Спомняте ли си, как завършваше всяка приказка като бяхме малки? "И те заживели дълго и щастливо до края на дните си!" Така трябва да свършват приказките. С щастлив край за Доброто. Това им е едно от хубавите неща на приказките - знаеш, че накрая всичко ще свърши добре. И си спокоен. И търпелив. Но Соман Чайнани разкрои границите на всичките ми представи за приказките и ми показа, че да спечелиш своето и "И заживели щастливо за последно" не е толкова лесно. И често изобщо не е това, което си мислиш.Агата и Софи минаха през доста неща. Първо, от Четящи се превърнаха в ученици в "Училището за добро и зло", а заедно с това и в герои на собствена приказка - нещо, което не се е случвало никога досега с ученици. После въпреки всички препятствия двете момиче успяха да намерят своя щастлив край заедно. И създадоха един "Свят без принцове", защото така се получава, когато вместо принца на мечтите си, избереш най-добрата си приятелка, целунеш я и поставиш край на своята приказка. Принцът става излишен. За какво са ни принцове, когато можем да постигнем своя щастлив край и без тях? (Представям си, какви шеги ли е имало в приятелския кръг на Соман Чайнани с тази идеология...)
Е, в крайна сметка се оказа, че това не е достатъчно. И че на една принцеса все пак й трябва принц. Така че Софи и Агата се изправиха отново една срещу друга, бяха съюзници и врагове, за да се разделят в края на втората част, всяка в обятията на момчето, в което е влюбена. Всяка със своя принц.
Имах високи очаквания от третата част на поредицата, защото Соман Чайнани си вдигаше летвата доста безгрижно с всяка следваща глава. И очакванията ми се оправдаха. Макар към края на книгата да останах с усещането, че това е едно компромисно решение с историята, последните редове ме накараха да размисля. Това беше един достоен завършек на една прекрасна поредица.
Агата целуна своя принц и се озоваха обратно в града на четящите, а пред тях се ширна перспективата за спокоен и обикновен живот в тесничкия и уютен дом на Агата, където Тедрос откача като диво животно в клетка, а самата Агата се чуди как да буферира напрежението между него и майка си. Изобщо така бяха заживели щастливо, че направо се чудя как изобщо осъзнаха, че нещо им липсва и решиха, че трябва да открият и спечелят обратно своята най-добра приятелка отново.
Софи пък от своя страна най-накрая намери своя принц Чаровен. Е, може и да е Злият Директор на училището, който магически се подмлади след като тя го целуна и сега я "ухажва" предимно ръмжейки и мърморейки в тялото на напращял от тестостерон красив тийнейджър. Не е много чаровен, но пък решителността и тъмната му аура, го правят магнетичен. Да го кажем така, разбирам защо краката на Софи омекнаха един-два пъти при вида на този мрачен и могъщ младеж.
Битката между Добро и Зло отново е извадена от дрешника, отупана е от прахта и пак е в дневния ред. И докато всички повтарят, че победата е в ръцете на Агата, ще ви кажа една тайна под секрет - всъщност всичко е ръцете на Софи. А можете да си представите сигурно колко интересен ход на събитията би дало това, имайки предвид непостоянната и изменчива натура на Софи.
С целувката си русокосата красавица е дала на Злото решаващ тласък в тази война и сега Директорът е събудил всички отдавна победени злодеи от смъртния им сън. В гората бродят цяла армия от зомбита-мащехи, зомбита-вещици, зомбита-великани и всякакви други зомбита, били някога могъщи злодеи.
И разбира се, за да "изравни" силите, Соман Чайнани дава и на Агата и Тедрос полагащата им се армия. На чело е застанал могъщият Мерлин. Да, онзи Мерлин от Камелот, най-великият магьосник някога. И Лигата на Дванадесетте - сборище от старци в инвалидни столове. Просто няма какво да се обърка.
На Агата и Софи определено не им се размина лесно. И ако сте си мислели, че в предишните книги е имало много обрати, почакйте да видите какво ви е приготвил Соман Чайнани в тази. Наистина до последно не бях сигурна, какво ще избере Софи. Когато затворите последната страница, може и да си кажете, че е било съвсем логично така да се развият нещата, но честно казано на мен съвсем до края хич не ми се струваше логично. В интерес на истината точно този беше краят, от който се боях. Но останах изненадана, от книгата, от автора и от себе си.
Но не краят е това, което наистина обикнах в тази книга и изобщо поредица. Това, което наистина ме грабва вече за трети пореден път и не ме оставя да си легна нощем в разумно време, е способността на Соман Чайнани да прави дисекция на своите герои. Беше изключително удоволствие да проследя какво се случваше в главите и на двете момичета - да изпитам страховете им, да вляза в обувките им, да се напрягам и смея от сърце с тях, да споделя радостта и трепетите им. Беше като да застана в стаята с часовниковия механизъм на Биг Бен и да видя как се завъртат зъбните му колела, за да задвижат стрелките на циферблата отпред.
Знаете ли, сега си давам сметка за нещо. Говоря ви за разкошния завършек на една поредица от самото начало, но това не е последната книга. Спомням си, че когато излезе първата, веднага проверих в Goodreads, за да знам с какво се захващам. Нека да ви кажа и на вас - да, това не е трилогия. И всъщност преди няколко седмици е излязла петата книга, която може и да се нарече втора от ....да кажем "Хрониките на Камелот". Но фактите са си факти. Силно се надявам, че Сиела много скоро ще ни зарадват и със следващите две книги.
Няма коментари:
Публикуване на коментар