
Чела съм доста книги за Втората световна война, за концлагерите, за гоненията, мъченията, униженията, за бягствата, за празните надежди, за мъртвите надежди. "Нощ" на Визел, "Човекът в търсене на смисъл" на Франкл, "Кошмари и усмивки" от Мери Натан... Не казвам, че те са лесни за смилане. Но нищо не е така жестоко като книгите за войните, които се водят на Балканите. Ние тук не се избиваме по заповед, ние го правим със злоба в сърцата, опиянени от властта над живота. Грабим с пълни шепи от живота на другите, сякаш е наш. Тъпчем го сякаш е наш. Нищо не жалим - деца, жени, бременни, безпомощни. Сякаш изтръгват и последното зрънце човечност от душите ни и оставаме зверове – груби и безмилостни. Може би защото сме шепа хора, не знам, но се избиваме като кучета и не ни мигва окото.
Няма нищо героично във войната - кръв, жестокост, бруталност, извращения и унижения. Хора които до вчера са си пили кафето заедно в кварталното заведение днес се избиват едни други. Защото има само две роли във войната - на убиеца и на жертвата. Всеки решава какво да бъде. А понякога сърцето решава вместо разума. Когато отнемат най-близкото, най-милото ти, границата с лудостта от прозрачна се изпарява напълно.
Обикновено съм скептична към книги спечелили български конкурси или каквито и да било формати, заради личен опит. Просто не оправдават очакванията ми. Но книгата на Георги Бърдаров просто ме помете като прашинка. В тия 180 страници е събран такъв ураган от чувства, че направо смазва сърцето със силата си.
За пръв път чета и ми се налага да спирам, да оставям книгата на страна за часове, за ден, докато смеля и преглътна вече прочетенето, докато се успокоя, докато събера смелост да продължа да отгръщам страници, да се гмурна в това море от нещастие отново.

Избягвам да казвам, че дадена книга ме е разтърсила, колкото и силно да ми е въздействала, защото това е едно наистина много наситено понятие поне в моите очи. Хората започнаха много лековерно да използват и преекспонират думите, докато ги обезцениха. За всяка драма и любовна история казват, че ги е разтърсила, но след половин час вече не помнят сюжета, камо ли чувството. А на мен пак ми се насълзяват очите, докато пиша това. Направих грешката да взема книгата с мен в метрото. След две спирки се чувствах адски неудобно, когато не можех да скрия сълзите си. Сякаш съм позволила нещо толкова съкровено като четенето на тази история да се превърне в нещо публично, сякаш го обезценявам.
Всяка дума, всеки епизод, интервю, всяка история е като опъната струна, която жално вие и се къса, грубо прерязана. С всяка следваща страница хватката се затяга всепо-силно. Много мъка има сред тия страници. Мъка, която не трябва да забравяме. Много хора още броят дните и ще продължават да ги броят. Не знам колко живот им е останал, не знам това живот ли е, да живееш с такива спомени, да си лягаш с тия кошмари, да не можеш да се удавиш в алкохол и въпреки всичко да ставаш всяка сутрин и да продължаващ така до сетния си дъх.
Сигурно изреченията, които пиша са хаотични и объркани, но не знам какво да ви разказвам за тази книга - за секслагерите, ли за мъченията, за бруталните убийства, за лудостта на хората. Не искам да ви разказвам за нея. Прочетете я. Ще ме разберете. После няма да ви се говори.
Няма коментари:
Публикуване на коментар