"Мълчанието на агнетата" - Томас Харис (Ревю)

 

Заглавие: "Мълчанието на агнетата"

Автор: Томас Харис

Издателство: Ciela

Превод: Жечка Георгиева

 

Брой страници: 368

Година: 2021

 

Тази книга е класика, до известна степен заради брилянтната актьорска игра на Антъни Хопкинс и Джоди Фостър в едноименния филм. 

Не мисля, че веднъж видял човек Антъни Хопкинс в образа на д-р Ханибал Лектър с усмирителна риза и намордник зад дебелите решетки в килията му в психиатричната клиника, има дори и бегъл шанс да си го изкара от ума някога, камо ли да го забрави. Дори и сега четейки книгата, не мога да визуализирам д-р Лектър по различен начин, нито Старлинг. 

 

"Мълчанието на агнетата" е от онези истории, които познаваш без да си чел книгата или гледал филма, превърнала се в легенда, в нарицателно, във фраза, в част от речта и ежедневието ни. Да прочета книгата беше странно и вълнуващо усещане. Бих казала дори малко нелепо, защото тази книга е първоизточника на легендата. Но легендата я е надраснала толкова много, че години по-късно си мисля, колко големи обувки има да запълни Томас Харис. А те всъщност са неговите собствени.

 

Е, тези история има защо да се е превърнала в легенда. Доктор Ханибъл Лектър е изключително интелигентен, проницателен и безскрупулен социопат. Срещата му с Кларис Старлинг го извежда от собственото му мълчание. Доктор Лектър не прави нищо без причина и план, всяка дума е премерена, дължината на всяко мълчание точна. Всеки детайл, жест, усмивка, дъх, поглед на неговия събеседник биват уловени, разчетени и използвани по възможно най-изгодния за него начин. Доктор Лектър е свръх интелигентен и затворен в една гола килия в психиатричната клиника, което му предоставя всичкото време на света за размисъл. Представете си какво количество информация може да преработи и синтезира неговият аналитичен ум при това скучаещо ежедневие. Разбира се, появата на Кларис Старлинг е свежо разнообразие, което събужда интереса и хищническата му природа. Тя е агнето, а той вълкът. 

 

Кларис е натоварена със задачата, да разговаря с д-р Лектър и да се опита да го убеди да попълни въпросник, който е част от изследването на ФБР за профилирането на престъпнците. Прикритият мотив на ФБР, разбира се, е надеждата да заловят Бъфало Бил, жесток сериен убиец, който разхвърля насам-натам трупове с одрани кожи.  Ханибал Лектър, от своя страна, не се интересува от това какво искат те от него, но в появявата на тази млада жена, вижда възможност да постигне своите собствени цели, затова въвлича младата ФБР стажантка в напрегната игра на котка и мишка, изпитвайки почти перверзно удоволствие от това да се рови в миналото и в най-травматичните й спомени, подхвърляйки й на пръв поглед трохи от истината.

 

Сюжетната линия с доктор Лектър всъщност е второстепенна, тя е средството, с което Кларис трябва да залови серийния убиец. Но не мисля, че има вариант, в който образът на Хабинал Лектър да участва в нещо различно от главната роля. 

В обощение ще кажа, че създаването, изграждането на образа на д-р Лектър е гениално, диалозите между двамата приковаващи, а играта, преследването, напрежението, надлъгването, размяната на информация и задкулисните игри и планове, които всеки крои, са способни напълно да ви погълнат. Трудно е да започнеш друг трилър след тази книга. 

 

 

 

"Силоз" - Хю Хауи (Ревю)

  

 

Заглавие: "Силоз"

Автор: Хю Хауи

Издателство: Studio Artline

Превод: Ангел Ангелов

 

Брой страници: 656

Година: 2023

 

Някъде в далечното бъдеще ние, хората, сме прецакали Земята. Тук спирам и се замислям, колко реалистично звучи това всъщност. Ние не се намираме много далеч от момента, в който окончателно ще скапем ресурсите на планетата и ще трябва да мислим за някакъв евакуационен план. Ху Хауи ни предлага интересна алтернатива на колонизирането и заселването на Марс. Неговият силоз се крие дълбоко на километри под земята, сто и петдесет етажа затворена екосистема, напълно самодостатъчна, за да осигури кръговрата на живота на човечеството и да предостави възможност за изкачването на пирамидата на Маслоу. 

Какво представлява всъщност неговият силоз?

