"Дивите лебеди и други приказки" - Ханс Кристиан Андерсен (Ревю)

Заглавие: "Дивите лебеди и други приказки"

Автор: Ханс Кристиан Андерсен

Издателство: Миранда

Превод: Александра Велева

Брой страници: 64

Година: 2018

"Дивите лебеди и други приказки" засега се класира като любимата книга с приказки на три поколения жени у дома. По-интересното е, че всяка от нас си има различна любима приказка. 

 

Любимата приказка на моята майка е "Цветята на малката Ида". Обожавам начина, по който говори за нея, за изящните лалета, за красивите макове и напетите зюмбюли. Аз, разбира се, още като дете съм видяла сметката на старото издание у дома. Та не бяха останали много от красивите илюстрации. Така че мама ми разказваше приказката и ми описваше картините, толкова живо, че си ги представях как танцуват цяла нощ неуморно и грациозно. Чувах музиката, представях си как цветята изпълват балната зала и превръщат нощта в празник. Вечер като си лягах и светлините у дома угасваха, детското ми въображение се разпалваше и цветята на малката Ида просто не ми излизаха от ума - нарциси, момини сълзи, рози, лалета, божури, всяко цвете, което съм виждала в градината на баба ми, отиваше на бал. Сега, разгръщайки страниците на същата тази книга, нелипсващите страници, си давам сметка за две малко противоречиви неща. Първото е, че красивите издания имат значение. Красивите илюстраци в една книга, в която и да е книга, оставят траен спомен в читателската душа, запечатват се. И доставят огромно удоволствие. Второто е, че никоя илюстрация не може да се сравни с детското въображение. Картините, които то рисува са толкова живи и реалистични, че понякога децата ги бъркат с реалността. Дъщеричката ни понякога споделя разни неща за нейните "неимащи" приятели, както тя ги нарича (въображаеми приятели) или как понякога чува музика. Разбира се, моят обременен от ежедневието мозък, първосигнално запали няколкостотин аларми и не е като да не пробягаха студени тръпки по гръбнака ми, когато посочи къта за игра в стаята си и каза, че всичките й неимащи приятели са там. Но когато разтворих страниците на тази книга, си припомних как самата аз чувах музика, толкова реално, сякаш свиреше от грамофона в стаята ми и изведнъж цветята оживяваха пред очите ми. Все още ме полазват тръпки, като ми каже нещо подобно, но поне успявам да гася пожарите в ума си. 

Любимата приказка на нашата дъшеря е "Грозното пате". Прекарахме много вечери обсъждайки всякакви неща. От това как е възможно от яйце на патка да се излюпи лебед. През това, че в приказките всичко е възможно и макар някои от логическите връзки да се късат, емоцията и смисълът им са всъщност това, което има значение, та чак до различни житейски ситуации, които са се случили на нея или на мен и по някакъв начин ги свързваме с грозното пате. Винаги съм харесвала приказката за грозното пате, малко тъжна, много мила и трогателна, но дотам. Сега си давам сметка колко много теми отваря. За различността, за приемствеността, за добротата, за жестокостта, за самотата, за порастването, за изоставянето, за бягството, за страховете, за унижението, за копнежа да бъдем обичани, прегръщани и помилвани. Благодарение на "Грозното патенце" минахме през много на брой и големи по важност теми за едно дете, а и за възрастните. Поговорихме си за това как се чувстваме в определени моменти, къде да търсим утеха, какво да правим със самотата си, как да смелим различните неща и как ги изкомуникираме. 

Накрая стигаме до моята любима приказка в тази книга. "Храбрият оловен войник" беше първата тъжна приказка, която прочетох или ми прочетоха, не съм много сигурна вече. После дойдоха "Малката кибритопродавачка" и "Щастливият принц", която и до днес заема специално място в сърцето ми, което не споделя с никоя друга приказка. 

Но историята на войника и балерината носи и до ден днешен онази силна емоционална връзка, която едно дете изгражда с първия си опит с нещо. Първият път, когато разбрах, че не всички приказки завършват с "...и заживели дълго и щастливо". Давам си сметка за това едва сега. Когато взех книгата, за да четем двете с малката, нямах никаква нагласа, коя ми е любимата приказка вътре. Осъзнаването на този факт, дойде по-късно, след като тя ме попита. Спомних си също илюстрацията на онзи страшен палячо, който заплашваше войника и му се присмиваше. Една от малкото запазили се илюстрации в старото издание у дома, което обичах да разлиствам като малка. Вкъщи имаше една играчка палячо, не точно като тази в книгата, ами от онези, които имаха тежест в кръглото си дъно и се люлееха като ги бутнеш. Той стоеше върху библиотеката в стаята на нашите и вечер, когато се примъквах да спя при тях, го гледах как хвърля сянката си върху гардероба. И как преминаващите коли я пресичаха зловещо. Та образът на този палячо вероятно е една от причините да изградя толкова силна емоционална връзка с историята на оловния войник. 

Нищо не споменах за "Дивите лебеди", но да си призная никога не съм харесвала особено тази приказка. Винаги съм я чувствала малко тежка и тягостна, макар че под това чувство се крият още много пластове - красота, самоотверженост, жертвоготовност, безусловна любов, воля, сила, семейство и дом. И без това много се отплеснах, като седнах да пиша, се зачудих, дали изобщо ще излезе текст от разбърканите ми мисли. Но едно го, чака редакция и споделяне. Приказките на Андерсен са шаблон на думите "за малки и големи". Като, разбира се, вярвам, че човек трябва да подбере подходящо възрастта на детето за различните приказки, за да се изгради емоционалната връка с тях. Но веднъж опъне ли се струната, отварят не просто светове, а вселени с важни въпроси, които понякога се чудим как да подхванем с децата си. Е какъв по-добър начин от приказка.