"Пътеписът на един котарак" - Хиро Арикава (Ревю)

 

  

Заглавие: "Пътеписът на един котарак"

Автор: Хиро Арикава

Издателство: Колибри

Превод: Маргарита Укегава

 

Брой страници: 288

Година: 2022

 

 

 

 Честно да ви призная, ако не беше Хенри (на снимката), сигурно никога нямаше да си купя тази книга. Предполагам не е лишено от логика, при положение, че никога не съм харесвала котките, преди да си вземем котка.

Но ето ни тук. Хенри е склонил да позира за снимка. Или иначе казано, спи му се достатъчно, за да игнорира факта, колко досадна съм всъщност.

И като сложим настрана всички тези повърхностни мотиви за покупката на тази книга, накрая мога да кажа с ръка на сърцето, че не съжалявам. 

 "Пътеписът на един котарак" от Хиро Арикава се оказа точно това, което се надявах да бъде - топла, приятна, забавна, отпускаща история с трогателен край. Без особени обрати в сюжета, историята е ясна - Сатору е тръгнал да търси нов дом на своя котарак Нана. Ако не сте се досетили още след първата среща защо и аз нямам никакво намерение да ви развалям последните глави от книгата. Това го подтиква да се срещне със свои приятели от училище и университета, хора, които някога са били важна част от живота му по един или друг начин, които са оставили следа у него.

 

Но разбира се Нана е разглезен котарак и все намира кусури. А това кара Сатору да уговаря среща след среща.

Книгата е много сладка, историята ни разхожда напред-назад в живота на Сатору и неговите приятели и близки, след всяка среща сглобяваме още едно парченце от пъзела. Докато накрая с дълбок поклон Хиро Арикава ни позволява да видим цялата картина, да усетим всички емоции, всички нюанси на един пълноценен живот. Няма идеално щастие. Само низ от споделени спомени, емоции и животи. 

Хиро Арикава ни напомня, че животът ни оставя следа в света, че всеки от нас завещава частица от себе си на всичко, до което се е докоснал. Всяка дума, всеки жест, всеки миг ние бележим живота на хората около нас, създаваме заедно спомени, споделяме радостта и болката си, oставяме частици от себе си навсякъде - буквално и метафорично. Нашето взаимодействие със света е неизбежно, но това което зависи от нас е каква следа ще оставим, какво ще завещаем на нашите близки и приятели един ден. А спомените рядко са едноцветни. 

 

Без да е претенциозна, от тази история прозира онази тиха и спокойна житейска мъдрост, която е част от културата на японците. Мисълта, която те кара да осъзнаеш, че ти си едно зрънце ориз в безкрайните полета на света. Кара да те усетиш мащабите на всичко около теб и в същото време да разбереш, че светът не е нищо повече от безброй малки зрънца ориз като теб, които заедно създават жужащото гъмжило на живота. Кара те да осъзнаеш, че всяко зрънце има значение, може би не за целия свят, но за една шепа хора, които за него са по-важни от целия свят.

 

"Брулени хълмове" - Емили Бронте (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Брулени хълмове"

Автор: Емили Бронте

Издателство: Лист

Превод: Боряна Даракчиева

 

Брой страници: 432

Година: 2022

 

 

Ако отворите Уикипедия ще прочетете следното изречение на българската страница на "Брулени хълмове":

"Името на романа идва от едно Йоркшърско имение на хълмовете, около което се развива историята. „Брулени хълмове“ е един трагичен разказ за любов и омраза, за изпепеляващи страсти, които погубват човека и го превръщат в жив призрак."

Много е банално, нали? В същото време по-хубаво не бих могла да го кажа. 

 

Когато човек седне да пише за класика като "Брулени хълмове", си дава ясно сметка, че текстът трябва излезе далеч извън неговите предпочитания и лични впечатления. Звучи въздушно и непело да кажеш за книга като "Брулени хълмове", просто че ти е харесала. Чета за втори път историята на Катрин и Хийтклиф, но се осмелявам за пръв път да пиша за нея. Знам, че "Брулени хълмове" няма нужда от моя текст, за да стигне до повече хора, но самата аз съм човек, който рядко се обръща към класиката. Тя е като музея във вашия град. Обиколили сте цяла България, специално пътувате до други градове и държави, за да ги разгледате, но музея във вашия квартал не сте посетили още. Нищо, че живеете там от пет, десет или двадесет години. Но той си е там, няма да избяга. Него можете да го посетите, когато искате, не е нужно да планирате отпуска, да събирате багаж, да се суетите. Излизате и след час най-много сте там.

