния и междуполовия кодекс на тази култура. Това е моето усещане.




Без значение с каква настройка седнете да четете Мемоарите, няма начин да останете незасегнати от нейната деликатна символика, която се прокрадва между редовете. Тя носи онази изстрадана мъдрост на човек, научил се да живее в мир със себе си и битието си. Това не е смирението на сведената глава, на подчинението. Не, това е онзи мир, към който всички се стремим. Дори най-големите бунтари. Особено те.
Истината е, че без значение кои сме, дали имаме власт или сме безгласна буква в обществото, на всеки от нас се случват неща, на които не можем да влияем, събития, срещу които сме безсилни. но малцина успяват да намеря мир в себе си, за да ги преодолеят без да разпокъсат напълно ума и живота си.