Приказките на Шахразад - увлекателни и обаятелни

Този прочит на Хиляда и една нощ беше едно наистина красиво и увлекателно преживяване. Признавам си, че не съм чела оригиналните истории и не съм сигурна, че след интерпертацията на Ханан ал-Шейх ще искам да ги прочета. Малко ме е страх, че ще развалят магията от тези. Ще изчакам, пък ще видим. 

И макар да не съм чела арабските приказки в оригинал, това е история, която всеки познава - за сладкодумната разказвачка на истории Шехеразада (или бива наречена в тази книга - Шахризад), която омайва предадения и наранен арабски принц, дави го нощ след нощ в благоуханието и нежността на поучителните, магични истории, които му разказва и го оставя на ръба на познанието, чезнещ в собственото си любопитсвто, неспособен да вдигне ръка и да прекъсне тази идилия. И така нощ след нощ. 

Но историята на Шахразад остава някъде назад, докато чета. Разказите преливат един в друг и следват неотлъчния ритъм на Багдат. Ханан ал-Шейх ме потапя в задуха на пъстрите, пренаселени пазари, в благоуханието на халифския харем, в адското леговище на самия Шайтан и в нежната красота и дивност на джиновете, докато не се изгубвам напълно в очарованието и жестокостта на думите й. 

Прекрасно издание с красиви илюстрации, които допълват по уникален начин цялостната атмосфера, която създава книгата.

Какво е да си облечен в черно като полунощ

Пакостите, които Тифани надроби в предишната книга имат своя отглас и във "В

черно като полунощ". Нейната кратка романтична ...да го наречем връзка със зимния дух е събудила the cunning man (мисля, че в българския превод го наричат Лукавеца, както и ще го наричаме за по-кратко). Тук работата е малко по-различна. Тифани май няма особено желание да се забърква с него, а и той като че ли не е в настроение за целувки и флиртове. Лукавецът е персонификация на злото, без да е точно персона. Така че този път Тифани ще трябва да се бори със самото зло, загнездило се в душите на хората.

Но Тифани е боец. И вещица - горда, самоуверена и самостоятелна. Щом има проблем с нейните хора, тя е тази, която трябва да го отстрани.
Книгата е съвсем в духа на останалите от поредицата, но с Тифани сякаш расте и аудиторията на читателите. Като че Тери е замислял една поредица, с която да израснеш. Иска ми се да ги бях открила на 15 години. Не бих казала, че сега е късно - за Тери няма възраст. И все пак. Иска ми се да можех да чета историята за 15-годишната Тифани през очите на 15-годишната Теодора.

Иска ми се, защото Тифани е точно такава, каквато трябва да бъде едно подрастващо момиче - самонадеяна, безсмъртна, опърничава, с непоколебима воля и бодър дух, който може да пребори всичко. Защото никой не може да ти каже да се облечеш в черно като полунощ, ако ти не искаш. Пък ако ще и да си вещица. Или още повече, защото си вещица!

Духът на зимата се влюбва в Тифани

** spoiler alert ** "Зимковецът" е история за онзи прекрасен преход между детстото и юношеството. Тифани пораства, а с нея и приключенията й се променят. Този път Тери е решил да ни покаже как опърничавото и любопитно момиче се превръща в упорита млада дама.
Тифани продължава обучението си при Miss Treason (Не съм сигурна как е името на старата вещица в българския превод) - ужасно стара, сляпа, зловеща и респектираща. И точно както миналия път никой не изгаря от желание да се навърта наоколо. Освен Тифани. Тя няма нищо против и макар някои от навиците на възрастната вещица да са леко смущаващи, скоро голямата заблуда около нейната настояща наставница бива разбулена. И Тифани за пореден път се убеждава, колко хитри всъщност са вещиците.

И така, нова книга, нова наставница, нова бъркотия. Разбира се, Тифани сама си е виновна за кашата, в която се забърква, но като не може да си седи на трибуквието, това е положението. Всеки си сърба попарата. Този път обаче историята поема по малко по-различна пътека и среща младата вещица с първите трепети на любовта, макар и не точно по онзи тривиален тийнейджърски начин, по който сме свикнали. Не, това би било твърде обикновено за някой немирен като нея. Омаяният ухажор на Тифани е не кой и да е, ами самият Зимен дух. Онова митично явление, което потапя земята в студ и я опакова в снежна белота всяка зима.
Чета, разгръщам страница след страница и не мога да се начудя на Тифани, как успя пак да се забърка в тая бъркотия. От една страна са Леля Ог и Баба Вихронрав, които са й виснали на главата и са си набутали носовете в кашата чак до бузите. От другата страна Анаграма, която след като наследи колибата на Miss Treason, е толкова отчаяна, разбира се по нейния си нахален и високомерен начин, че не спира да ходи при Тифани за помощ. И накрая за капак Зимният дух се е влюбил в нея, мислейки си , че тя е Дамата на лятото и не спира да превръща снежинки и айсберги в умалени и уголемени скулптури на самата Тифани.