 

Като читател водя същите взаимоотношения и с класиката. Тя си е там. Ясно е, че е добра. Имам цял живот да я прочета. Но пък нямам търпение да си купя и прочета новата книга на Брандън Сандерсън, на Йорданка Белева, на Николай Терзийски или на Нийл Шустърман. Към класиката се протягам рядко. Затова макар и да ми е трудно, сядам да пиша пиша този текст.

Поводът да чета за втори път тази книга е разкошното издание на Издателство Лист, влюбих се в това издание в момента, в който обявиха излизането му и знаех, че ще си го купя. Разкошно е от корицата до оформлението вътре. Ще ви споделя още нещо любопитно. На различни места в книгата, на случаен принцип, както и когато си изваждах любимите цитати, сравних трите превода, до които имах достъп - този на Асен Г. Христофоров, на Боряна Даракчиева и на Дори Габровска. Без претенциите да съм навътре в материята, като читател мога да ви споделя, че и трите превода са прекрасни, различни по свой начин, но наистина хубави. Така че в крайна сметка цитатите, които запазих за себе си са смесица и принадлежат на различни преводи и издания.

Любовта между Катрин и Хийтклиф за мен е една от най-силните истории в художествената литература, без в нея да има дори и една любовна сцена в смисъла, в които ни се натрапват днес такива. Катрин и Хийтклиф израстват заедно в имението Брулени хълмове. На върха на един чукар, където ветровете са толкова студени и безпощадни, че нищо не вирее, където всяка воля може лесно да бъде пречупена, освен ако не е много силна или жилава. Катрин е палаво дете, което непрекъснато се забърква в неприятности и понася наравно със своето другарче Хийтклиф боя, който им се полага. И още преди да спре да я боли набитото място, вече е измислила нова лудост, в която двамата да се впуснат. Но какво друго да правиш на това забравено от Бога място, където единственото развлечение е да слушаш проповедите на крайно религиозния иконом. 

 

Хийтклиф е сирак, намерен и приютен от бащата на Катрин по време на едно от работните му пътувания. Той е нищо, никой - постоянно обиждан, ненавиждан, пренебрегван, мразен. Малко писатели и до ден днешен умеят да боравят с омразата, както Емили Бронте, в нейната най-чиста форма, без да се страхуват да я изразят, без да й търсят оправдания или обяснения. Но не бива да ви става твърде жал за Хийтклиф. Той самият е изпълнен с омраза и жлъч към всичко в този свят, освен Катрин. Хийтклиф няма скрупули, под суровата му обвивка не се крие добро сърце, няма милост или състрадание, няма угризения. Има само Катрин. Не знам, дали можете да си го представите наистина, ако не сте чели романа. Аз не бих могла. 

 

Чували сме израза "тя беше неговият свят" толкова много пъти, че чак се е изтъркал. Повтаряни и преповтаряни думи, които са изгубили своята тежест с времето. Всяка героиня от любовен роман днес е света за своя любим. Но не.

Нека ви кажа, ако не сте чели "Брулени хълмове", значи не сте стигали никога до същината на тази фраза. Мога да изброя десетки банални фрази, които ми идват на ум, също като тази, чиято тежест се е изтъркала с годините от използване. Но ако има място, където те са били родени от чувството, от извора - това е имението Брулени хълмове и мрачната душа на Хийтклиф.

Макар и никога да не са истински заедно, те не са и истински разделени. Катрин и Хийтклиф си принадлежат по начин, по който нито времето, нито хората, нито животът може да застане между тях. Те са Катрин и Хийтклиф, сърцата им са силни заедно като ветровете на Брулени хълмове, като скалите, непреклонни като буйните вълни, които се разбиват в брега.

Ако обичате любовни истории, не бива да пропускате "Брулени хълмове". Ако не обичате любовни истории, тази ще ви влезе под кожата въпреки това. 

"13 причини защо" - Джей Ашър (Ревю)

 

 Заглавие: "13 причини защо"

Автор: Джей Ашър

Издателство: Ентусиаст

Превод: Мария Чайлд

 

Брой страници: 288

Година: 2011

 

Бях решила да чета "13 причини защо" още преди години, преди дъщеря ми да се роди, преди да е била планирана изобщо. Но още тогава не бях сигурна, дали ще имам сърце да изслушам книгата, знаейки какво се случва вътре. А ние всички знаем, знаем още от първата страница, знаем още от преди това, защото сме прочели какво пише на задната корица.

