"Дългият път към една малка, ядосана планета" - Беки Чеймбърс (Ревю)

 

 Заглавие: "Дългият път към една малка, ядосана планета"

Автор: Беки Чеймбърс

Издателство: Artline Studios

Превод: Йоана Гацова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Даниел Цочев

 

Брой страници: 472

Година: 2017

 

 

Явно тази книжна година при мен ще мине под надслова "Втори шанс". Защо ли? Сега ще ви разкажа. Обикновено съм от читателите, които рядко се връщат обратно към автори, с които първата среща не е миналата особено добре. Също така на фона на това колко непрочетени книги ме чакат, рядко решавам да започна книга, която очаквам да не ми хареса, но видиш ли, все пак ще пробвам. Първо беше "Локуд и Сие", която нямах никакво намерение да чета, а накрая друго излезе. После беше "Кралица на юга" на Реверте. Преди години опитах да чета "Тангото на старата гвардия", не я харесах. И Кралицата не успях да дочета. После дойде отново ред на Филипа Грегъри, с която също имах една злополучна среща преди години. Е, и тази не мина по-добре.

И ето ме сега отново вместо да си чета книгите от миналия, по-миналия и по-по-миналия Панаир, които най-накрая примъкнах от България и сега ме гледат като вода с лимон от рафта, аз решавам противно на всичките ми очаквания, да си пусна "Дългият път към една малка, ядосана планета" на Беки Чеймбърс в Сторител.

 

Всъщност за това решение до голяма степен заслуга има "Променлива реалност" на Блейк Крауч. Факт е, че след Крауч не мирясах докато не си харесах друга фантастика. А Сторител прави възможно взимането на подобни спонтанни решения като това.

Знаете ли, тук ще си позволя да отворя още една скоба и ще ви споделя, че ми е изключително трудно да напиша този текст. Това е седма или осма чернова, която започвам. Три от тях дори довърших, но се оказаха толкова плоски и сухи, че отидоха направо в кошчето. Тази книга не заслужава подобно неуважение. Често зациклям, но рядко като сега. Но не мога нито да се откажа, нито да се примиря с написаното дотук, затова продължавам с опитите. Защо ви споделям това? Този път ще направя нещо съвсем различно. Ще игнорирам напълно сюжета и ще ви разкажа, защо харесах толкова много тази книга. Сюжетът можете да го прочетете и на задната корица на книгата или някъде в интернет. Не е нищо особено. Дори бих казала, че е доста банален. 

Космически кораб, пъстър екипаж, немногоброен, който работи като добре смазана машина и съжителства като семейство, приютено в корубата на "Пътешественика". И като всяко семейство минават през различни трудности, всеки се бори със своите демони, някои от тях побеждават заедно и задружно, други трябва да преборят сами, някои ги събарят, други ги правят по-силни. Има от всичко вътре - обич, смях, страх, недоразумения, болка, щастие, загуба, просто всичко. Но не това е важното тук. 

Ако поразровите малко информация за Беки Чейбмърс и изобщо за книгите й, ще прочетете, че майка ѝ е астробиолог, а баща ѝ е авиоиженер по програмата „Аполо“. Самата тя учи сценични изкуства и после се насочва към писането и работи като технически писател и редактор. Да напише книга в жанра научна фантастика е съвсем логичната следващата стъпка в живота й. Публикува сама първата си книга и жъне успех след успех. Според статията в Уикипедия "Дългият път към една малка, ядосана планета" е "оценена за третирането на проблемите на ЛГБТ и равенството между половете, както и за огромния си свят и триизмерните си герои."

И бих казала, че това е вярно, но също доста ограничено и плоско обобщение на качествата на тази книга. Точно като моите чернови досега. Тази книга е много повече от това. 

 

Беки Чеймбърс има страхотни идеи, има способността да вижда пукнатините в света, в обществото, в социалната карта на човешките взаимоотношения и по-важното има инструментариума, с който да ги запълни, както и експресивността, с която да ги поднесе на читателя. Сякаш вижда живота от някакъв друг ъгъл, от който ние (или поне аз) досега не сме се сетили да погледнем. Вижда взаимоотношенията между индивидите, без значение от какъв пол са, на чисто емоционално ниво, като оголено сърце, което напълно се е освободило от черупката на общоприетите норми.

Да еднополовата обич присъства в книгата, в най-различни форми, все пак говорим за научна фантастика, тук ограничения няма, но не по начин, които сме свикнали да я  виждаме. Не като борба за правата на ЛГТБ обществото. От километри си личи, че Беки Чеймбърс е тясно свързана с темата, тя не го и крие. Но не го и натрапва. Нейната идея за обич, идеята за обич на нейните герои се простира много отвъд разбиранията за пол, принадлежност или каквато и да било друга класификация, която ни разделя. Беки Чеймбърс сваля всички бариери и оставя своите герои освободени от задръжките на обществото като социална единица. Всеки от тях носи измислените белези на своята измислена култура и застава в опозиция на измислените белези на измислената култура на останалите герои. Но Беки Чеймбърс не създава конфликти, а предоставя решения. Чертае пътя от едно сърце до друго. 

Обожавам концепцията за приемствеността, която изгражда, за желанието човек да потърси в себе си нужното да разбере другия, да го приеме, да асимилира и обикне онези черти у другия, които са му най-непонятни, най-странни, най-скандални. Тя не търси компромис, не свързва този път с лишения или отказ от нещо, а с разширяване на мирогледа, освобождаване от собствената черупка, желанието да бъдеш част от нещо, от нечий живот, но такъв какъвто е, без да го променяш, без да го оформяш, без да го набутваш в своите разбирания за света. Дори и когато пакетната сделка включва индивиди, които не чувстваш като част от семейството или такива, с които не искаш да имаш нищо общо. Но те са част от този живот, част от това семейство, част от това, което искаш.

 

Пак да кажа. Харесвам страшно много виждането на Беки Чеймбърс за света и разбирането й за човешката природа. В книгата се натъкнах на някои неща, които не бях обмисляла преди. Например как няма човешка игра, която да не е посветена на победата. Дори и отборните игри. В крайна сметка това е есенцията на играта. Една игра има смисъл да бъде играна и може да бъде пълноценно приключена едва, когато бъде излъчен победител. Нямаме игра, която да съществува и да се играе само и единствено за забавление и разтуха. Би било много странно - игра без цел. Съревнованието е част от концепцията на думата. А с това е част и от нас самите. Не казвам, че е непременно лошо. Просто е от онези неща, които всеки от нас знае и разбира, те са естествена част от живота, на която не обръщаме специално внимание. Но когато видиш този факт, облечен в думи, започва да те човърка отвътре. кара те да се замислиш. 

 

Именно с това Беки Чеймбърс ще остави у мен като читател трайна следа с творчеството си. Да не говорим, че всичко това е поднесено на фона на страхотна научна фантастика от първия до последния детайл. С удоволствие ще прочета/изслушам всички нейни книги.