Въобще откачен работа както винаги. А, да. И да не забравим, че Мак Фийгълите също не пропускат да се запишат в приключението, като отидат до библиотеката и вземат на Тифани любовен роман, както изглежда от най-розовите, за да й помогнат да разбере и да се справи с новосъздалата се ситуация в личен план. Защото какъв по-добър начин има, да се научим как да живее, от четенето на книги? Е, и с някои други дребни задачи, възложени им от вещиците, но такива са си фийгълите, винаги готови се забъркат в неприятности.

Тайните, които крием

От много време се каня да дам шанс на Дона Тарт, но резюметата по задните корици на книгите й все ме карат да се отдръпна, когато за пореден път хвана някоя от нейните произведения в ръка. Не защото звучат скучно, а защото някак са далеч от темите и жанровете, които ме вълнуват напоследък. И ето ме пак в библиотеката. Всички книги, които съм си набелязала са заети, а не мога да си тръгна с празни ръце.


"Тайната история" се оказа едно много интригуващо пътуване от древна Гърция до един забутан американски колеж в Хампдън. Мястото където главният герой попада несъмнено носи влагата и миризмата на мухъл напомнящи на мрачен лондонски следобед. 

720 страници и история, която мога да преразкажа с 10-ина изречения и все пак не мога да кажа, че имаше момент, в който книгата да ми доскучае, да искам да прескоча нещо или да стигна по-бързо до развръзката. Всеки един на пръв поглед излишен детайл, който изглежда е вмъкнат единствено с цел да подсили историята, в крайна сметка се оказва с преднамерено начертана роля в развръзката на самата история. 


Повечето от вас вероятно вече са чели историята и познават сюжета. Дона Тарт разказва историята на две убийства. Едното - непредумишлено, по-скоро инцидент, който обаче белязва пътя на онази специална група от шестима студенти, записали се в курса по древногръцки. Второто - добре обмислено и хладнокръвно планирано убийство. Убийство на другар. През цялото време докато чета, се превръщам в съучастник на Ричард, Хенри, Камила и Чарлз. Ясно осъзнавам разрива с ценностната ми система и общоприетата морална рамка. В ума ми не спира да изскачат въпросите: Кога едно убийство е оправдано? Кога наистина човек може да прекрачи границата и да отнеме човешки живот? Достатъчен мотиватор ли е инстинктът за самосъхранение за извършването на убийство?

И макар че не се осмелявам да дам отговор на собствените си въпроси, четейки книгата, просто не мога да застана на другия бряг на реката, да посоча четиримата младежи с пръст и да ги обвиня, да ги осъдя. Без сама да осъзнавам, ставам съпричастна с историята и действията им. Не бих казала, че ги оправдавам, но някак ги разбирам и приемам мотивите им. 


Дона Тарт разгръща наистина много добре психологическата страна на това убийство, както и физическите и ментални последствията от него. Интригуващо начало и не по-малко интригуващ край, "Тайната история" определено е една от онези книги, които не позволяват на читателя да спре, които те карат да драпаш, докато не стигнеш до дъното, докато не разплетеш интригата, но и без да оставят любопитството ти незадоволено.

Кървави, кървави разкази

Знаете ли, минаха години, откакто за последно четох такава литература. Голяма грешка. Но тя понякога така тежи. Като буца в гърлото, като камъни в стомаха.
Никога не съм обичала разказите, но това не са разкази, това са груби, сурови истини. От ония бодливите, дето издират кожата, режат костите и се забиват право в сърцето, в дробовете, в мозъка. От тия разкази боли, но това не означава, че имам право да им обърна гръб. Не може. Тия разкази трябва да се четат.

Чета, преглъщам горчилка и не мога да ги оставя.
Толкова буйни, немирни, толкова трънливи, кървави, толкова наситени, та чак не можеш да ги смелиш. Но трябва да се четат. Трябва и да се помни. Макар историите да не настояват за историческа достоверност, този сборник разказва за ония тъмни, бурни времена, когато всички се опитват да разкъсат Македония - грубо, брутално и безмилостно, да я откраднат като булка, да я обезчестят и присвоят. Разкази, излети като изповеди, изтичат от страниците на това книжле - толкова малко, толкова тънко, а тежи като канара в ръцете и ума.

С последния разказ съм опустошена, разпиляна на парчета, точно както Петър Делчев обещава на корицата. Другите някак успях като че ли да ги преглътна. Но образът на Балканската мадона, която никой не нарисува, не мога да забравя - бременна, с пистолет във всяка ръка и нож в устата, изправила се пред турците, погната от клетвата на своите съселяни, децата им от кръвния данък да освободи. Писъкът, ревът пронизал небето на същата тая жена, спасила децата на цяло село, оставена на произвола да роди първата си рожба пред безжизнените погледи на мъртвите турци, орисана да целуне мъртвото чело на детето си...такъв рев отеква през вековете и остава в душите.

Липсваше ми тая литература. Сега се отприщва нова вълна. В библиотеката оттатък чакат "Калуня-Каля" и "Караджата". Но преди тях, мисля да продължа с "Трънски разкази". Всяко нещо по реда си.

Шапка от небе за Тифани

"A Hat Full of Sky" е точно такава, каквато загатва заглавието - безгранична, свободолюбива, една такава, широка, естествена и необятна.
Тери изправя Тифани и нейните нови приятелки пред сериозно изпитание. Кара ги да се изправят пред самите себе си, да се огледат хубаво в огледалото, да видят ясно дори и онези черти от себе си, за които им се иска да си затворят очите. Но в крйана сметка, ако искат да бъдат себе си, те трябва да ги разпознаят и приемат.

Тифани се изправя пред своята тъмна половина, безскрупулна, алчна, егоистична и изпълнена с необятна магическа сила. Анаграма се сблъсква с едно свое не толкова нахакано и лидерско Аз, което може да слуша без да прекъсва хората и да им говори, без да им заповядва. Но от всички май най-много ме изненада Петулия. Милата и сладка Петулия, която започва всяка изречение с "Ъм.." и която би се съгласила с теб, дори ако й кажеш, че небето е зелено, само и само да не влиза в конфликт и да не противоречи на другите. Ето тази същата Петулия накрая показа завиден характер, размахвайки пръст на кой да е, ами на самата Анаграма използвайки изрази като "никога, ама никога повече да не си посмяла..."

Май само Мак Фийгълите не отбелязаха особен напредък в личностното си развитие, но те така или иначе си правят, каквото си искат. Освен това на практика са си безсмъртни, защото си мислят, че вече са умрели, така че и смъртта не ги плаши особено.

О, Смърт също не пропусна да се запише в историята, крайно епизодично за мое огромно съжаление, но все пак тук се концентрираме върху Тифани.

Толкова се радвам, че започнах да чета поредицата на английски. Хвърлих един поглед на българското издание, защото ми стана интересно как са превели имената на героите. Прехвърляйки текста попаднах на някои разговори с фийгълите. И не мога да възприема българския превод. Не твърдя, че бих се справила по-добре със задачата, просто има някои неща, които губят чара си като се преведат на друг език.
Сега подхващам "Wintersmith" и нямам търпение да видя каква пак ще я забърка Тифани

Мътви богове в "Град на стълби"

Впечатлена съм. Наистина впечатлена и истински заразена от тази книга. Изобщо не очаквах толкова да ми хареса. Да не говорим, че с тези криминални и шпионски нишки, за които четох в няколко ревюта, съвсем не спадаше в категорията книги, които бих пипнала.
Но не мога да си изкривя душата - впечатлена съм.

Не съм сигурна на коя лавица да я сложа - при фентъзитата, при политическите кримки, при книгите за шпионаж. Книгата е криминално-политическо фентъзи, преди ми звучеше абсурно и сега ми звучи. И все пак това разнообразие от жанрове се оказа повече от печелившо.
Историята ни праща е Баликов - тънещ в мизерия град с упаднала икономика. Място на отмрели вярвания в отдавна изгубени и избити богове. Или не съвсем избити, както завръзката книгата подсказва. Главната героиня Шара Тивани е изпратена, добре де, не е съвсем изпратена - пристига, за да разследва убийството на сейпурски учен. И тук шпионската интрига се заплита, за да се превърне в нещо много по различно от класическа 007 история.

Едно от нещата, които истински ме грабнаха в тази книга, беше образа на спътника на Шара - Зигруд. Наследник на дрейлингите, за които авторът не спира да намеква , че са диваци, които живеят, за да се обучават, да се бият и да убиват. КОето не е далеч от истината, имайки се предвид, чудовщните размери, впечатляваща физика и бруталната безскрупулност, с която Зигруд се хвърля в бой. И макар Шара да е тази, която дърпа конците, именно нейният спътник е онзи, който се справя с всички предизвикателства, които включват спасяването на животи.
И някак си тази цялата история няма как да не ми напомни на геополитическа карта на света днес. Като че нещата не са чак толкова различни  - мъртви богове, в които хората все още вярват, заради които се избиват и поробват. Фанатици, които обебват света със своята вяра.

Определено историята има интересна заложба. Очаквам развитието в  Сейпур в следващата книга. И най-вече образа на Зигруд, които ми се иска да се разгърне още повече. А автора подметна една-две идеи в края, така че шанс има. Чакам и се надявам.