Едно от най-трудните и страшни неща за мен винаги е била липсата на надежда. Истина е, че човек предаде ли се, загуби ли окончателно надежда, всичко е свършило. Да започна да чета книга, в която надежда няма, книга, в която знам, че всичко е обречено, е трудна задача. 

Все пак години по-късно се върнах към нея. Моят екземпляр отдавна го няма, но не исках да си я купувам отново. Не искам да я виждам в библиотеката и да се връщам към нея. Така че си взех киндъл едишъна. И я изслушах, за по-малко от едно денонощие.

Най-малкото което очаквах е, че ще я прочета на един дъх. Защо ви разказвам всичко това?

Защото може би и вие като мен сте попадали на тази книга и не сте се осмелили да я прочетете. Може би сте я подминавали. Вземали сте я и сте я оставяли пак. От страх какво ще откриете между страниците й.  Или друга причина.

Разказвам ви всичко това, за да ви убедя, да го направите - да се осмелите. За да не я подминавате и вие като мен. 

 

Това е историята на Хана. Хана, която е взела решение да сложи край на живота си. И е записала 13 касети, в които разказва защо. Тя споделя поредица от дребни на пръв поглед случки (поне повечето от тях), с които повечето от нас са се сблъсквали в своите тийнейджърски години по един или друг начин. Случки, които са едновременно съвсем отделни събития и в същото време неразривно свързани, обясняващи се едно друго, произтичащи едно от друго.

 

Всички учим децата си, как да се пазят, как да се обичат и уважават, как да уважават и другите, как да се държат, как да бъдат хора, да помагат, да не нараняват и накрая има толкова много наранени деца и толкова много деца, които не знаят как да се справят с емоциите си, които израстват като непълноценни хора. Ако имат късмет да пораснат изобщо.

Истината е, че понякога, колкото и да се пази човек, колкото и да внимава, дори да не е направил нищо лошо, дори да не го е предизвикал, може да бъде наранен.

Хана не успява да се предпази, бавно и незабележимо се плъзга по спиралата надолу към бездната, откъдето накрая вече няма нито сила, нито желание да се опита да изпълзи, да се бори. Най-страшната дума - незабележимо. В живота й няма голям катаклизъм, катастрофа, която да я смачка от раз. Всичко е просто поредица от несвързани на пръв поглед малки случки, които бавно и сигурно обаче се превръщат лавина от затворени пътища, която я задушава. 

Тази книга е написана много майсторски. Очаквах да ме остави смазана, обезверена, тотално унищожена. Да бъда в продължение на триста страници в главата на едно момиче, което е решило да се самоубие, което иска да разкаже защо е решило да се самоубие и как нейните приятели, съученици, учители са станали причина тя да вземе това решение. Тази мисъл е ужасяваща, задушаваща. В края на книгата обаче чувството, което изпълва гърдите ми е отговорност, желание да направя нещо, да протегна ръка, да бъда зорка и внимателна, да не позволявам на течението да повлече всичко. 

Чета тази книга и да ви призная тайничко се ужасявам. Ужасявам се, защото моето осемгодишно момиченце расте. Времето отлита толкова бързо. И аз умирам от страх пред какво ще се изправя след няколко години, когато тя достигне онази толкова крехка възраст. Но историята на Хана макар и завършена, ми дава сламка, за която да се хвана. Никога не спирай да даваш подкрепа, никога не спирай да подаваш ръка, дори и там където на пръв поглед не е желана, дори да е отхвърлена. По-добре да станеш досаден, отколкото да се откажеш. Защото предадеш ли се, всичко е загубено. А най-важното е, да има някъде там един човек, който да не се предава, дори когато ти го направиш, който да те държи здраво с едната ръка до себе си, като парче стабилна суша в морето от случки, които не можем да контролираме.

Давам си сметка колко хаотични са мислите ми. Но са и искрени. "13 причини защо" е една от най-смислените и важни книги, които прочетох не просто тази година, ами изобщо. Не я подминавайте. Особено, ако сте родител, колкото и да ви е страх.

