Дълго преди да прочета "Душата на императора" и да заобичам творчеството на Сандерсън безвъзвратно, всъщност планирах един ден да му дам шанс именно с тази книга. Бях си купила "Спиращият войната" преди няколко години и отлежаваше на един от рафтовете у дома. Отлежаваше съвсем умишлено.Нали знаете онова чувство, когато всички ви казват как нещо е много хубаво, но вие нали сте вироглави, сте твърдо убедени, че това са пълни глупости. Защото никой не може да ви казва какво ще ви хареса и какво не. Тайничко ви се иска да пробвате и вие, защото пустото любопитство не ви оставя на мира, но сте над тези неща. Казали сте, че няма шанс да ви хареса, значи няма шанс.
"Спиращият войната" е като "Елантрис". Самостоятелна история, в самостоятелен свят. Завършена и с лек намек за продължение. Но продължение още няма.И не е много ясно, дали изобщо ще има. Но дори и в тази конфигурация, накрая пак се чувствам комфортно.
Това, което ме притеснява по-скоро, е фактът, че броят на непрочетените книги на Сандерсън започна драстично да намаля. Останаха ми 2-3 Мъглородни и едното Злочестие. После пак ще чакам четвъртата книга от Летописите.
Искам да ви кажа, че каквито и писателски наклонности да имам, когато седна да чета Сандерсън и всичко отива по дяволите. Защото си давам сметка още колко хляб имам да изям. Но не ми пука особено, стига да има повече за четене от него.
"Спиращият войната" разполага действието си посред враждата на две съперничещи от години си държави. Халандрен и Идрис са двете страни на една монета - заклети врагове, носещи общ корен. Или поне така вярват идрианците. Двата народа са били някога един, с обща религия, крал и бог. Докато едните не се отцепват от другите. Сега въпреки общите си корени и религиозна основа, идрианците живеят високо в планините, като отцепници, които бранят със зъби и нокти независимостта си. А Халандренците се ширят из топлата джунгла, просперират в свят изпълнен с изобилие и цвят.
И тук започва разцеплението в религиозен план. Като наследство от своя крал-бог и петимата учени остава възможността човек да притежава повече от един Дъх и да го прехвърля и използва, за да вдъхва живот на мъртъв си или неодушевени предмети, които някога са били нещо живо - дърво, плат.
Халандренците вярват дълбоко във възможността човек да използва Дъха си, почитат Завърналите се като богове и изграждат йерархията си именно на база количеството на притежавания Дъх. Идрианците от своя страна смятат това за сектантство и еретизъм.
Но в крайна сметка преди много години е сключено временно примирие с обещанието след 20 години Идрис да изпрати кралска дъщеря, която да се омъжи за бога-крал, с надеждата да роди наследник.
Вивена е кралската дъщеря, която цял живот се подготвя за този момент от знанията по история до овладяването на темперамента си, до последния детайл, за да бъде най-полезна на своя народ. От години Идрис чака със затаен дъх, дали Халандрен няма да ги нападне и да смачка съпротивата им. От дълго време Идрис се смята за бунтовническа страна. И Вивена е тази, която ще донесе мир и по-добри условия за живот на своите сънародници. Но в последният момент баща й решава да изпрати не нея, а Сири. Вивена е завършен политик и стратег и би била силно оръжие за страната си, ако е там, когато войната избухне. А старият крал не може да се отърси от усещането, че войната иде. Никой не може.
Не и в Халандрен. Там е двор на усойници, интриги и задкулисни игри. Сири, бойната, вечно непокорна Сири, изведнъж се оказва съпруга на бога-крал. В един двор, който я плаши до смърт, но и я впечатлява също толкова силно с ярките си цветове, многообразието си, богатата храна, разнообразните платове и дрехи, топлото време и освободеното поведение на хората наоколо, та чак до разголеното, скандално облекло на жените, които се осмеляват да носят къс ръкав и панталони. Светотатство!
А двора на Завърналите се е мястото, на което най-много се забавлявах. С Лайтсонг, разбира се. Завърналият се бог на храбростта, който не вярва в собствената си божественост и през цялото време поддържа имиджа на незаинтересован от политиката, задълженията си и околните нехранимайко. Което не е далеч от истината. Именно това е най-големият коз на Лайтсонг - никога не си сигурен, дали говори истината или просто ти отправя саркастичен коментар. Във всяка една от книгите на Сандерсън има по един такъв образ - остроумната принцеса от Елантрис - простете ми, не помня името й, Шалан от Летописите, Уейн от Мъглороден и Лайтсонг Храбрия. :) Това са любимите образи на мнозина. Те не са главните герои, имат второстепенна, но все пак важна роля в действието, но не е водещата. И все пак те се превръщат в любимците на публиката с острия си език и непокорното си, ала винаги лоялно поведение.
Изобщо моделът, по който Сандерсън работи е изпитан и често аналогичен с другите му книги. И тук си имаме един подобен на Каладин - сърдит и вечно вкиснат персонаж, с толкова могъщество във вените си, че няма как да не изпитате поне малко страхопочитание пред скромната му войнишка натура.
Вашер е същият вкиснат и недоволен от света мъж, който дълбоко в себе си е добър човек, но винаги е толкова сопнат, че трудно можеш да го разбереш. Или поне докато не ти спаси живота. И на Вивена ще й се наложи да разбере това по трудния начин, когато решава да замине тайно за Халандрен и да спаси сестра си.
Като се има предвид, че цялата тази история се побира между кориците в едни 600 страници, изумителна е метаморфозата през която преминават повечето образи и как всичките ми очаквания отидоха по дяволите. Казвам го, в добрият смисъл на думата, защото Сандерсън умее да превърта сюжета така, че да ни дойде изневиделица.
И в крайна сметка всичко опира до едно - намирането на човечността, взимането на правилното решение, потушаването на една война, която е започнала от нищото, както са започнали много войни. Една война, която не е дори за територия, нито пък за влияние. А за религия. Най-силният лост на правителството, на което и да е правителство, за да манипулира поданиците си. Заплаши религията на един народ и виж в какво се превръщат. Сандерсън често се заиграва с тази тема, сякаш опитвайки да ни посочи накрая безсмислието на цялата тази ситуация, колко е жалка борбата ни с вятърната мелница, колко глупави сме, пикаейки срещу вятъра, защото в крайна сметка всичко е вятър и прах. Единственото оръжие, с което разполагаме накрая е човещината ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар