Адски самотно е да бъдеш "Единственият и неповторим Айвън"

"Единственият и неповторим Айвън" беше импулсивно решение. В редките случаи, когато отивам до центъра и съм в района на НДК, не пропускам да мина през голямата Сиела до метрото. А за какво ти е да влизаш в книжарница, ако не си купиш книга. Такава покупка беше тази. Сигурно е била на някой от по-централните редове, защото напоследък нямам навика да обикалям из детските рафтове (Знам, голяма грешка.)

Книгата за Айвън подобно на съдбата на главния си герой, отлежа известно време пренебрегвана отатък, докато аз затрупана от тонове книги, които искам да прочета, все отлагах.

Докато една вечер изпаднала в странна меланхолия просто отидох в другата стая и я взех. Беше дошъл моментът. Не зная защо. Купищата книги, които съм си купила от to read листа ми единствено се увеличават. Но онази нощ знаех, че ми трябва именно тя. 

Отдавна не ми се бе случвало да открия толкова много пространство за дишане между страниците на една книга. Сиела са избрали едър шрифт и не са пестили хартията. Но тези избори имат своята важна функция. Заедно с кратките, лаконични и простички изречени тези паузи придават допълнителна тежест на казаното.

Катрин Апългейт е избрала да разкаже тази история от първо лице единствено число, от името на Айвън. Това е неговата история и кой би могъл да я разкаже по-добре от самия него. 

Айвън е горила. Роден в своето стадо среброгърби в джунглата, той бързо забравя какво е да си на свобода, сред свои, да усещаш аромата на росата, да си заобиколен от всичката тази жива зеленина, която всеки ден расте и се променя. Айвън е заловен и понастоящем живее в постоянно пусналия котва цирк в търговския център. Ежедневно минават тълпи от хора, най-често с деца, които оставят своите мръсни отпечатъци по неговия дом, направен и стъкло и метал.

Но Айвън е единствен и неповторим. Или поне така казват човеците. Ала не е ли адски самотно да си единствен?

Въпреки това Айвън обитава своята клетка и не протестира. Диша, храни се, рисува... съществува. От него не се иска нищо друго освен да бъде там.

Всичко се променя, когато в малкия цирк пристига ново слонче - едно малко същество с големи уши  и уплашени очи.

Собственикът, Мак, се надява с това да върне хората обратно в цирка. Мак не разполага с много атракции, а и те повечето са на възраст. Това слонче в последният му изстрел. 

Гледката на ужаса в очите на новодошлото слонче и едно обещание, което Айвън дава на своята приятелка Стела го карат да излезе от дълбоките коловози на своя живот и да предизвика целия свят. 

Катрин Апългейт базира своята история на  истински събития. Истинският Айвън е роден в Конго, ала не успявя да прекара дори детств

ото си там. Първите му собственици скоро осъзнават, че не е лесно да отгледаш една бързо растяща горила в дома си. И така той се превръща в обитател на търговския център в Такома, където прекарва следващите 27 години от живота си затворен в точно една такава клетка от стъкло и метал. В крайна сметка защитниците на правата на животните научават за неговата ужасна съдба и след дълга и изтощителна борба и още една дестинация по пътя, среброгърбата горила се установява за постоянно в зоопарк в Атланта. Там прекарва остатъка от живота си - няколко години, през които се бори с трудностите да бъде отново сред семейство. Това е едновременно щастлив и тъжен край за едно прекрасно същество.

Това е една тъжна и меланхолична през повечето време история, но в нея ще откриете много обич и смелост. И макар главните герои в нея да са животни, тя прелива от топлина и човечност. 

Големият шрифт, простичките изречения и широтата в нея я поставят на рафта с детските книги. Ала истината е, че колкото повече години от живота ни минават, толкова повече истини откриваме в тази книга. Аз не я почувствах детска, но се радвам, че е написана по този начин, защото помага на читателя да се отърси от излишната баластра и оставя пред очите му, в ръцете му, в ума му само стойностните думи. В тази книга аз открих вдъхновение - онзи заряд, който завзема цялото ти същество и ти казва да се бориш за желанията си. Надявам се, да го откриете и вие.