Едно пътуване във времето до 22 11 63

Преди 10-ина дни започнах "Доброжелателните" на Лител, но засега ще я оставя на изчакване. И макар че буквално погълнах първите 150 страници просто не хармонира с настроението и атмосферата, с които искам да се обградя в последния месец от бременността си. Всяко нещо с времето си. Ще дочитам по-късно, когато мога да се настроя правилно за нея. 

И ето че отново посегнах към тежката артилерия. Отдавна не бях хващала Кинг в ръка. Когато четях хорърите и фентъзитата му беше някак по-лесно, но когато довърша някоя от ония дълбоко човешки книги, ми трябва време. Просто не мога да подхвана следващия Кинг, защото нищо не ми се струва толкова добро, колкото това, което току що съм дочела. Преди две години прочетох "Дългата разходка". След това застанах пред Кинг рафта и започнах да вадя и прибирам книги. Тази..не-е-е. Може би тази? Не. В крайна сметка ми се наложи да посегна към дълбоките запаси. Към ония книги, които кътаме за черни дни.Всъщност не знам за вас, аз така правя. Винаги оставям по едно любимо четиво на чакащия рафт, за да има какво да ме спаси от тези книжни дупки. Миналата година направих същото с "Бягащият човек". 

И ето ме тази година с „22 ноември 63“. Не е в топ 3 на Кинг класацията ми. Там все още са "Дългата раззходка", "Мъртвата зона" и "Бягащият човек", но определено ме накара да преподредя списъка надолу. Винаги е така. След всяка негова книга се започва едно разместване на заглавия в ума ми. Ужасно е нетипично за мен, но с Кинг просто не мога другояче. 
Предполагам повечето от вас вече са чели книгата, затова няма да задълбавам в сюжета. Учителят по литература Джейк Епинг се връща назад в миналото, за да предотврати убийството на Кенеди. И макар това да е главната сюжетна линия, Стивън Кинг предоставя много повече храна за ума и емоциите с малките лични истории, които наслоява една след друга в романа. Историята се завърта около дребните детайли. На преден план са изнесени взаимоотношенията на Джейк с останалите герои от миналото и връзките, които той вкоренява с намесата си. Като опъната струна, която трепти под пръстите му.

Не знам как го постига тоя човек, обаче когато го чета поглъщам жадно дори детайлните описания на пътя. Нещо, което в много книги инстинктивно и несъзнателно минавам по диагонал. При него описанията не са просто пълнеж или структурен елемент, изграждащ материални свят около героите в историята. Тук описанията са атмосфера, напрежение, топлина, емоция. Те са като живи, ярки пастелни бои, които насищат света в книгите му.
Кралят поставя на кантар и сякаш ни оставя да измерим и съпоставим сами важността на една лична семейна трагедия, разиграла се в дома на Хари Данинг и едно събитие от световна величина, убийството на Кенеди. Толкова много разклонения назряват в романа. Джейк е постоянно изправен пред въпрос, "Какво ще се случи, ако се намеся? Колко силен ще е ефектът на пеперудата? Накъде ще наклони везната?" Истината е, че везната спазва третия принцип на механиката. Всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.

Миналото и бъдещето постоянно търсят баланс, а Джейк като един изкусен въжеиграч се опитва да намери правилната честота, на която да накара миналото да затрепти така че бъдещето да изплува над хоризонта. 


Но може ли някой да каже до какво ще доведат постъпките ни. Не си ли задаваме затова постоянно въпросът "Ами ако...?" Ако бях направил това, а не онова? Ако бях подранил с две минути? Колко голямо въздействие могат да окажат две минути? Ами две секунди? Много. Ужасно много. Един цял живот, дори един цял свят.