Този Сапковски ще се превърне в новата ми мания, май. В последните години се старая да не се нахвърлям настървено върху книгите от една поредица, защото (особено ако е по-дълга като Колелото) идва момент, в който се пресищам. И после минава твърде дълго време преди да я продължа. Време, в което съм забравила началото и трябва отново да се връщам там. Точно по този метод Колелото съм я започвала два пъти. И двата пъти я изоставям някъде около 8-9 книга. И сега чакам Бард да започнат да я преиздават - силно се надявам да е с твърде корици, ще бъда много разочарована, ако не е - и ще я чета парче по парче, бавно и напоително.И така зарекла се да правя почивки между книгите от една поредица, започнах "Меч на съдбата" с ясното съзнание какво ще прочета след нея, преди да мина към "Кръвта на елфите". И до средата някъде всичко беше наред, всичко вървеше според плана ми. После се зарибих. И отиде коня у ряката...
Сега започвам "Кръвта на елфите" а очакванията ми се завишават с всяка следваща страница, но и Сапковски си вдига летвата в аритметична прогресия. Образът на Гералт е в общи линии вече изграден от първата книга, но полякът не спира да добавя нюанси и детайли към своя персонаж. А това само подсилва характеристиките на героя му, без обаче да измества фокуса. Зловещата усмивка си е тук, циничността, принципите, кодекса, честта, сдържаността и загрижеността. Харесва ми как Сапковски изобличава своя вещер във втората книга. Гералт си е все същият ръб, но най-вече по отношение на себе си. Вещерът продължава да смята себе си за изрод, за безчувствена машина за убиване, за жесток наемник, който не заслужава любов, грижа и каквато и да била човечност, насочена към него. Безсмъртен, когото смъртта следва по петите, ала вместо да го прибере, тя прибира всеки, който тръгне след него, който дръзне да го обича. А това далеч не помага на Гералт да се приобщи към хората. Не, той си остава все същият чужденец за всички (предимно по свой собствен избор), който предпазливо, а когато е нужно и грубо, отблъсква хората, за да ги предпази от себе си, от своята участ, която ще сполети и тях. Само че този път Сапковски не му дава да се измъкне, той съблича мислите на своя герой до кокал, оставяйки го разобличен, отворен и раним. И ако сте посмели да си помислите, че в тази книга драмата е взела превес, ще ви изненадам, като ви кажа, че сте много далеч от истината. Полякът умее много стегнато и целенасочено да изгражда, развива и разгръща емоциите на своите герои. Има малко драматизъм, но той е типично по мъжки - с девойка увиснала върху раменете на главния герой, безнадеждно влюбена в него и още по-безнадеждно осъзнала, че умът и сърцето му ще принадлежат вечно на Другата.
Отвсякъде се усеща мъжкия подход в книгата, към всичко - към изграждането на образите, към техните чувства, към взаимоотношенията им, към цялостното изграждане на света - от обичаите и порядките до промените и революциите. Най-силно в моментите, когато пише за емоциите на някоя от своите героини.
Имам едно сравнение под ръка. На някои от вас може би ще му се стори доста тъпо, но аз рядко се въздържам след като ми е дошла някоя идея така че..
Гледали ли сте анимета? Аниметата също подлежат на жанрова класификация, само че техните категории са малко по-различни от това, на което сме свикнали - доста глобални и директни. Една от тях е shoujo, което са манга и аниме насочени предимно и най-вече към женската аудитория. И shounen, които са крайно насочени към мъжката част от феновете. Те са по-кървави, по-динамични, в тях мъжете са голяма работа или са абсолютни глупаци, но винаги светът се е завъртял около някой мъж и всички емоции, които се причисляват като женски, като мекушави, като лигави са представени така както един мъж си представя, че ще реагира жената.
Такъв е и стилът на Сапковски. Абсолютен shounen. Фентъзи шоунен. :)
(Ох, това наистина можеше да ви го спестя, но няма. :))
В "Меч на съдбата" нещата се задълбочават. И като че ли Сапковски си подлага малко със сюжетната линия за следващите книги. Цялото действие се завърта около мотива за предопределението. Ако си спомняте в предишната книга в един от разказите той накара Павета и ...не съм сигурна как беше името на младежа, да му обещаят дете. И те го направиха. Сапковски се връща към тази история и разказ след разказ прескача около в нея. Предопределението следва вещера по петите, редом със смъртта, и постоянно му напомня какви за законите на съдбата, колко сериозни са нейните принципи и механизми и че не можеш да я излъжеш, също както не можеш да излъжеш смъртта.
