"Ясновидката" - Маргарет Атууд (Ревю)

 

Заглавие: "Ясновидката"

 Автор: Маргарет Атууд

Издателство: Orange Books

Превод: Надя Баева

Брой страници: 448

Година: 2018

Прочетох "Разказът на прислужницата", която е най-известната книга на Атууд. И я харесах много. Изключителна антиутопия - жестока, сурова, която работи на различни нива в ума ти. После прочетох и "Заветите", харесах Атууд като писател още повече. Но реално си дадох сметка за размаха на таланта й в "Каменното ложе". Когато сега отворих "Ясновидката" вече нямах представа с какво ще се сблъскам. Атууд е непредсказуема. 

Не знам, дали ако това беше първата ми среща с нея, щях да я харесам. С това не искам да кажа, че името й натежава в защита за сметка на добрата проза. А по-скоро, че няколко книги по-късно, познавайки малко по-добре тънкописеца на Атууд, мисля, че откривам повече пластове в тази книга, отколкото бих разпознала при първи сблъсък с нея. Не мисля, че щях да я оценя и да вникна в почти нездраволовната прецизност, с която направи дисекция на своите герои. Сюжетът е напълно банален, идеален за драма с леки криминални нотки. Джоун е травмирана от детството си млада жена, която живее живота си, ограничена и подчинена на комплексите си. Главните теми са ясно очертани и оформени като класическа скулптура, като по учебник. Джоун расте със себична, деспотична, нелюбяща и ментално лабилна майка и пасивен и незаинтересован баща. В следствие, на което Джоун не се научава да цени и обича себе си. А оттам не се научава да цени и обича другите. Заплита се в поредица от нездравословни връзки, които я принизяват и подчиняват, с мъже, които най-малкото не я ценят, защото тя самата не цени себе си. Не я съжалявам, впрочем като че ли и тя самата не изпитва самосъжаление. Дотук всичко е като по-учебник. Големите теми са тук - проблемите в семейството, травмите от детството, комплексите. 

 

Зад всичко това обаче Атууд решава да вплете нещо преднамерено манипулативно, с което извежда маниакалността на Джоун на съвсем друго ниво. То, разбира се, също се обуславя с проблемното детство и деспотичната майка. Не съм психолог, но психическото разстройство в следствие на такава травма тласка човек в една от двете крайности - жертва или насилник. Джоун е интересен хибрид между двете. Тя хем е жертва, изпълнена с отровните думи и действия на майка си, позволява да бъде използвана и мачкана, оправдавайки вътрешно доминиращия мъж с това, че тя не е достатъчна, със страх, че някой ще открие грозната тайна за наднорменото й тегло от детството й. Хем е преследвана от призраците на миналото си, от думите на майка си, от жестокостта на другите момичета, от жестокостта на обществото. В същото време някак с лекота превключва модовете и се превръща в далеч по-култивирано и елегантно копие на майка си. 

Джоун избира винаги по-лесния път, избягва конфронтация и постига целите си, ако трябва и подмолно без огризения или проблеми със съвестта. А когато изглежда, че няма лесен път прибира картата с жертвата в джоба и вади тази с кралицата на манипулациите. Съставя безобразно скапан план, с който забърква още сума ти хора в неприятности, а самата тя самата се превръща в девица в опасност, която трябва да бъде спасена. Единственото нещо, което я тормози истински дълбоко в нея, е страхът да не бъде нарушено собственото й добруване. 

Та в този ред на мисли, Джоун е безпелационен сървайвър. От една страна не мога да я дишам, от друга изпитвам известен респект към хлъзгавата й натура, която ще я изведе невредима от всяка ситуация. Няма и капчица съмнение.

Маргарет Атууд е явление на литературната сцена. Явление, което в края на книгата те кара да изкривиш уста в самодоволна усмивка, защото зад невинната наглед природа на нейните герои се крие дълбока, мътна и много опасна вода.