"Злокобната лисица" (Гумихо, #1) - Кат Чо (Ревю)

 

Заглавие: "Злокобната лисица" (Гумихо, #1)

Автор: Кат Чо

Издателство: Peppermill Books

Превод: Гергана Дечева

Брой страници: 412

Година: 2019

 

Харесвам японската легенда за китсуне - митичната демон-лисица с девет опашки и адски огън. Така че, когато видях "Гумихо" и се зачетох в анотацията, вече беше сто процента ясно, че ще се чете. Макар че напоследък юношеските фентъзита нещо не ми спорят много, особено ако присъства тривиалната романтична нишка. Чак не мога да повярвам, че го казвам. Преди беше задължителен елемент. Тук обаче останах много доволна. След малко ще ви обясня защо, да не започвам от главата за краката.

Мийонг е самотна тийнеджърка и безсмъртно създание, демон, който се храни с жизнената енергия на хората. Образът й е изграден много солидно. Двойствената й природа я принуждава да се върти безкрайно в злощастно повтарящ се модел. Бидейки отчасти човек, отчасти гумихо, Мийонг страда от слабостите в природата и на двата вида. Не може да има пълноценен живот като човек, защото трябва да прикрива демоничната си природа. Това означава да не се сприятелява с никого, да страни от всички, да бъде невидима, което освен, че е изключително самотно и тъжно, особено за един тийнейджър, е и много трудно, когато в тялото ти се крие свръхестветна сила, а човешките ти емоции са крайно нестабилни. Всичко това я кара да живее в един постоянно повтарящ се цикъл, който винаги започва и свършва с преместването в нов град. 

 

Част от човешката природа е, да искаме да бъдем приети, признати, част от общността. Дори и най-големите мизантропи имат нужда от чисто човешки контакт. Никой не е способен да живее напълно изолиран и да запази ума си непокътнат. Хората имат нужда от други хора дори и по чисто практични причини. Особено трудно човек да бъде фиктивна част от дадена общност, каквато е училището и същевременно да запази пълен неутралитет. И понеже тази невъзможна ситуация не е достатъчно трудна, Мийонг се опитва постоянно да спечели уважението и обичта на свърхизискващата си майка. Всяка грешка развива и дълбае все по-дълбоко в нея комплекса й за малоценност, чувството за самота, задушаващото усещане за безизходица. 

 

Кат Чо използва свръхестествени мотиви, за да изгради скелета на своя свят и основата на своите герои, но ако махнем настрана тези спусъци, остават чисто човешки теми, през които минава всеки млад човек. Неща с които се сблъсква всеки на прага на зрелостта, че и по-късно. Ако сложим настрана свръхестественото, най-страшно остава затварянето в себе си - нежеланието или невъзможността да изразим и да споделим чувствата си, страховете си, желанията си, радостите си, ужасите си. Това е ежедневието на Мийонг, това са препятствията, с които трябва да се бори ден след ден, година след година, град след град. 

 

Докато нещата не се объркват за пореден път, само че този път водена от човешките си емоции, тя отказва да следва протокола за оцеляване на майка си и спасява човешко момче. Всичко отива по дяволите след това. И в същото време точно това й позволява да открие цял един нов свят, който никога преди не си е позволявала да изследва. Какво е да имаш приятели? Какво е да разчиташ на някого? Колко голяма е отговорността някой да разчита на теб? Колко уязвим можеш да бъдеш? Къде е границата между прошката и непростимото? Каква е разликата между правилното решение и това, което искаме? Безотговорно ли е да постъпим както искаме или е деспотично да постъпим както смятаме, че трябва? Кой ни дава право да решим, кое е правилно за другите? Изобщо когато емоциите се намесят, настава хаос. Вече няма правилно и грешно, няма добро и лошо, всичко е преплетено - желание с вина, саможертва със самота, обич и прошка, страх и сила. 

 

В другата дъга на везната Кат Чо поставя Джихун. Младеж не по-малко объркан, самотен и наранен от Мийонг, макар и по различен начин. Джихун се бори със собствените си демони, когато Мийонг нахлува в живота му, когато случайността я изправя на пътя му. Оттам всичко следва естествения ход на събитията И това е едно от нещата, които най-много ми харесаха в книгата. Няма нищо велико и свръхестествено в начина, по който се развиха отношенията между Мийонг и Джихун. Абсолютно всичко беше плод на съвсем естествена човешка реакции, нямаше нищо насила набутано в емоциите между тях. Първоначалния интерес пробуден от екстремните събития, в които се сблъскаха един с друг и всяка следваща крачка напред и назад в отношенията им беше напълно логична, продиктувана от собствени им страхове, история, семейство, несигуност нужди и желания.

Наистина останах много приятно изненадана как в не особено големия обем от страници Кат Чо е успяла да разкаже една динамична история със солидно изградени образи и добра емоционална мотивация. Успяла е да очертае добре границите на митичното и да интегрира добре в сюжета всички свръхестествени елементи - без натрапчивост, без преувеличение, без пренебрегване на едното за сметка на другата. Много добър баланс между фентъзи частта и чисто човешкия фактор.