Заглавие: "Деликатесен труп"
Автор: Агустина Бастерика
Издателство: Рива
Превод: Лилия Добрева
Брой страници: 216
Година: 2022
Тази книга привлича погледа на читателя още със заглавието и корицата си. Дори и без да сте чели нищичко за нея, без да имате ни най-малка представа каква история разказва, погледът ви просто не може да мине през нея без да я отчете в библиотеката, книжарницата или докато скролвате в интернет. И трябва да кажа това, което се е поместило между двете корици на "Деликатесен труп" не е лъжица за всяка уста. И не защото читателите са глупави и няма да я разберат или слаби и няма да я понесат, а защото е изключително крайна. И като такава вярвам, че ще породи полярни реакции. Обикновено избягвам да чета ревюта за дадена книга преди да започна да я чета. Не толкова заради спойлърите, а за да не напълня предварително кошницата си с чужди впечатления, които ще се превърнат в лични очаквания. Но трябва да призная, че ми беше особено трудно да страня от ревютата за тази книга. Корицата просто приковава поглед, като мине под пръста ми докато разглеждам фейсбук и често първото изречение на въпросния текст е силно, ударно като самата книга. Но все пак успях, пиша този текст без да имам и ни най-малка представа, дали съм права, дали мненията за тази книга са полюсни или везната е натежала изключително в нейна полза, защото просто не мога да си представя обратното.
"Деликатесен труп" е безмилостна и емоционално жестока антиутопия. В едно не чак толкова невъзможно бъдеще, незнаен вирус е заразил животните, превръщайки ги в смъртоносни за хората. Причината за този вирус не става ясна, дали е изкуствено създаден или не. В книгата на няколко пъти се вмята дори теорията, че е измама с политическа цел да направи населението зависимо и с това да го подчини изцяло на властимащите. И това е съвсем целенасочено. Ужасявам се при мисълта, че и в момента има много хора, които смятат, че във ваксините се слага чип или че ни пръскат с химикали от небето и че ...не искам да изброявам. И това размива в мислите ми ужасно много границата между вероятната антутопия и не чак толкова далчената възможна реалност. Но да се абстрахираме от това. Причината в случая не е важна. Важни са последствията и изборите, които са направени. Отказът на Агустина Бестерика да задълбае повече в причинността за вируса е удар в десятката, защото отразява прекрасно отношението на масите към подобна ситуация. Без значение каква информация бъде публикувана, доказана или просто теоретиирана в медиите, хората като масовка се държат точно така, както в нейната антиутопична история. Образуват се различни фракции, които вярват в различни теории, но на практика никой не може да докаже на достатъчно брой хора своята теория, за да я валидира. А това поражда конфликти, плиткоумие и поднася прекрасно оправдание за прояви жестокост и безчинства.
След като всички животни биват умъртвени, голяма част от тях по особено жесток и озверял начин, сякаш ролите между човек и диво животно са се обърнали, на хората им остава една алтернатива - да започнат да отглеждат други хора като добитък и да ги ядат.
Страшно е човек да проследи процеса от превръщането на една немислима, потресаваща и нечовечна за нашето общество идея през нейното постепенно приемане, до изграждането на цяла индустрия и изработването на стандартни работни практики.
Агустина Бастерика шамаросва читателя още в първата страница, пускайки го на една от рутинните обиколки на Маркос Техо, дясна ръка в една от големите кланици за човешко месо. И като казвам това, не си представяйте Маркос с найлонова престилка и мачете в ръка, макар че и подобни сцени не липсват.
Не, Маркос е този, който движи целия процес, който се грижи за зареждането със суровини (човешки глави за разфасоване), за наемането на нови служители, за работата с различни лаборатории, за комуникацията със здравната служба, за реда в кланица, за това процеса по умъртвяване да се случва гладко, за да не "скапе" месото, за изискванията на кожарницата, кажи-речи за всяка една брънка от веригата.
Това изречение беше най-информативното, което смятам да спомена в този текст по темата. Няма да изпадам в детайли, ако прецените и я прочетете, сами ще се сблъскате с тях. Сами ще ги преработите. Не се наемам с тази задача.
Като читател представлявам сравнително рядка комбинация между емоционална медуза с изключително силно чувство за емпатия, който съпреживява всичко заедно с героите в една книга и в същото време имам здрав стомах и нерви, така че карантията и психо-трилъра не ме притесняват. Но това тук ме смаза емоционално и душевно. По подобен начин се чувствам след книгите на Светлана Алексиевич, но не бих си позволила подобен паралел, защото говорим за две отделни вселени.
"Деликатесен труп" на Агустина Бастерика определено заслужава внимание. Не знам, дали да ви я препоръчам. Всъщност знам. Препоръчвам ви я, пък вие я четете на своя отговорност.
Аз не съжалявам. А сега имам нужда от нещо топло, което да превърже раните, да притъпи горчивината от цялата тази мерзост и жестокост. Нещо, което да ми припомни, че не сме се изгубили чак толкова все още. Че сред нас има и доброта, емпатия и човечност. Преди години заобичах "Момичето, което изпи Луната" на Кели Барнхил. Сега започвам "Таласъмката и сираците" на Кели Барнхил.
Няма коментари:
Публикуване на коментар