"Души в окови" - Съмърсет Моъм (Ревю)

 

 Заглавие: "Души в окови"

Автор: Съмърсет Моъм

Издателство: Хермес

Превод: Димитри Иванов

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Виктор Танев

 

Брой страници: 624

Година: 2015

 

"Души в окови" е една от малкото книги, които препрочитам. Но този път не защото я харесвам толкова много, че имам нужда да разгърна отново страниците й, а защото не помня почти нищо от предишния прочит. Има отделни отблясъци и чувство на дежа ву в някои от сцените и ако не бяха те, честно казано щях да се съмнявам в себе си, че съм я дочела докрай. Дотолкова не си я спомням. А Моъм е един от любимите ми писатели.

И макар че е едно от големите имена в литературата, първата ми среща с неговото творчество беше много случайна. Поради вече неизвестна на мен причина търсех сред партитурите за пиано на сестра ми една любима мелодия от детството ми, която я карах да ми свири на пиано до пълно изтощение - Scott Joplin - The Entertainer. Та някъде между старите ноти намерих няколко откъснати страници от книга, които зачетох и харесах изключително много. За щастие по това време използването на гугъл вече беше напълно достъпно, така че не ми отне много време да открия, че книгата е "Острието на бръснача" от Съмърсет Моъм. Така и до ден днешен не разбрах каква е историята на страниците сред партитурите, сестра ми също не успя да си спомни. Знам само че тръгнах да търся едно любимо нещо, а открих съвсем друго. 

Знам, че литературният вкус на човек се променя с годините. Някои неща обаче си остават константа. Моъм за мен е едно от тях. Не бях чела негова книга сигурно повече от десет години, може би петнадесет. И чувайки първите думи на "Души в окови" в Storytel, отново потънах в онова блажено богатство от думи, което изпълва страниците на книгите му. Безценно. 

Винаги намирам трудно думи, когато говоря за някоя голяма книга. Най-вече защото не се чувствам в позиция да давам оценки. А тези текстове са в общи линии това. В случаи като този ми е особено трудно, защото освен всичко друго, обожавам цялото творчество на този писател и съм абсолютно пристрастна. И колкото и неспокосно да седи моята текст до големите думи на Моъм, все пак ще ги напиша, защото искам. 

Историята на Филип Кери лъкатуши по неравните калдъръми на човешкото сърце, подхлъзва се, изправя се, лежи в калта, затъва и намира отново път нагоре, без преки пътища и без заобикалки, крачи неуверено натам, накъдето го водят копнежите му, без обезопасяващо въже, което да го издърпа от калта. 

Мoъм избира да започне историята със смъртта на майка му и моментът, в който това недъгаво момче трябва да излезе само в широкия свят и да започне да си търси мястото.  В тези първи страници Филип е свит и срамежлив младеж, изтъкан от комплекси и несигурност, който копнее да бъде приет, да се почувства равен на другите, макар и да разбира, че това няма как да стане. При Моъм няма излишна емоционална наситеност, нещата са представени директно такива каквито са, без капчица жал към неговите герои. Филип е оголен пред читателите с всичките си недъзи, копнежи и заблуди. Не буди съжаление, нито някакво възхищение, той не е Герой с главно Г, не е извършил чудеса от храброст. Той просто е жив човек от плът и кръв, човек, когото познаваш. Моъм вдига завесата и се превръщам в част от живота на Филип. Следвам го навсякъде, в интерната, в Париж и Лондон, в болницата, в Брайтън. Там съм през цялото време. Виждам го когато пада, виждам го как допуска грешка след грешка, виждам го когато се унижава, когато се мрази, когато е най-уязвим, виждам го и когато се надига на лакти и бавно се изправя на крака след поредния удар, за който впрочем обикновено сам си е виновен. Не че съдбата е жестока към него, повечето от нещата, които му се случват са продукт на неговите лични избори. На една окована душа, която търси път към свободата. На различни етажи, на различни нива. Точно както всеки от нас в различните етапи от живота си намира различна стойност в думата свобода - материална, емоционална, духовна, практична, ментална, физическа. 

 

Все пак въпреки върховете и паденията в живота на Филип, въпреки непостоянните му чувства, въпреки променящите му се интереси, има нещо нещо, което е там и задвижва мотора му всеки път - желанието за приключения и знания, любопитството му. Оковите се сменят, но без значение, дали душата му бе окована от любов, безпаричие, предателство, нищета, срам или унижение, желанието му за живот остана там, до последната страница, винаги намиращо нова цел към която да се стреми нова дестинация на картата на света или на картата в сърцето му.