"Моно" - Антония Атанасова (Ревю)

Заглавие: "Моно"

 Автор: Антония Атанасова

Издателство: Университетско издателство "Св. Климент Охридски"

Брой страници: 170

Година: 2016

Литературата е много субективно изкуство. Начинът, по който я възприемаме, начинът, по който ни влияе, по който ни завладява, по който ни пречупва и лекува, e индивидуален за всеки човек. И именно в тази индивидуалност откриваме онази невидимата нишка, която ни свързва. Има нещо много скъпоценно в това да откриеш друг човек, който е различен по твоя начин, който споделя същия недостатък като теб. И когато видиш как носи този свой недостатък, как го е закичил гордо на себе си, започваш да се чудиш недостатък ли е всъщност това. И откриваш нов начин да се приемеш, да се цениш. Нов начин да вдигнеш глава и да продължиш напред. 

Такава невидима нишка ме свързва с думите на Антония Атанасова. Още с първите страници на "Процедура по забравяне на човек" преди години чух онова тихичко вътрешно клик. Оттогава усещам голяма част от нейните текстове като отливка от мен самата. Не всичко, разбира се. Но ги откривам във всяка нейна книга. И това ми е повече от достатъчно. Дали ще бъде цитат, който предния ден съм си припомнила по един или друг повод, а на следващия съм прочела в нейна книга или любима песен, която звучи от страниците на нейн текст, дали дали ще бъде спомен от детството, който споделяме, ама поотделно (разбирате ли) или усещане/прозрение, което не може да бъде описано с думи, а изживяно. Тези невидими срещи са спонтанни, изненадващи и истинско удоволствие.

 

"Моно" не прави изключение от правилото. Тя също е лична книга, както и следващите й две. Вече не съм сигурна възможно ли е да излезе изпод перото на Антония Атанасова книга, която не е лична. Която не е като отворен дневник, рана, архив със спомени или шкаф с чувства, които побутват търпеливо чекмеджетата, в които са затворени, и чакат да бъдат разказани. 

"Моно" ни превежда през историите си в лична форма - разказва се в първо лице, но разказвачът е колективен - това са нашите истории, нашите блянове, спомени, самотните моменти, когато не знаем какво да правим със себе си, как да продължим напред, моментите, когато се давим в отминали изгубени спомени и когато мечтаем какво би било, когато търсим опора и подкрепа в битието си, в ронещата се мазилка по стените на къщичката на село, която е заключила детския ни смях или е готова да приюти първата ни реколта с домати. "Моно" е вик - освобождаващ, оголващ, готов да признае поражение и да търси нов път напред, вик, който на всички ни се иска понякога да освободим, да спрем да се борим, да спрем да плуваме срещу течението. Началото на лекуването започва с признанието, че има какво да лекуваме. 

"Моно" започва в момента, в който Азът приема загубата си - една от хилядите, с които ще се сблъска, в чиито спомени ще се разтваря, ще чезне, ще се дави, в чието бъдеще няма да присъства, в чиито отговори ще липсва. Една от най-страшните мисли - възможността да бъдем непотребни, невидими, безследни.

Мога да продължавам да говоря и да пиша до безкрай за тази книга, да намирам нови и нови врати, които да открехвам за вас, защото думите никога няма да изчезнат, нали така? Но ще ви оставя сами да ги открехнете и да видите какво се крие зад тях. А аз оставам с мисълта, че съвсем скоро излиза и новата книга на Антония Атанасова - „Мару и Заека“. Малка утеха след раздялата с "Моно".