Както обикновено чета по-бързо, отколкото пиша. Тъкмо когато изравних прочетените книги и написаните впечатления се появява книга, която просто не мога да оставя. И ден по-късно съм отново с едно ревю назад."Проклятие за мрак и светлина" я видях съвсем случайно на страницата на Егмонт тийн. Изглежда рекламата около нея е била слаба или е била публикувана в период, в който аз не съм се задържала много онлайн. Но в крайна сметка разбрах за нея седмица преди да се появи в книжарниците. Потрих доволно ръце и знаех, че сигурно ще ида да проверя книжарницата поне три пъти преди да я получат. Така и стана. Но най-накрая миналия ден се сдобих с нея. И като се зачетох вечерта ...до ранно утро. Това не ми се беше случвало много отдавна. И разбираемо, когато всеки ден ставаш в шест сутринта, не можеш дълго време да си нощна птица без последствия. Но този път не можах да се спра.
Само като й погледнеш корицата на тази книга и знаеш какво те очаква, макар че мотивът с тръните започва да ми се струва вече малко преекспониран. Както и да е, свърши си работата. Заглавията от типа ACOTAR изглежда също набират скорост. Е, какво пък, нямам нищо против.
Анотират книгата като красива и опасна интерпретация на една от най-любимите ми приказки - "Красавицата и звяра", но сега когато затворих и последната страница на мен тази история ми се струва много далеч от приказката, макар че много хора няма да се съгласят с това твърдение.
Въпреки не малкото прилики между извора и тази история, в нея има нещо което носи съвсем различно настроение. Тя е бавна като красив и опасен танц и толкова искрена, че спокойно може да ти зашлеви шамар с признанията си.
Принц Рен живее самотно в замъка си. Единствената му компания е командирът на кралската гвардия - Грей. Двама строги сухи мъже, изморени от съдбата, която им е отредена. Също както в класическата приказка Рен обижда силна магьосница, а това му навлича проклятие. Всяка година в рамките на един сезон Рен има време и възможност да развали проклятието. Условието е просто - да накара момиче да го обикне. Ако не успее до края на сезона да изпълни условието, принцът се превръща в ужасно чудовище, губи разсъдъка си и убива всичко около себе си, всичко, което мърда. Семейството му отдавна е мъртво - избито, придворните, кралската стража, гвардията, войниците, благородниците, всички са избити от чудовището, от Рен. След като приключи с касапницата, Рен отново се превръща в човек, напълно здрав - без рани, белези и дори драскотини. Магията лекува всичко, а заедно с него се връща и неговият командир. Сезонът започва наново.
Грей е единственият който има възможност да пътува между световете - всеки път в началото на сезона за по един час, за да открадне момиче от другия свят. Този е последния сезон за принца и Грей. И както се очаква, всичко се обърква. Грей не успява да вземе момичето, което е решил, защото се намесва Харпър, която без да се замисли, че това може да е опасно за нея размахва насреща му тежкия железен гаечен ключ.
И в крайна сметка се озовава в Ембърфол (или както там му беше името). Сприхавата, невзрачна, накуцваща, Харпър е единственият шанс на Рен да спаси кралството си.
А принцът...Е, Рен е точно такъв, какъвто се иска на женската аудитория. Поне на по-голямата част със сигурност. Чаровен, сериозен, с глас, който е способен да те прикове за стената и поглед, който би могъл да те погълне. Опасен, секси и обречен.
Само дето Харпър е видяла едно-две в живота. И се е научила да не се примирява, да не се доверява и да се бори със зъби и нокти за това, което иска и това, в което вярва. Майка й е болна от рак, баща й е офейкал, семейството й се задлъжняло с баснословна сума пари, които няма никакъв шанс да събере и върне, а брат й се е забъркал с много опасни хора, за да измъкне близките си от тази каша. И точно когато Харпър трябва да бъде до семейството си, бива отвлечена от непознат млад мъж с гвардейска униформа и страшен поглед. Замъкната е в някакъв приказен замък, при някакъв приказен принц, който по всичко личи, че е арогантен лентяй, който се държи като важна клечка, но в действителност няма кого да командва, освен своя командир. И командир на какво изобщо? Командир ли си, като няма кого да командваш?
Сблъсъкът между Рен и Харпър е напрегнат, остроумен, упорит и наистина много добре изграден. Доверието между тях е крехко, но бавно и полека от несъшествуващо се превръща в истинско. Уважавам това, че Бриджит Кемерер запази дистанцията между тях по-дълго време. Вие представяте ли си да ви отвлекат?! Не стига това, ами се оказвате и в някаква паралелна вселена. И на всичкото отгоре трябва да развалите проклятието на човека, който ви е отвлякъл и ви държи далеч от семейството ви, което е в смъртна опасност.
В такива ситуации доверието не се печели лесно.
Всъщност ако трябва да избирам, бих казала, че Грей е любимият ми персонаж в тази история. Командирът на кралската гвардия е далеч по-прозорлив от своя принц и далеч не толкова дребнав. А страниците, в които най-накрая си позволи да пие алкохол, бяха просто жестоки. Така не съм се смяла в цялата книга. Последните страници на тази история ме карат да мисля, че предстои да видим още много от Командир Грей. Така че нямам търпение!
А сега следва безкрайното чакане на следващата книга. Преди се заканвах да не подхващам поредици, които не са довършени, защото изключително много ненавиждам чакането, докато прочета продължението на историята, която обичам. Но досега ни един път не съм се удържала, така че спрях да се заканвам. Сега имам друг план. Мисля да започна колкото мога повече поредици, за да стигна най-накрая до момента, в който книгите ще излизат револвиращо една след друга, така че лесно да запълват празнината помежду си. :) Хахахаха
Няма коментари:
Публикуване на коментар