Заглавие: "Дейзи Джоунс & The Six"
Автор: Тейлър Дженкинс Рийд
Издателство: Intense
Превод: Десислава Велинова
Брой страници: 384
Година: 2019
Нещо ревюто за Венъм ми стъкна, много при това. Така че ще дописвам по-късно, може би има нужда да отлежи малко.
Затова днес ще ви поговоря за една книга, която чаках с огромно нетърпение и която оправда и надмина всичките ми очаквания.
"Дейзи Джоунс & The Six" - една книга за рокендрола, свободата и таланта. Три думи, които вкараш ли в едно изречение сякаш казваш "Няма как тази история да е скучна. Удоволствието е гарантирано."
Знаете ли, започнах я по пътя към Бургас, отивайки на сватбата на наши приятели. И още с първите страници бях погълната от нея. Да четеш как някой в първо лице ти разказва шеметната си рок кариера, няма как да не почувстваш еуфорията. Няма как да не ти влезе под кожата. Думите на Дейзи, Били, Греъм, Камила, Карън, Уорън, Род...всяка тяхна дума е като изповед. Сякаш аз самата съм седнала на другия стол срещу всеки един от тях и слушам техните откровения, сякаш са предназначени само и единствено за мен.
Отидох до Бургас, върнах се и още не бях я преполовина, поради съвсем обективни причини, като например тази, че през цялото време пях детски песнички и плясках с ръце, за да направя 5-часовото пътуване малко по-комфортно за малкия човек на задната седалка. Но това далеч не намали желанието ми, достигналото нивото на нервен копнеж да си сложа слушалките и да увелича музиката до дъно.
Толкова се бях навила, че когато се прибрах, първото нещо беше да намеря песни на Дейзи Джоунс и Шестоката, за да си ги слушам, докато чета. Защото ако има нещо на този свят, което наистина да си отива, това е музика и книги.
И не намерих нищо.
Тук е редно да ви кажа, че аз не съм човек на фактите, паметта ми е слаба и ако не съм чувала през живота името на някоя група или изпълнител, това не означава непременно, че не съм слушала техни песни. Така че представете си каква беше изненадата ми да не намеря нищо. И тогава лампичката светна - те са художествена измислица. Никога няма да чуя как звучи "Съжалявай за мен", изпълнена с натежалия с огорчение и гняв глас на Дейзи. Няма да чуя "Невъзможната жена", а само като си помисля за тези строфи настръхвам. Достатъчно ми е да прочета какви думи Били използва, когато говори за техните песни с Дейзи и настръхвам, без дори да съм чула и нота от тях.
Когато някой умее да съживява по подобен начин музиката в главата ти просто с думи, този някой за мен е магьосник.
Малко неща могат да ме накарат да настръхна, по-малко от пръстите на едната ми ръка. И музиката е едно от тях. Но за пръв път ми се случва да настръхна от песен, която никога не е звучала извън ума ми.
А историята... Историята е класика в жанра. Секс, наркотици и рокендрол до дупка.
Дейзи е богато момиче, лишето от родителска обич или внимание. Безкрайно талантлива и забравена от света едновременно. Копнееща да принадлежи към нещо, да бъде част от нещо, тя постепенно се превръща в групи и гадже на този или онзи музикант. Но очевидно където и да оставиш Дейзи, дори и в най-затънтеното кътче на света, нейният талант е толкова могъщ и ярък, че тя отново ще блесне, ще привлече погледите и ще превърне това местенце в център на Вселената.
И докато Дейзи бавно потъва в наркотиците и прохожда като текстопицес, братята Дън създават групата, която по-късно ще стане известна като Шесторката (The Six).
Животът на тези хлапета е шеметен. Истински ураган от емоции, върхове и пропасти, от окови, скъсани и нови, белези от зъби и отровни рани. Но нищо от това няма значение, защото музиката която правят е вълшебна. Дейзи и Били на сцената са събитие, нещо на което трябва да бъдеш свидетел поне веднъж в живота си, ако искаш да наречеш този живот "пълноценен". А комбинацията между Дейзи и Шесторката ги превръща в легенди.
Не мога да нарека тази книга метафора на рока от седемдесетте, защото тя не е никаква метафора, тя е самият рок. Такъв, какъвто е. Бурен, неудържим, стихиен, талантлив, нежен, експлоадиращ, болезнен,...наречете го както искате, все ще е вярно.
Но заедно с рока идват и другите неща - зависимостта, самотата, разочарованието, в което се превръщаш за самия себе си и за близките си хора, прожекторите, които не осветяват еднакво всеки.
"Знаех, че да се друсам, е краткосрочно решение за проблема. Но, Господи, толкова е лесно. Толкова е лесно."
"Странно е. Мисля, че първоначално човек започва да се друса, за да притъпи емоциите си, да избяга от тях. Но след време осъзнаваш, че наркотиците правят живота ти несъстоятелен, подсилват всички емоции, които изпитваш. Когато някой разбива сърцето ти, го усещаш двойно, когато се забавляваш, е двойно. Затова да ги откажеш наистина е като да преоткриепш здравия разум.А когато преоткиеш здравия си разум, много скоро започваш да си спомняш защо въобще си искал да избягаш от него."
"Избраните никога не си дават сметка, че са избрани. Мислят, че пред всички се появява златно килимче."
"Пиенето, наркотиците, сексът, всичко е едно и също.Поставяш граници, които не трябва да прекрачваш. Но после ги прекрачваш. А после разполагаш с опасната информация, че ако нарушиш някое правило, светът няма внезапно да свърши.Взел си една дебела плътна черна линия и си я направил леко сива. И вече всеки път, когато отново я преминеш, става все по-сива и по-сива, докато накрая не я гледаш и не си казваш: Мисля, че някога тук е имало някаква граница ".
Аз се влюбих в Дейзи и Шесторката. Влибих се в големите й обеци, в късите й панталони, в самотната й душа и безпелационния й талант. Влюбих се в начинът, по който седи на сцената и пее заедно с Били Дън. Влюбих в силата на Карън и мъдростта на Камила, влюбих се в отдадеността на Греъм. Влюбих се в толкова много неща, че не искам и не мога да ги изброя всичките. Безмислено и глупаво е.
Влюбих се в една музика, която не съм чувала никога извън ума си.
Не преставам да си мисля, че се задава сериал по тази книга. И че ще бъде просто абсолютно непростимо, ако прецакат такива текстове...
"Невъзможна жена, позволи ѝ да те докосне, да облекчи душата ти... тя е блус, облечен в рокендрол..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар