"Дом на пръст и кръв" - Сара Дж. Маас (Ревю)

 

           Заглавие: "House of Earth and                         Blood" / "Дом на пръст и кръв"

    Автор: Sarah J. Maas / Сара Дж. Маас

    Издателство: Bloomsbury publishing

    Брой страници: 803

Година: 2020

Повече от видно е, че говоря с пристрастие за книгите на Сара Дж. Маас. Харесвам нейния стил на писане, както и историите, които ражда въображението й от мига, в който случайно си купих "Стъкления трон" преди години (съвсем повърхностно решение впрочем - само и единствено заради корицата) и я зачетох броени часове по-късно в метрото. 

Четох едно интервю с нея, в което сподели, че е възможно читателите й да предвидят някои от многобройните обрати в книгата. Вярно е. Не всички. Но наистина имаше няколко предвидими завои, защото и тя като повечето писатели си има някои специфични за нея особености в стила на писане и изграждането на сюжета. Но тази миниатюрна предвидимост не разваля удоволствието, нито напрежението, което систематично се натрупва. Тя се изразява по-скоро в близост на автора с читателите, които са извървели пътя на книгите й заедно с нея. 

Животът на Брайс не е цветя и рози, но има приятели, семейство, което е я обича, добре платена работа (по специалността си) за могъща магьосница  и достатъчно време за купони. До момента, в който някой не избива по брутален начин приятелите й. И малкото сигурност и радост в живота й отиват по дяволите. Две години след фаталната нощ, която преобъща живота й, се оказва, че предполагаемият убиец е невинен по това обвинение и отново не е ясно, кой е виновен за смъртта на нейните приятели. А Гурбенаторът архангел възлага на Брайс задачата да разкрие убийствата заедно с неговия личен роб Умра Мортис - Хънт Аталар, ангелът, от когото всички се боят, личният наемен убиец на губернатора, мъжът за когото се разказват легенди. Хънт има повече прякори от самия градоначалник, всичките до един известни и напълно заслужени. 

Двамата са ужасен отбор. Речникът и цапнатата уста на Брайс могат да съсипят нервите и здравия разум на всеки нормален човек, честно казано, вярвам, че могат да съсипят и нездравия разум на който и да било човек, малак, ванир или каквото и да е друго същество, което населява страниците на Лунния град. 

А това означава мно-о-о-о-го смях за читателя. Представете си го Умра Мортис в цялото му великолепие, смъртоносен, сериозен, огромен, страшен и много, ама много недоволен от настоящето си назначение. И слабичката, червенокоса Брайс, която може и камък да извади от кожата му, която не може и на йота да търпи някой да й казва какво да прави, как да се пази или недай си боже какво да не прави. Ето това би бил края на света. Някой да каже на Брайс нещо и тя да го послуша. 

Придружено с много фръцвания, въздишки, сумтене и ръмжене, действието се развиваше динамично и много игриво в по-голямата част от книгата. И макар че наистина имаше няколко предвидими обрата, все пак Сара Дж. Маас е оставила и доста преднамерено скрити изненади, които разгръщат потенциала си едва в края на историята, придавайки на историята мащаб, какъвто лековатата криминална, макар и доста кървава, сюжетна нишка в началото на книгата не бих казала че има. 

И като говорим за мащаб, тук е моментът да спомена, че това е едно от нещата, които ми направиха най-силно вечатление. Предишните две поредици на Сара Дж. Маас започваха като изолирано събитие, което с течение на книгите добиваше размерите на малка Вселена. Имам усещането, че в Лунатион се е опитала да събере целия свят, които иска да съгради, пък и макар и по-голямата част от него да е просто бегло спомената, което е и разбираемо предвид десетките раси и видове, които се навъртат между страниците. 

Игралната площадка е голяма, фигурите многобройни и предполагам, че по нея ще подреждаме следващата партия шах. Но пък може и да останем изненадани. В крайна сметка едни от най-любимите ми персонажи на Маас влязоха на сцената книга-две по-късно. 

Има и нещо друго, което аз лично не успявам да смеля много добре. Лунатион се рекламира като първата книга от новата поредица за възрастни на писателката. Но като изключим малко по-ясните очертания на любовната нишка в книгата, не виждам причина предишните й две поредици да стоят на друг рафт. Историята е жестока, кървава и на места брутална, добре уравновесена със саркастични диалози и разтоварващи закачки, които олекотяват малко тежестта на миналото и вътрешните рани на героите. Типично в стила на Маас главната героиня е силна независима жена, която има вътрешната сила (а и не само) да преобърне хода на събитията. Характерите на героите са малко по-идеализирани, но това не й е попречило да им придаде нужната за жанра дълбочина. И всичко това заедно с факта, че Сара Дж. Маас просто умее да пише увлекателно и вълнуващо, създават едно прекрасно и обсебващо фентъзи. А и предвид обема, не мога да се оплача от чакането. Заслужаваше си.