"Ловецът на хвърчила" - Халед Хосейни (Ревю)

 

Заглавие: "Ловецът на хвърчила"

Автор: Халед Хосейни

Издателство: Обсидиан

Превод: Любомир Николов-Нарви

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Владимир Михайлов

 

Брой страници: 352

Година: 2008

 

Много се колебаех, дали да пиша за тази книга. И сега пиша този текст с уговорката, че може и да не види бял свят. Или поне не целият. 

Защо ли?

Защото не ми се говори за това. Защото не ми се мисли за тази книга. Не искам. Искам да я забравя. Но не мога. Спрях да гледам и слушам новини още преди години. Знам, че е дилетантско, но отказвам да нося бремето на този счупен и жесток свят на плещите си и да изживявам всяка трагедия по света. Не желая това чувство. Надявам се, никога да не ми се наложи да го изпитам. А дотогава ще се опитвам да се отърва от него, ще го избягвам, ще... Но явно все пак не е напълно възможно. Ето ме, все пак тук пред белия лист, пръстите ми тракат по клавиатурата. 

Познавам конфликта в Афганистан дотолкова, доколкото е възможно, човек да не го познава. Дори и в миша дупка да се завра, е невъзможно ужасът и жестокостите от войната да не достигнат до мен, до който и да било човек. Поради тази причина и години наред отказвах да чета книгите на Хосейни. Започвала съм "Ловецът на хвърчила" и преди, но я оставих. Много ми е трудно да си я причиня. И сега не мога да кажа, че я започнах с особено желание. Но трябва да призная, че аудиоформатът направи нещата по-възможни, по-поносими. Дребните ежедневни задачи ми напомняха постоянно, че това не е моята реалност. 

Истина е, че книгата е хубава и си заслужава да бъде прочетена, както всяка друга художествена литература, която носи същия емоционален товар - този на истинските събития. Да, героите може да са измислени, но някъде там на хиляди километри оттук това се е случило някому.

Това е една от многото истории, които Афганистан може да разкаже. Историята на две момчета, свързани от тайна, която ще бележи живота на двама им. Толкова парфюмирано звучи това изречение. Не мога да го понасям. Зад тези напудрени думи има цял един свят, който не познаваме и се моля никога да не опознаем. Тази книга е като някоя страшна антиутопия, само дето не е - съвсем истинска е. В нея проблемите са много. Халед Хосейни се е постарал да бъде изчерпателно жесток. Или по-скоро може би е избрал да не смекчава и заглажда проблемите.

 

Предполагам повечето от вас вече познават историята. Но все пак за онези като мен, които хал хабер си нямат, ще придам малко контекст на това, за което искам да пиша впоследствие.

Това е историята на две момчета - Амир и Хасан. Амир е богаташко момче, той е и разказвачът, а Хасан е неговият най-добър приятел още от детинството и също син на човек, който работи за баща му. Статутът на Хасан в обществото е много нисък поради социални, политически и етнически причини. Това е причина той често да бъде подложен на тормоз, както от възрастни, но най-вече от други деца. Хасан преживява редица сцени на насилие, а Амир е твърде страхлив, за да му помогне. Амир е слабохарактерен, не е лош човек, но тази му черта му пречи да защити близките си, да се докаже пред баща си, да излезе от сенките, да се почувства свободен. Амир живее в постоянен страх, разочарование и с чувството, че не е приет, не е достатъчен, не е обичан. Проблемът е много комплексен. За да добиете представа за реалните измерения на това, което разказва Хосейни, трябва да прочетете историята, никое ревю не може да ви даде тази дълбочина. Ще ви кажа само че Хосейни е отличен разказвач и превежда читателя през тази тежка и жестока история много умело. Безпощаден е. Той не осъжда Амир, но не го и оправдава. Оставя цялата вина да се изсипе върху му, точно както би се случило с всеки безхарактерен и съвестен човек. 

Тази книга адресира много проблеми. Проблеми, които могат да бъдат изкарани от котекста на войната и на етническите преследвания и престъпления, и да бъдат разгледани в контекста на съвремението ни. Но това не е самоцел. Хосейни пише и разказва тази история, такава каквато е. Изпълнена с жестокост, мръсотия, лудост, унижения и насилие. 

След нея не се чувствам по-добре. Чувствам се емоционално изцедена, защото разнасях с Амир тази негова вина през всичките часове, докато слушах гласа на Владимир Михайлов и не го съжалих, не му симпатизирах. Приех го, такъв какъвто е и всичко, през което мина. Разбирах го, без да го оправдавам. Знаейки, че всички сме несъвършени. Някой би казал "едни повече от други". Може и така да е, знам ли, всичко е въпрос на гледна точка, на ценностна система, на възприятие, на история, на психика, на много неща. Казвам това, защото съм човек, който неминуемо си опитва да се постави в обувките на образите за които чете, колкото и да не ми се иска понякога, защото както вече казах, искам да забравя, че съществуват истории като тази, че са възможни, че са реалност. Но те са. И не съм сигурна, дали аз щях да имам повече смелост от Амир. Не искам и да разбирам. 

Има още много въпроси, по които можем да говорим за тази книга. Но не искам този текст да става излишно дълъг. Халед Хосейни е свършил отлична работа и се радвам, че това е световно признато. Радвам се, че има хора като него, които да адресират тези теми, тези проблеми толкова открито, без свян и забулване. Не е книга, която бих препоръчала с лекота, но определено смятам, че е една от важните книги на нашето съвремие. И ако успеете да постигнете нужното вътрепно равновесие, за да я прочетете, си заслужава да го направите.