Дълбоко под земята, на дъното на силоза работи шумно и ритмично двигателят, който осигурява мощността и захранва живота в целия силоз -  вода, пречиствателни системи, рециклиране на въздуха, изпомпване на токсините обратно в земята, електричество, всичко се захранва от този двигател, живота и съществуването на всички, зависят от него. А той се поддържа от Механичния отдел - "светът, който имаше смазка под ноктите и миришеше на тежък физически труд". Хората от Механичния отдел работят и живеят на най-ниските етажи и съвсем тривиално заемат същото място в обществото. Те са отрудени, винаги изцапани, грубовати, шумни и задружни хора. Единствено добрата екипна работа може да поддържа двигателят жив, никой не може да поддържа сам това чудовище. Така че там долу няма място за индивидуалисти и егоцентрици. Или си част от групата, или не си там изобщо. О, особняци има много, вземете например Нокс, чийто рев може да надвика дори и шумния двигател или Уокър, който от тридесет години не е излизал от работилницата си, или Джулс, която толкова добре познава двигателя, че може да разпознае грешните акорди в монотонното му звучене и да каже коя част трябва да бъде променена, още преди да го е отворила. Но тези особености не им пречат да работят като една добре смазана машина, защото от тях зависи оцеляването на силоза и те го знаят. Механичният отдел работи със свой собствен ритъм, различен от този на целия силоз. И макар че са най-важната брънка в общия поток на силоза, те са често и най-пренебрегваната. 

 

След Механичния нагоре започват по етажи да се разпределят различните отрасли в силоза - Производство, Снабдяване, Търговия, Земеделие, Информация, Полиция, Администрация, Управление. Като тук отварям скоба, защото някои отрасли/отдели като например фермите за храна или полицията трябва да действат в рамките на целия силоз постоянно, затова са разпределени на няколко ключови места, които им помагат да обслужват нуждите на всички. 

Гробище няма. Телата на починалите стават част от най-близката овощна градина и с това помагат да се подхвани живота в силоза. Раждаемостта също се контролира с томбола. Ограниченото пространство в силоза налага регулиране на населението, в противен случай ресурсите ще станат недостатъчни. Така че всяко семейство трябва първо да получи одобрение, преди да започне да прави опити за дете. 

 

Животът в този огромен кошер работи като добре навит часовник и дори само една брънка да излезе от строя, това може да бъде пагубно за всички. Така че правила има и се спазват. А как се наказват тези, които нарушат правилата? Те отиват да чистят. 

Едно единствено око на върха на силоза позволява на живущите долу да наблюдават промените във външния свят. Когато някой наруши правилата на силоза или каже на глас пред свидетели, че иска да излезе навън, бива изпратен в добре уплътнен костюм и с принадлежности за чистене извън силоза. Въпрос на личен избор е, дали прокуденият ще реши да почисти или не окото на силоза.

 

Знам, че отделих твърде много време, за да опиша структурата, механизма и живота в силоза, но това е едно от нещата, които най-много харесах в тази книга. Ху Хауи е създал нещо изключително добре обмислено и добре функциониращо до последния детайл. Не намирам нито една пробойна в неговия свят и не оставам с нито един неотговорен въпрос по отношение на неговите механизми и взаимовръзки. Направо ми пълни душата. И противно на очакванията ми, е успял да направи това без то да е за сметка на сюжета или героите. В този ред на мисли, другото нещо, което ме впечатлява в тази книга е динамиката на действието и добре изградените образи. Историята се разгръща и действа активно на всички нива на силоза, правейки читателя съпричастен със случващото се. Изобщо, способността на Ху Хауи да вмести в тези 650 страници всичко това, е впечатляваща.

 

Това не е уводна книга, която има за цел само да въведе читателя в мащабния проект на автора, не, това си е пълноценен роман с многоетапна история, който достига своята кулминация и открехва вратата към втората книга, за която нямам търпение. 

Спирам, защото малко попрекалих, мога да пиша още, но съвсем ще ви досадя, мога само да ви я препоръчам с две ръце, независимо дали сте фенове на жанра или не. Сериалът на Apple TV+ също е много добър и за пръв път мога да кажа, че сериалът придава допълнителна дълбочина на образите. Втория сезон приключи някъде след средата на първа книга, предполагам, че с трети сезон екипът ще покрие първата книга от трилогията. Но действието не е протяжно и излишно разтегнато, добавените сцени и герои наистина допълват и вдъхват живот на историята. И него ви го препоръчвам искрено. 

"Верига от тръни" - Касандра Клеър (Ревю)

 

 

Заглавие: "Верига от тръни"

Автор: Касандра Клеър

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

 

Брой страници: 728

Година: 2023

 

 

Обичам света на ловците на сенки открай време. Имах удоволствието да бъда в подходящата възраст, когато young adult фентъзи жанра започна да набира популярност. Четях с интерес и поглъщах жадно всички тези нови светове, които се разкриваха пред мен - изпълени с магия, битки, приятелства, любов, предателства, предизвикателства и приключения, каквито можеш да изпиташ само в книгите. Разбира се, с времето хората започнаха да се насищат, жанра се промени и адаптира към търсенето на пазара, към това, което продава. Фентъзи като книгите на Касандра Клеър в момент са рядкост, а може би дори и отживелица. Защо ви говоря всичко това с тон изпълнен с носталгия и сантимент, каквито са ми непривични? 

Питам се, дали ако сега се срещна за пръв път с нейното творчество, щях да изпитам и изградя същата силна връзка, каквато и преди години? Отчасти, защото самата аз се пренаситих на жанра, отчасти защото пораснах, защото се промених. Предполагам няма да разбера никога, защото дори и сега години по-късно всяка нейна книга ме поглъща в своя магичен свят, от които не ми се иска да изляза. Дори и сега се привързвам към героите й, усещам ги като семейство, с което не съм се виждала отдавна. Всяка нова книга е като завръщане у дома.

