"Формалдехид" - Антония Атанасова (Ревю)

 

Заглавие: "Формалдехид"

Автор: Антония Атанасова

Издателство: Scribens

 

Брой страници: 159

Година: 2022

 

 

Лесно й е на Антония Атанасова. Сяда пред белия лист, протяга ръка към себе си, разкъсва кожата, пречупва гръдния кош, хваща сърцето в дланта си и пръстите й се стягат бавно и болезнено в желязна хватка, кръвта започва бавно да се стича и да запълва празните страници. Дума след дума, емоция след емоция. Изстисква всичко от него, докато не остане една изтощена, уморена душа, която е дала всичко от себе си за другите, като Щастливия принц в едноименната приказка на Оскар Уайлд. сърце след сърце. И тогава идва дори по-лесната част. Започва да чете на глас изписаните страници и магията бавно възвръща живота обратно в изтощените черупки на сърцата. 

 

Лесно й е на Антония Атанасова. На мен се пада трудната задача. Да се опитам да ви покажа колко силни са думите й. Аз не мога така като нея да бръкна в гърдите си и да изтръгна оттам туптящо сърце. На мен ми трябва там вътре, за да прочета нейните думи. 

Трудно е да вкарам книгите на Антония Атанасова в някакъв жанр и рамка. "Процедура по забравяне на човек" е една много особена, красива и добре балансирана поетична проза. Тони Атанасова пише ефирно както за красивите, така и за грозните и мрачните
неща в живота."Формалдехид" не е като предишната й книга, но не е и напълно различна. Тя е сборник от отделни текстове. Но не са разкази, а лични изповеди, такива каквито пишем в таен дневник. Текстове, които съдържат най-съкровените ни мисли, онези, които не бихме споделили с никого, онези, които не смеем да изречем на глас, а понякога дори на ум.

Някои неща не смеем да признаем дори сами пред себе си, защото тогава трябва да поемем отговорност за тях, защото тогава вече няма да можем да се преструваме, че не сме ги разбрали, изпитали или изживяли. Понякога си позволявам да седна пред белия лист и да ги оставя се изплъзнат от мен и да се влеят в него - стари грешки, които не ми дават мир нощем, избори, които ме преследват, думи, които са посекли обичан човек, действия, които са убивали надежда, съжаления, които на глас, а дори и на ум, винаги ще отричам, че имам, страхове, които са толкова нелепи, че ме ужасяват, спомени, които отдавна съм забравила. След това маркирам всичко, целия текст и го изтривам завинаги. Да не ви някога да види бял свят. Може би и вие го правите понякога. Написаното има особена сила. Когато човек се страхува от гласа си, от мислите си, от малките часове на нощта, белият лист е като спасителна сламка. Белият лист е сигурно убежище. 

Антония Атанасова обаче борави по друг начин с белия лист. Тя не просто не трие думите. Напротив. Тя печата страниците слепва ги и им придава смисъл, общо начало, център и път.  Самотната изповед се превръща лепило за счупения свят.

Защото не можеш да излекуваш нещо, ако преди това не разчоплиш раната, не изкараш гнойта, отровата. Няма как да пребориш инфекцията, ако я заровиш всичко дълбоко в органите си и се опиташ да я погребеш там. 

Боже, знам, че е глупаво, но е и толкова лесно. Да станеш сутринта, да се усмихнеш в огледалото и да слезеш при семейството си все едно нещо не те е глождило цяла вечер. Толкова по-лесно е, отколкото да признаеш, че има проблем, да го отвориш хирургически, да изрежеш мъртвата тъкан (а тя точно като гнойна инфекция яде вътрешността ти ден след ден, докато накрая не остане нищо за спасяване) и да оставиш раната да започне да зараства. 

Така усещам книгите на Антония Атанасова. Не мога да ви го опиша по друг начин. Не мога да ви го опиша изобщо. Истината е, че дори и сега всичко в мен крещи, да маркирам този текст и да го изтрия. И вместо това да напиша, колко красиво пише тя, колко поетично разказва, да ви разкажа два-три текста, които са  ми направили по-силно впечатление и да ви я препоръчам горещо. Четете на своя отговорност. Аз лично се надявам някога да мога да прочета и първата й книга - "Моно".