"Таралежите излизат през нощта" - Йорданка Белева (Ревю)

 

Заглавие: "Таралежите излизат през нощта"

 Автор: Йорданка Белева

Издателство: Жанет 45

 

Брой страници: 92

Година: 2022

Сигурно мнозина от вас си отбелязват важни места в книгата, която четат или цитати, които са им направили впечатление. Правя това още от ученичка. Още от онази първа книга, която разпали обичта ми към четенето. Винаги нося в мен листчета, с които да си отбелязвам важните места. Редовете, към които искам по-късно да се върна. След това преписвам цитатите, които са ми направили впечатление, някои от тях споделям. И често се връщам към тях. Те остават като неизлечим спомен от книгата, която съм чела. 

Никога не ми е било трудно да дефинирам какво искам да отбележа. Но не и с тази книга. Залепям листчето още на първото изречение от новия разказ и не мога да определя къде да спре. И така разказ след разказ. Искам да я запазя цялата. Но не мога. Страница след страница се изплъзват между пръстите ми, разказ по разказ. Докато не затворя задната корица и не остана сама. Сама с тази тънка книжка и всичките си мисли. 

 

Още едно нещо, което ми се случва за пръв път, има в тази книга. Нямам любим разказ - един, два, пет, няма значение, всички са ми любими. Не мога да си избера.

Има много хубави, чисти и стари като света идеи вътре, сгушили се между двете корици на тази книга. Не знам обаче как да ви ги опиша, не знам как да ви разкажа за тях. Те просто трябва да се прочетат. Да се изживеят.

Пиша, трия, пиша, трия, не мога. Не знам как да ги опиша, не мога да намеря правилните думи.

Вместо това ще ви разкажа една история. Онзи ден майка ми и баба ми (92 г.) ходили при нотариус, за да подпишат някаква сделка за продажба на някакви земи. Парцел земя някъде, за чието съществуване никой не е подозирал, докато някой не поискал да го купи. И тогава се започва едно голямо издирване на наследниците, които в тези случаи са най-малко десет. Петима вече са починали. Та събират се останалите живи наследници при нотариуса, да подпишат и да им се маха от главата. Кой ще ти се занимава с тия земи? Децата живеят или в София, или в чужбина, кой ще я обработва тази земя. Да се маха. Един дерт по-малко. Седнала баба ми до един нейн братовчед, гледат се двамата и мълчат. Какво да си кажат? На никого не му се говори за онези, които ги няма. Накрая той нарушил мълчанието и я попитал: "Как си?", а баба ми му отвърнала простичко "Тука съм още." Да се смея ли, да плача ли. Или и двете. Баба ми, която от над четиридесет години е сама. Дядо ми е починал преди да се родя. А тя така и не сподели живота си повторно с някого. Баба ми, която всеки път като се чуем казва "Е, да си ме прибира вече Господ, ама не ще. Стига ми вече толкова." Баба ми, която е на 92 години сега, до преди 3 години всеки ден, всяка зима палеше от онези стари печки "Чудо" и мъкнеше нагоре-надолу пълните с въглища кофи по високите неравни стълбища. И се сетих за разказа "Молитвата на баба", който започва с думите:

"Вземи мен, не взимай от мен, често казваше баба и се прекръстваше."

Мисля си пак за баба ми. Ще прощавате, че само за нея се сещам, но тя едничка ми е останала. Дядовци живи не съм видяла аз, всички са починали преди да се родя. Мисля си за нея и как ходеше да си събира лятото съчки в гората на хълма над нейната къща, за да има разпалки за зимата и се сещам за разказа "Боровинкова сватба", как не я достраша тая жена да ходи сама в гората.

Чета "Дядовата ръкавичка" и си мисля как баба ми никога не говори за покойния ми дядо. И както и да я разпитвам, ще каже само "Много добър човек беше дядо ти, ама го няма вече. Отдавна трябваше и мен да си ме е прибрал Господ."

 

Чета Талисманът и мисля за баща ми, който наскоро лежа в болница. Дали и той си е носил талисман?

Изобщо чета и си мисля за моето семейство, което прелива от същите тези истории и се питам, с всички семейства ли е така? Сигурно. Истории, каквито повече няма да бъдат разказвани. Когато ние остареем, нашите истории ще бъдат други, ще носят различен заряд, друга болка.

Тези истории ще бъдат вече чужди за нашите деца, непонятни. Но ние ги помним, били сме участници, наблюдатели, слушатели. Ние сме последната памет на тези истории, на това поколение. 

Щастлива съм, че тази книга я има. Нищо, че след 10-20 години нашите деца вече няма да я разбират. Или може би точно затова. Защото това са истории, които ще спрем да разказваме. А Йорданка Белева ги е запечатала завинаги черно на бяло. За себе си и за нас.