 

"Верига от тръни" затваря трилогията "Последните часове". Осемстотин страници изпълнени с действие, магия, напрежение и широк набор от герои, сред които няма второстепенни персонажи. Макар на пръв поглед историята да се върти около Корделия и Джеймс, макар именно техните имена да се анонсират на корицата, кръгът от хора и семейство около тях получава също толкова голямо внимание, развитие и сцена, колкото и те самите. 

Веселите крадци - Джеймс, Мат, Кит и Томас, неотлъчната четворка, чийто членове винаги са готови да се забъркат в неприятности, не защото искат, а защото трябва. Е, да, дяволито пламъче припламва в очите на всеки един от тях, подхванвано от младостта и жаждата им за приключения, от силата на обичта помежду им и към техните близки, но в края на деня, всеки един от тях е готов да жертва живота си на мига, за да спаси приятел. 

 

Може би ви звучи клиширано, сега е модерно главните герои да бъдат злодеи, къде прикрити, къде неприкрити, да бъдат мрачни, тъмни, егоисти, егоцентрици, жестоки и не знам още какви. Но аз обожавам героите на Каси. Обожавам жаждата им за живот, заряда им, съпричастността им, тази жива пламтяща връзка между тях, начина по който стремглаво се хвърлят в битка, без дори да се замислят, за да защитят приятел. Обичам герои, които изгарят един за друг, но не просто да си разкъсат дрехите. В книгите на Каси има много от бавно разгарящата се любов, която всички толкова обичаме, която ни държи на нокти и притаили дъх следим всяко движение, всеки жест на нашите герои. Но тази обич има стабилна основа, тя никога не е просто само страст, тя е сила, приятелство, съпричастност, жертвоготовност, слабост, пламък, гориво, тя изпълва цялото същество на човек, тя ни кара да стъпваме понякога грешно, но винаги със сърце изпълнено с обич, може би понякога ранено, уплашено, но винаги с мисъл и грижа и за другия. Обичам красотата и чистотата в тези отношения. Макар и да изглежда малко захаросано вярвам, че ние в нашата реалност се доближаваме много повече до Джеймс, Корделия, Ана, Ари, Грейс, Джеси, Люси, Мат, Кит, Алистър, Томас, Чарлз, Теса, Уил, Малкълм, Анабел....мога да изброявам много, отколкото до онези съблазнителни прикрити под маската на злодеи наранени, емоционално неузрели мъже и жени, които нараняват другия избивайки собствените си комплекси върху него и после се оправдават с невероятната страст, която ги изгаря ужким отвътре. 

 

Нищо не ви казах за сюжета, признавам си, съвсем умишлено. Това е трета книга, не искам да спойлвам нищо. Светът на хората и на нефилимите е заплашен отново, силни демони са замесени и всичко е на косъм от провала. Сюжетът е класически, сцените са различни, живи, интересни, но познати. Не  го казвам с лошо, харесва ми се че са такива. Тези книги имат прекрасен баланс, защото историята, света и героите са разгърнати в отличен баланс, без едното да ощетява другото и всяка една част изпълнява важна роля. Светоизграждането  пренася читателя в нефилимския свят, позволявайки му да броди редом с обичаните си персонажи. Историята го държи на тръни, създава напрежение, награждава го с топли и зареждащи емоции, а героите - те са центъра, сърцето на всичко. Те са хора, от плът и кръв, със своите страхове и грешки, със своите тайни. Образи, с които ни е лесно да се асоциираме, да се свържем. 

Но преди да споделя това, с което искам да завърша този текст, ще отворя една скоба. Всяка отделна поредица от този свят има своя фокус.

"Реликвите на смъртните" се фокусира върху силата и емоционалната здравина във взаимоотношенията на персонажите. С тази поредица Каси заяви какво можем да очакваме от този свят. 

С "Адските устройства" тя разгърна любовта в смисъла на вечността, на безкрая, показвайки, че способността на човек да обича няма граници. 

В "Тъмните реликви" фокусът пада върху отговорността към семейството и приемането на различността, свободата на личния избор. 

В "Последните часове" в ядрото на историята лежат тайните и прошката.

 

 

Тайните са тежест, непосилна тежест, бреме, което руши всичко около себе си. Те ни изолират от света и от хората, които обичаме, които ни обичат. Те ни превръщат в единаци, самотници, нещастни окаяни сиви човечета. Те ни затварят в своя чудовищен кръговрат и тровят съществуването ни. Но важното е, да знаем, че изход винаги има и понякога е достатъчно едно приятелско рамо на което да се опреш.  Няма нищо по хубаво, нищо по-освобождаващо от това да признаеш тайната, грешката си, колкото и голяма да е тя. Да споделиш товара. И няма нищо страшно в това да получиш подкрепа от приятел, да не бъдеш сам в момент, в който си уязвим. А със споделените тайни и признатите грешки идва и прошката.  Винаги има място за прошка

Не безусловна, не подарена. Извоювана, спечелена, основана на доверие и приятелство.