"Таралежите излизат през нощта" - Йорданка Белева (Ревю)

 

Заглавие: "Таралежите излизат през нощта"

 Автор: Йорданка Белева

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 92

Година: 2022

Сигурно мнозина от вас си отбелязват важни места в книгата, която четат или цитати, които са им направили впечатление. Правя това още от ученичка. Още от онази първа книга, която разпали обичта ми към четенето. Винаги нося в мен листчета, с които да си отбелязвам важните места. Редовете, към които искам по-късно да се върна. След това преписвам цитатите, които са ми направили впечатление, някои от тях споделям. И често се връщам към тях. Те остават като неизлечим спомен от книгата, която съм чела. 

Никога не ми е било трудно да дефинирам какво искам да отбележа. Но не и с тази книга. Залепям листчето още на първото изречение от новия разказ и не мога да определя къде да спре. И така разказ след разказ. Искам да я запазя цялата. Но не мога. Страница след страница се изплъзват между пръстите ми, разказ по разказ. Докато не затворя задната корица и не остана сама. Сама с тази тънка книжка и всичките си мисли. 

 

Още едно нещо, което ми се случва за пръв път, има в тази книга. Нямам любим разказ - един, два, пет, няма значение, всички са ми любими. Не мога да си избера.

Има много хубави, чисти и стари като света идеи вътре, сгушили се между двете корици на тази книга. Не знам обаче как да ви ги опиша, не знам как да ви разкажа за тях. Те просто трябва да се прочетат. Да се изживеят.

Пиша, трия, пиша, трия, не мога. Не знам как да ги опиша, не мога да намеря правилните думи.

Вместо това ще ви разкажа една история. Онзи ден майка ми и баба ми (92 г.) ходили при нотариус, за да подпишат някаква сделка за продажба на някакви земи. Парцел земя някъде, за чието съществуване никой не е подозирал, докато някой не поискал да го купи. И тогава се започва едно голямо издирване на наследниците, които в тези случаи са най-малко десет. Петима вече са починали. Та събират се останалите живи наследници при нотариуса, да подпишат и да им се маха от главата. Кой ще ти се занимава с тия земи? Децата живеят или в София, или в чужбина, кой ще я обработва тази земя. Да се маха. Един дерт по-малко. Седнала баба ми до един нейн братовчед, гледат се двамата и мълчат. Какво да си кажат? На никого не му се говори за онези, които ги няма. Накрая той нарушил мълчанието и я попитал: "Как си?", а баба ми му отвърнала простичко "Тука съм още." Да се смея ли, да плача ли. Или и двете. Баба ми, която от над четиридесет години е сама. Дядо ми е починал преди да се родя. А тя така и не сподели живота си повторно с някого. Баба ми, която всеки път като се чуем казва "Е, да си ме прибира вече Господ, ама не ще. Стига ми вече толкова." Баба ми, която е на 92 години сега, до преди 3 години всеки ден, всяка зима палеше от онези стари печки "Чудо" и мъкнеше нагоре-надолу пълните с въглища кофи по високите неравни стълбища. И се сетих за разказа "Молитвата на баба", който започва с думите:

"Вземи мен, не взимай от мен, често казваше баба и се прекръстваше."

Мисля си пак за баба ми. Ще прощавате, че само за нея се сещам, но тя едничка ми е останала. Дядовци живи не съм видяла аз, всички са починали преди да се родя. Мисля си за нея и как ходеше да си събира лятото съчки в гората на хълма над нейната къща, за да има разпалки за зимата и се сещам за разказа "Боровинкова сватба", как не я достраша тая жена да ходи сама в гората.

Чета "Дядовата ръкавичка" и си мисля как баба ми никога не говори за покойния ми дядо. И както и да я разпитвам, ще каже само "Много добър човек беше дядо ти, ама го няма вече. Отдавна трябваше и мен да си ме е прибрал Господ."

 

Чета Талисманът и мисля за баща ми, който наскоро лежа в болница. Дали и той си е носил талисман?

Изобщо чета и си мисля за моето семейство, което прелива от същите тези истории и се питам, с всички семейства ли е така? Сигурно. Истории, каквито повече няма да бъдат разказвани. Когато ние остареем, нашите истории ще бъдат други, ще носят различен заряд, друга болка.

Тези истории ще бъдат вече чужди за нашите деца, непонятни. Но ние ги помним, били сме участници, наблюдатели, слушатели. Ние сме последната памет на тези истории, на това поколение. 

Щастлива съм, че тази книга я има. Нищо, че след 10-20 години нашите деца вече няма да я разбират. Или може би точно затова. Защото това са истории, които ще спрем да разказваме. А Йорданка Белева ги е запечатала завинаги черно на бяло. За себе си и за нас.