понеделник, 8 юни 2020 г.

"Носферату" - Джо Хил (Ревю)


Заглавие: "Носферату"


Автор: Джо Хил
Издателство: Ибис
Превод: Стефан Георгиев
Брой страници: 564

Година: 2019


Да започна този текст се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Докато четях "Носферату", ревюто на практика се пишеше само в главата ми. Но ето, че сега седя и трия ред по ред всяко начало. 
С Джо Хил вече се познаваме в известна степен. Разминахме се преди години някъде в първите страници на "Рога", която все още седи на рафта с непрочетени кнги, но с "Пожарникаря" химията се получи.
А след това дойде онова нервно очакване на втората среща, която предвид завишените очакваня може да се превърне в разочарование или да прерастне в трайна любов.

Говоря за книгите на Джо Хил като за жив организъм, защото те са такива - живописни, динамични, увлекателни. Те постилат около читателя своята собствена аура, която се вдига като завеса в началото на първо действе и отказва да се спусне, дори когато затвориш последната страница. 
Също като книгите на баща му. 

Не вярвам, че талантът е наследствена черта. Макар че има много примери, които биха оборили това мое схващане за света. Вярвам, че е много по-трудно да откриеш своя път, когато в семейството ти има вече доказал се творец. Но начинът, по които Джо Хил развива таланта си, за мен е достоен за уважение. В неговите книги несъмнено личи влиянието, което творчеството на баща му оказва върху него, но то е по-скоро като фин маркер на уважение към идеите и виждането за света, които един родител възпитава у детето си. В тези маркери няма нищо плагиатско, нищо натрапващо се. Джо Хил е съумял да изгради свой собствен разпознаваем стил. Да създадеш свой собствен път, там където една от авторитетните фигури в живота ти вече е начертала карта, е впечатляващо.

"Носферату" е зловеща коледна история, в която добрият делобрад старец носи името Чарлс Манск и кара зловещ Ройлс Ройс Призрак 38'.
Е, Чарли Манск по нищо не прилича на добрия белобрад старец, освен че е стар. Много стар. Но и това не му личи. Защото вече десетилетия наред колата изпива душите на откраднатите от него деца и го поддържа жив. 

Действието на цялата книга ляга върху идеята, че наред с реалността, съществува паралелният свят на мислите. Идея, която много наподобява на често срещания мотив в книгите на Кинг за "сиянието" (в най-общ смисъл), но Хил пречупва идеята през своята призма. Всеки притежава свой собствен свят на мислите, но малцина могат да влязат в него и то само ако притежават нужното средство.

Виктория Маккуин има дарбата да открива загубени неща. Тя минава по въображаемия мост, който нарича "прекия път" със своя жълт Ралей и прекосява границата между реалния и мисловния свят. Всяко място може да стои от дргата страна на нейния мост. Абсолютно всяко. Целият свят е на един мост разстояние. Но преминаването на тънката граница между реалността и мислите си има цена. Всеки път, когато Вик минава по моста, той отнема част от нея, част от разсъдъка й, част от живота й. 

Идеята на Джо Хил е много комплесна и интересна. 
Докато е малка Вик се сблъсква с Чарли Манск и успява да избяга, пращайки го в затвора или по-скоро в предсмъртното отделение на затвора. Защото без своя Призрак, Манск е труп.
Няколко годни по-късно колелото се завърта, Манск отново е на лов. Само че този път жертвата е Уейн - синът на Вик. 

Виктория израства точно такава, каквато си я представях - силна, борбена и малко арогантна млада жена, която е видяла твърде много от злата страна на света, за да си позволи да живее в илюзии. Но освен това е и една много много объркана майка. Да се измъкнеш на косъм от Призрака несъмнено оставя отпечатък в теб. Години наред Вик получава заплашителни обаждания от децата на Манск, в Коледната земя (неговото въображаемо царство). Вик живее в постоянен страх, който бавно и сигурно подронва основите на живота й, докато всичко не се разбива на пух и прах. 

Отнема години, докато Вик отново хване юздите на живота си и опита отново да изгради връзка със своите момчета. 
И тъкмо когато запова да усеща почвата под краката си, най-големите й страхове се сбъдват. Чарлс Манск отново крачи в света на живите и в колата му се вози, не кой да е, а Уейн, нейното момче.

Време е Вик да повярва отново във всичко онова, което прекара годни наред в опити да забрави и да си втълпи, че е било просто продукт на болното й съзнание. Време е да намери заместител на Ралея и да поеме отново по своя Пряк път, защото само и единствено тя може да спаси момчето си. 
А това преследване е безмилостно до последната капчица гориво.

Великоплепно изпълнение! Джо Хил с чиста съвест може да споделя един книжен рафт с баща си, като негов пълноправен колега. Надявам се, единствено да е също толкова продуктивен на Кинг-старши, защото искам да прочета още много книги, излезли от плашещото въображение на това семейство. 





Няма коментари:

Публикуване на коментар