"Гласът на острието" - Джо Абъркромби (Ревю)

 

 Заглавие: "Гласът на острието"

Автор: Джо Абъркромби

Издателство: Колибри

Превод: Александър Ганчев

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Александър  Хаджиангелов

 

Брой страници: 480

Година: 2010

Това е най-дългият увод, който съм чела през живота си. Петстотин страници въведение в история, в която тепърва ми предстои да се впусна. Но не мога да отрека, че Абъркромби залага доста потенциал в това начало. 

Интересното е, че не започва от завръзката. Не. Издърпва по една нишка от преждата за всеки свой герой и започва да я суче, разпъва, разнищва и подсилва между пръстите си, докато не се превърне в здраво влакно, което ще му позволи в края на книгата да направи заготовката за сложната плитка, която предстои да запреде. Знам, че аналогията с плетенето някак не изглежда достатъчно мъжествена за трилогията, но просто не мога да изгоня образа на усуканите нишки, изпънати като струни във въздуха, докато не изпълнят своето предназначение в грубия плат, който тъче въображението на Абъркромби.

Джо Абъркромби изгражда много ярки и чепати характери. Санд дан Глокта просто няма как да не се превърне в безспорен фаворит - осакатен от мъчения, саркастичен, озлобен към света, към работата си, към твърде много неща. О, да, и вещ инквизитор. Но по-интересното е онова, което се случва в главата му - неспирен поток от злобливи забележки, черен хумор и жестока прямота. 

Магус Биаз малко ми напомня на Зедикус от "Мечът на истината" - нескрита самоувереност на могъщ магьосник, който е наясно със своите способности и отговорностите, които вървят с тях. Горд притежател на лековат хумор и онази специфична способност да се превръща от слънчев лъч в буреносен облак, когато някой застане на пътя му.

И не на последно място Феро - жилава и опасна като подивяла котка, болна от бяс. Опасен противник и не по-малко опасен съюзник, Феро е посветила живота си на една единствена цел - отмъщение и е готова на всичко, за да я постигне.

Добре, може би е редно да спомена и Деветопръстия. Северняк, здрав като скала, вероятно и изглеждащ като такава, осеян с белези, тъмно минало, което да го преследва и с което видимо не се гордее. И все пак Логън оставя усещането за справедливост след себе си. На пръв прочит е един от онези спокойни мъжаги, които са видели толкова битки в живота си, че им е писнало от кръв и смърт, но това далеч не означава, че няма да се впуснат в яростна борба, когато ножът опре до кокала. А когато се развихри, става наистина страшно. За околните, разбира се. Сякаш нещо се отключва в съзнанието му и тази скала се превръща в огромна машина за убиване, която не познава милост, ни човещина. А иначе изглежда така симпатичен.

  

Разбира се, това не са всички споменати в книгата главни герои, но останалото ще оставя на въображението и интерпретацията ви. Тези са си моите лични фаворити, заради които всъщност ще посегна и към втората част. Общо взето страхотна сбирщина. Истинско фрийк шоу, което се е събрало и тръгва на важна експедиция, вероятно да спасява света от самия него. Накрая работата стана малко Задругата на пръстена, но наистина се опитвам упорито да избягам от тази аналогия.

Очаквам Абъркромби да вкара тези наистина уродливи характери, които е изградил, в подобаваща и зрелищна интрига в следващата книга.