Но това далеч не прави атмосферата в книгата тежка. Напротив. Вече трети или четвърти път споменавам това чешитско, малко дебелашко дори чувство за хумор, което притежава Сапковски, което така дълбоко ми е влязло под кожата, че просто не мога да му се наситя.
Сега започвайки "Кръвта на елфите" в мен се е загнездило усещането, че започвам нова поредица, което не е съвсем далеч от истината. И това ме подтиква да спомена няколко неща, за да добият първите две книги завършен вид в ума ми. Може би беше по-правилно да кажа "няколко герои". Някои от тях вече изгубих, други ми се иска да срещна отново, но не съм съм сигурна какви са плановете на Сапковски.
Всеки, който до някаква степен се е интересувал от света на вещера, предполагам, знае и за Йенефер. Опасната и жестока магьосница, която е оплела сърцето на Гералт по съвсем не безопасен за нея самата начин. Но не за нея искам да ви разкажа. Има други две жени в тези книги, които съумяха да се врежат в мен. Първата е Ренфри - безмилостен убиец, Ренфри, чиято жестокост сякаш няма граници и според която скрупулите са за слабаци. Ренфри, с цялата й свита от главорези, която без да й мигне окото ще изпепели един цял град, само за да се добере до магьосника в кулата, с когото има сметки за уреждане. Това беше първата глава, в която Сапковски показа по-дълбоките нива на идеите си. Всичко в тази книга изглежда простичко. Чудовища --> вещер --> кодекс. Няма какво да се обърка.Но понякога е трудно да приравниш ситуацията към кодекса си. Понякога няма добър и лош персонаж, само много натрупана болка.
"Съществуват само Злото и Голямото зло, а в сенките зад тях се крие Много голямото зло. Много голямото зло, Гералт, е такова, каквото дори не можеш да си представиш, даже ако мислиш, че нищо не може да те учуди. И знаеш ли, Гералт, понякога се случва така, че Много голямото зло те хваща за гърлото и ти казва: „Избирай, братко, или мен, или онова, по-малкото“.
— Ще ми кажеш ли накъде биеш?
— Наникъде. Подпийнах си и философствам, търся някакви истини. Току-що намерих една: по-малкото зло съществува, но ние не сме в състояние да го избираме сами. Само Много голямото зло може да ни принуди да направим такъв избор. Независимо дали го искаме."
Другата дама, за която искам да ви кажа няколко думи е кралица Каланте. Разговорите между нея и Гералд неъсмнено ще обтегнат спокойствието ви. Репликите, които си разменят по време на приема в "двора" на кралицата се въртят на границата между отприщването на вещерския гняв и заповедта за екзекуцията му. И въпреки всичко двамата изглежда се разбират повече от добре в завоалираната си циничност и искреност. Ако сте чели вече "Последното желание" ще разберете и защо ми стана толкова приятно да се насладя още веднъж на присъствието на Каланте сред страниците и на "Меч на съдбата". Надявам се, Сапковски да не забрави колко високо си е вдигнал летвата с тези две дами.
Мислех да ви напиша, че като изключим Лютичето, Каланте е другият персонаж, който наистина умее да проникне през фасадата на хладнокръвния вещер. Но в момента, в който написах това изречение, си дадох сметка колко не е вярно това. Истината е, че кажи-речи всички освен самият Гералт се справят без особени затруднения да надникнат зад маската и изтерзаните му мисли.
"Хората обичат да измислят чудовища и страшни истории. Тогава започва да им се струва, че самите те не са толкова чудовищни."
Е, май се поувлякох този път, не знам дали ще ви се чете като видите колко е малък скрола. Започвам "Кръвта на Елфите" с кошница препълнена с очаквания. Надявам се, накрая да е също толкова препълнена и с добри впечатления и емоции.
Няма коментари:
Публикуване на коментар