Заглавие: "Таласъмката и сираците"
Автор: Кели Барнхил
Издателство: Orange Books
Превод: Диляна Георгиева
Брой страници: 416
Година: 2022
По необясними за мен причини Кели Барнхил остана непозната на българските читатели. През 2017 година излезе "Момичето, което изпи Луната" и аз се влюбих в нея. Разкошна е - мила, написана съвсем простичко, с хубаво, добре оформено послание, разказана увлекателно, емоционална, нежна, като отворена длан, като разтворени обятия. Обикнах всичко в нея. От корицата до последната буквичка. В онзи момент Кели Барнхил влезе в графата "тя пише, аз чета", точка. Но повече не видях книга от нея у нас. Предположих, че никой не споделя вълненията ми. В началото на тази година, откривам "Синът на вещицата" (2021) и "Таласъмката и сираците" (2023) случайно на сайта на издателството. Сигурно Orange Books са ги анонсирали. Надявам се. Аз обаче някак си съм го пропуснала това и не съм и подозирала за тяхното съществуване. Грешката беше мигновено поправена. И след "Деликатесен труп", която беше толкова потискащо жестока и бездушна, знаех точно какво ми трябва, за да излекувам натрупания цинизъм и да си върна обичта и вярата в доброто. Трябва ми Кели Барнхил.
Избрах си "Таласъмката и сираците". Какво да ви кажа? И тя е разкошна. В нея няма нищо грандиозно, величествено или оригинално, няма изненадващи обрати, няма тик-ток сензация. За сметка на това има човещина или таласъмщина, добрина, обич, грижа. В нея ще се срещнете с хората от малкото градче Скалата в долчинката, които са загубили пътя си. Тяхното градче някога е било прекрасно, процъфтяващо от добрината на своите жители, в центъра му като слънце е греела огромната библиотека, която винаги е преливала от читатели и е жужала от споделеи мисли, разговори и смях. Сигурно не всички са били щастливи постоянно. Никой не е. По-важното е, в такива моменти човек да има близък, на когото да се опре, с когото да сподели и с когото да се посъветва, а защо не и просто да му се оплаче или просто някого, с когото тихичко да си помълчи на различни теми. Това е нещото, което хората от Скалата в долчинката са загубили. Способността си да бъдат съпричастни, да съчувстват, да помагат.
Когато библиотеката изгоряла преди години хората започнали постепенно да се отчуждават. Да се затварят първо в себе си, а после и в домовете си. Животът станал по-труден, по-скъп, по-мъчен и много по-самотен. Забравили библиотеката, забравили Сиропиталището, където децата се нуждаели от тяхната обич и подкрепа, забравили съседите си, забравили да бъдат хора сякаш.
И тогава се появила Таласъмката. Тя и тя била препатила много. Таласъмите живеят много дълго или вечно, забравих вече. Но Таласъмката били минала през много перипетии преди да стигне до Скалата в долчинката и да реши да се установи в края на града. Останалото е ясно. Няма да ви го разказвам.
Не ви разказвах нищо за кмета и дракона, които се споменават в анотацията, но това не беше грешка по недоглеждане. И двамата не ги харесвам особено и не ми се говори за неприятни неща. Не и в този текст.
Ще ви кажа само едно. Ако сте имали гаден ден или гадна седмица. Или сте имали вземане-даване с токсични хора. Или просто тъкмо сте дочели тежка, мъчна книга, препоръчвам ви "Таласъмката и сираците". Колкото и клиширано да звучи тя е като отворени обятия, позволете й да ви обгърне.
