Заглавие: "Хиляди сияйни слънца"
Автор: Халед Хосейни
Издателство: Обсидиан
Превод: Дора Барова
Платформа: Storytel
Прочетено от: Йоанна ТемелковаБрой страници: 364
Година: 2008 И понеже "Ловецът на хвърчила" не ми стигна, си пуснах да слушам "Хиляди сияйни слънца". Не мислех да пиша за първата, но в крайна сметка тесктът се изля на белия лист, без да го планирам. За тази книга обаче искам да пиша, макар и да не ми доставя удоволствие, защото ме засяга като жена, като човек и като родител. Макар че знам ли и аз защо толкова държа да пиша за нея. Няма да ви кажа нищо ново. Нищо, което вече не сте изпитали, докато четете книгата. И вероятно нищо, което да ви убеди да я прочетете, защото "Хиляди сияйни слънца" не е от книгите, които се четат леко.
Това е точно от историите, които умишлено избягвам. Историята на две жени в Афганистан. Мариам е незаконно родена дъщеря на богаташ. Тя е харам. Ако правилно разбирам тази дума, тя е грях. И като такава е принудена на петнадесет години да се омъжи за много по-възрастния от нея Рашид, който ще бележи живота й по ужасен начин.
Лайла пък израства в семейство, ръководещо се от обичта и уважението между двамата родители. Макар и там да съществуват проблеми, Лайла има сравнително безгрижно детство - ходи на училище, има приятели и успява да изпита трепетите на първата любов. Докато войната не съсипва всичко. Нейният любим Тарик е принуден да замине заради семейството си, а тя решава да остане, защото не може да изостави своето. Семейство, което скоро след неговото заминаване е заличено при една от бомбардировките над Кабул.
Самата Лайла, тежко ранена и бременна, намира подслон именно в къщата на Рашид. И след като получава вестта за смъртта на Тарик, е принудена да се омъжи за Рашид, защото алтернативите са много по-страшни.
Това е моментът в книгата, в който започва една безкрайна поредица от сцени на побой и насилие. Не че преди това нямаше. Но след този момент, сякаш нямаше място дори за глътка въздух. Хосейни се е постарал да накара читателя да се почувства също толкова задушен и безпомощен, колкото двете жени.
Осъзнаването, че тази история е съвсем реалистична, че някъде там под хилядите сияйни слънца части от нея са се случвали на различни жени - същите побои, обиди, пълното заличване на самоличността, пълното лишаване от свобода и право на избор, ужасяващото чувство, че си затиснат под нечия чужда воля, че този човек може да направи с теб, каквото иска и ти нямаш към кого да се обърнеш за помощ, по-лошо - ти нямаш право да потърсиш помощ или да се оплачеш. Ти си негова собственост и той може разполага с теб както иска - може да те пребие, може да те убие, може да те накара да ядеш камъни и да те нареже на парчета, може да те унищожи психически и физически. Ти си никой. Ти си инкубатор, крава за разплод. Единствената функция на жената е да бъде използвана, по начини които са угодни на мъжа й и да ражда деца. А страшното идва, когато жената не може да има деца. Тогава става абсолютно непотребна. Не знам, защо ви говоря всичко това, вероятно защото не искам да оставам сама с това гадно потискащо чувство.
Тази книга е ужасна, ужасяваща е. Страшна е. Не знам, дали щях да я дочета, ако беше на хартия. Всеки е различен. За мен сцените на насилие, особено когато те са несправедливи, незаслужени и примесени с унижение на насилника над жертвата, са особено трудни за преглъщане. Това желание за доминиране за надмощие, което кара човек да се чувства вездесъщ, да се смята за равен на Бог, това е нещо, което преобръща корема ми всеки път и ме кара да се чувствам отвратително. Смазва ме под тежестта си, оставя ме изтощена и тромава след това. Обезверена. Не ме интересува какъв добър или умиротворен край ще напише Хосейни, след всичко което се случи на Мариам и Лайла, нищо не може да ме накара да се почувствам по-добре. И понякога се чудя защо си го причинявам. Но вътрешно осъзнавам, че ще продължа да си го причинявам. Ще прочета и други книги на Хосейни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар