— Вие сте безнадежден романтик — каза Фейбър. — Това би звучало смешно, ако не беше толкова сериозно. Вие всъщност нямате нужда от книги, а от някои от нещата, които едно време се казваха в книгите. Същите неща би могло и днес да ги има в програмите на „семействата“ в телевизионните гостни. Програмите на радиото или телевизията и днес биха могли да бъдат проводник на знания, но не са. Не, не само от книги имате нужда вие! Търсете онова, от което имате нужда, навсякъде, където можете да го намерите — в стари грамофонни плочи, стари филми, стари приятели; търсете го в природата, търсете го у самия себе си. Книгите бяха само един от онези сандъци, в които пазим много неща, които се боим, че ще забравим. В тях няма нищо магическо. Магическото се крие само в онова, което книгите казват, в начина, по който те съшиват една о друга отделните части на вселената, така че тя да ни изглежда като нещо цяло. Вие, естествено, не сте могли да знаете това, естествено, все още не можете да разберете какво искам да ви кажа, като ви разправям всичко това. Но интуицията не ви лъже, а това е важното.
Чета "451° по Фаренхайт" и една нова необятна вселена се разкрива пред мен. Вселената на Рей Бредбъри. Чета и потъвам в думите му. Тази книга ме омагьосва и фиксира, задържа ме в погледа си, оглежда ме, преценява ме, а после ми разказва историята, внимава във всеки един миг, дали аз слушам внимателно или не заслужавам тези думи. Току си поема дъх, вдига поглед и проверява реакциите ми.
Книгата ме увлича толкова, че не усещам кога започвам да чета на глас. Искам да чуя думите, който скачат пред погледа ми, сякаш ще станат по-реални, по-наситени с емоции, по-истински пред мен.
Започнах неговото творчество с "Хайде всички да убием Констанс" и останах приятно изненадана с висящия въпрос в ума ми, защо толкова години избягвах Рей Бредбъри. Донякъде се радвам. Радвам се винаги, когато ми предстои да открия автор, чийто думи да заобичам. Когато се появи някой нов за мен писател, чийто книги да търся неуморно, докато не прочета творчеството му.
"451° по Фаренхайт" разказва за един свят без книги, без ценности, без мисъл. За един свят където пожарникарите не потушават пожари, а ги палят, където книгите не се четат, а горят, защото те карат да мислиш. За един свят, в който хората не живеят а просто съществуват невежо щастливи. Привидно щастливи, защото как би могъл да определиш, дали си щастлив, ако не се интересуваш от нищо, ако не позволиш на никой да те развълнува, ако не вдигнеш взор към небето, към звездите поне веднъж, ако не позволиш на вятъра да те погали, ако не общуваш с хората, които обичаш, ако не обичаш изобщо.
Книгата е смесица от футуристична фантастика и антиутопия, които както вече сме забелязвали и преди при Оруел и други писатели вървят толкова естествено ръка за ръка. Но това, което най-много докосва в тази книга е желанието, което поражда и надеждата, която оставя след себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар