Духът на зимата се влюбва в Тифани

** spoiler alert ** "Зимковецът" е история за онзи прекрасен преход между детстото и юношеството. Тифани пораства, а с нея и приключенията й се променят. Този път Тери е решил да ни покаже как опърничавото и любопитно момиче се превръща в упорита млада дама.
Тифани продължава обучението си при Miss Treason (Не съм сигурна как е името на старата вещица в българския превод) - ужасно стара, сляпа, зловеща и респектираща. И точно както миналия път никой не изгаря от желание да се навърта наоколо. Освен Тифани. Тя няма нищо против и макар някои от навиците на възрастната вещица да са леко смущаващи, скоро голямата заблуда около нейната настояща наставница бива разбулена. И Тифани за пореден път се убеждава, колко хитри всъщност са вещиците.

И така, нова книга, нова наставница, нова бъркотия. Разбира се, Тифани сама си е виновна за кашата, в която се забърква, но като не може да си седи на трибуквието, това е положението. Всеки си сърба попарата. Този път обаче историята поема по малко по-различна пътека и среща младата вещица с първите трепети на любовта, макар и не точно по онзи тривиален тийнейджърски начин, по който сме свикнали. Не, това би било твърде обикновено за някой немирен като нея. Омаяният ухажор на Тифани е не кой и да е, ами самият Зимен дух. Онова митично явление, което потапя земята в студ и я опакова в снежна белота всяка зима.
Чета, разгръщам страница след страница и не мога да се начудя на Тифани, как успя пак да се забърка в тая бъркотия. От една страна са Леля Ог и Баба Вихронрав, които са й виснали на главата и са си набутали носовете в кашата чак до бузите. От другата страна Анаграма, която след като наследи колибата на Miss Treason, е толкова отчаяна, разбира се по нейния си нахален и високомерен начин, че не спира да ходи при Тифани за помощ. И накрая за капак Зимният дух се е влюбил в нея, мислейки си , че тя е Дамата на лятото и не спира да превръща снежинки и айсберги в умалени и уголемени скулптури на самата Тифани.


Въобще откачен работа както винаги. А, да. И да не забравим, че Мак Фийгълите също не пропускат да се запишат в приключението, като отидат до библиотеката и вземат на Тифани любовен роман, както изглежда от най-розовите, за да й помогнат да разбере и да се справи с новосъздалата се ситуация в личен план. Защото какъв по-добър начин има, да се научим как да живее, от четенето на книги? Е, и с някои други дребни задачи, възложени им от вещиците, но такива са си фийгълите, винаги готови се забъркат в неприятности.

Тайните, които крием

От много време се каня да дам шанс на Дона Тарт, но резюметата по задните корици на книгите й все ме карат да се отдръпна, когато за пореден път хвана някоя от нейните произведения в ръка. Не защото звучат скучно, а защото някак са далеч от темите и жанровете, които ме вълнуват напоследък. И ето ме пак в библиотеката. Всички книги, които съм си набелязала са заети, а не мога да си тръгна с празни ръце.


"Тайната история" се оказа едно много интригуващо пътуване от древна Гърция до един забутан американски колеж в Хампдън. Мястото където главният герой попада несъмнено носи влагата и миризмата на мухъл напомнящи на мрачен лондонски следобед. 

720 страници и история, която мога да преразкажа с 10-ина изречения и все пак не мога да кажа, че имаше момент, в който книгата да ми доскучае, да искам да прескоча нещо или да стигна по-бързо до развръзката. Всеки един на пръв поглед излишен детайл, който изглежда е вмъкнат единствено с цел да подсили историята, в крайна сметка се оказва с преднамерено начертана роля в развръзката на самата история. 


Повечето от вас вероятно вече са чели историята и познават сюжета. Дона Тарт разказва историята на две убийства. Едното - непредумишлено, по-скоро инцидент, който обаче белязва пътя на онази специална група от шестима студенти, записали се в курса по древногръцки. Второто - добре обмислено и хладнокръвно планирано убийство. Убийство на другар. През цялото време докато чета, се превръщам в съучастник на Ричард, Хенри, Камила и Чарлз. Ясно осъзнавам разрива с ценностната ми система и общоприетата морална рамка. В ума ми не спира да изскачат въпросите: Кога едно убийство е оправдано? Кога наистина човек може да прекрачи границата и да отнеме човешки живот? Достатъчен мотиватор ли е инстинктът за самосъхранение за извършването на убийство?

И макар че не се осмелявам да дам отговор на собствените си въпроси, четейки книгата, просто не мога да застана на другия бряг на реката, да посоча четиримата младежи с пръст и да ги обвиня, да ги осъдя. Без сама да осъзнавам, ставам съпричастна с историята и действията им. Не бих казала, че ги оправдавам, но някак ги разбирам и приемам мотивите им. 


Дона Тарт разгръща наистина много добре психологическата страна на това убийство, както и физическите и ментални последствията от него. Интригуващо начало и не по-малко интригуващ край, "Тайната история" определено е една от онези книги, които не позволяват на читателя да спре, които те карат да драпаш, докато не стигнеш до дъното, докато не разплетеш интригата, но и без да оставят любопитството ти незадоволено.

Кървави, кървави разкази

Знаете ли, минаха години, откакто за последно четох такава литература. Голяма грешка. Но тя понякога така тежи. Като буца в гърлото, като камъни в стомаха.
Никога не съм обичала разказите, но това не са разкази, това са груби, сурови истини. От ония бодливите, дето издират кожата, режат костите и се забиват право в сърцето, в дробовете, в мозъка. От тия разкази боли, но това не означава, че имам право да им обърна гръб. Не може. Тия разкази трябва да се четат.

Чета, преглъщам горчилка и не мога да ги оставя.
Толкова буйни, немирни, толкова трънливи, кървави, толкова наситени, та чак не можеш да ги смелиш. Но трябва да се четат. Трябва и да се помни. Макар историите да не настояват за историческа достоверност, този сборник разказва за ония тъмни, бурни времена, когато всички се опитват да разкъсат Македония - грубо, брутално и безмилостно, да я откраднат като булка, да я обезчестят и присвоят. Разкази, излети като изповеди, изтичат от страниците на това книжле - толкова малко, толкова тънко, а тежи като канара в ръцете и ума.

С последния разказ съм опустошена, разпиляна на парчета, точно както Петър Делчев обещава на корицата. Другите някак успях като че ли да ги преглътна. Но образът на Балканската мадона, която никой не нарисува, не мога да забравя - бременна, с пистолет във всяка ръка и нож в устата, изправила се пред турците, погната от клетвата на своите съселяни, децата им от кръвния данък да освободи. Писъкът, ревът пронизал небето на същата тая жена, спасила децата на цяло село, оставена на произвола да роди първата си рожба пред безжизнените погледи на мъртвите турци, орисана да целуне мъртвото чело на детето си...такъв рев отеква през вековете и остава в душите.

Липсваше ми тая литература. Сега се отприщва нова вълна. В библиотеката оттатък чакат "Калуня-Каля" и "Караджата". Но преди тях, мисля да продължа с "Трънски разкази". Всяко нещо по реда си.