Заглавие: "Ние, удавниците"
Автор: Карстен Йенсен
Издателство: Жанет 45
Превод: Мария Змийчарова
Година: 2006
Брой страници: 832
Смея ли?
Не, но въпреки това ще го направя, защото ми се струва, че твърде малко хора са прочели тази книга. Дори само един човек да не я прочел, пак бих казала същото. Тя си заслужава. Това, което Карстен Йенсен е създал е едновременно космополитно и миниатюрно. Този роман въплъщава в себе си целия спектър на емоциониалния свят на един човек.
Ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щях да я дочета. Не може да вземеш историята на три поколения, не може да разказжеш историята на един цял век в 5 изречения.
Ето така го правиш, като Карстен Йенсен - в 800 страници наситени с всяка нотка от емоционалното, индивидуалното, социалното и световното израстване и деградация на един човешки век.
Отне ми почти три месеца, за да прочета "Ние, удавниците". Умишлено. Всеки път я оставях с воля и усилие и нямах търпение отново да заплавам в морето заедно с удавниците. Да бъда една от тях. Не прелиташ през такава книга, макар че можеш. Тя те повлича във вълните си, също като морето тя е единственото, което може да противостои на гравитацията и да те остави безтегловен на носа на някой марсталски кораб, неспособен да се върнеш сам в реалността.
Не. Четеш такива книги бавно, потъваш във всяка страница, вихриш се във всяка буря. И оцеляваш. Или се давиш.
Ние удавниците е от онези книги. Които просто говорят за живота без натрапена философия и смелен на прах, разтапящ се в мозъка екзистенциализъм.
Това е животът на удавниците. Всичко започва с една война и завършва един век по-късно с друга.
Марсталци са моряци. Морето е тяхна любов и смърт, то ги влече към себе си и отблъсква със суровия си нрав. То е стремеж и живот. То е бягство и мъжка сила. То е препитание и гроб.
В Марстал единственото, което можеш да направиш е да станеш моряк. Но там никой не става моряк по задължение. Морето е спасение и пример. То е заветната цел за всяко момче. А най-страшното е да не можеш да се качиш на кораб. Да останеш с жените.
Всички наричат Марстал град на моряците, но той всъщност е град на жените. Защото в Марстал остават само жените на моряците и техните деца, докато момчетата не пораснат достатъчно, за да бъдат моряци. В Марстал жените са майки и бащи, баби и дядовици, вдовици и сирачета. Те са всичко, те са семейството и опората на бъдещите юнги.
Плаках и се смях с тях, загубих се и се открих. Карстен Йенсен не пише художствена литература, а история. Алберт, Кнут Ерик, Херман, Антон, Лауридс, те не са герои. Те са хора, истински. Самоотвержени и окаяни, такива каквито само морето и солта могат да изваят.
(Тежка въздишка) Е, опитах. Истината е, че съм абсолютно неспособна да напиша текст, който да обхваща всичко в тази книга, дори половина не мога да опиша. Невъзможно е да се предаде емоционалния заряд, който носи тази книга. Той е като светкавица в морето - ако не те убие, със сигурност ще запомниш гледката за цял живот. Да ви разкажа за "Ние, удавниците", да ви споделя защо обичам нейните герои, би отнело вечност. Защото те са десетки. Цял един град, цял един свят.
Затова ще ви кажа само едно последно нещо. Прочетете тази книга, ако не сте. Запазете й едно специално място във вашата библиотека, за да я дадете на момчетата и момичетата си някой ден, когато пораснат, когато станат родители самите те, когато са се сблъскали с живота. Тогава ще могат да я оценят. И ще я запазят в своята библиотека за вашите внуци.
"Ние, удавниците" е прекрасна. Изминаха три седмици, откакто затворих и последната страница, а помня всяка нейна думичка, всеки моряк, всяка сълза. И още ме вълнува. Оставям ви някои от любимите ми цитати. Те сами говорят за себе си по-добре от всичко останало.
"Вече дори не смеехме да се огледаме от страх да не срещнем лицето на някой приятел и да не се впие в нас погледът му, който ни умолява за отдих, и се изпълва с омраза, сякаш ранените виняха нас, които все още стояхме на краката си, за късмета ни и единственото, което искаха, беше да са на наше място. Не можехме дори да кажем по някоя утешителна дума, защото нямаше да се чуе сред гърмежите. Трябваше да се задоволим само с потупване по рамото. Но сякаш самите ние, останали все още невредими, предпочитахме компанията на себеподобните си и избягвахме ранените, макар те да имаха по-голяма нужда от утреха. Ние, живите, обърнахме гръб на тези, които смъртта вече беше белязала."
"Утехата да посетиш гроба, да заведеш децата там и да им говориш за баша им пред камъка с неговото име, да забравиш тежките мисли, докато плевиш бурените, или пък да се потопиш в тих разговор с мъртвеца под земята - на моряшката вдовица това не й се полагаше. За нея има само парче хартия, с което официално й съобщават, че корабът, на който мъжът й е бил капитан или матрос, е потънал "заедно с всичко живо на борда" - бездушен израз, който изравнява хората с плъховете в трюма - в този и този ден, на това и това място, най-често на такава голяма дълбочина, че няма надежда да бъде изваден. Рибите са били единствените свидетели. А на нея й остава да прибере листа в чекмеджето на скрина си. Това единтъвеното погребение за удавника. "
"Казват, че тези, които не са погребани в осветена земя, стават и тръгват отново. И скоро Лауридс тръгна отново, но не по земята. Превърна се в призрак в сърцето на Каролине и не я оставяше на мира нито за миг, защото не правеше разлика между ден и нощ, докато в крайна сметка и Каролине спря да ги различава. Денем, когато трябваше да си гледа задачите, тя изпитваше копнеж. Нощем, когато трябваше да намери покой или да изплаче цялата си мъка, я измъчваха тревоги за бита. И започна да й личи. Измършавя и посивя сякаш беше направена от същия призрачнен въздух, който витаеше в сърцето й.
Само ръцете й не изгубиха силата си. С тях вадеше вода от кладенеца, всяка сутрин палеше печката, чистеше и переше, печеше хляб и тъчеше, гледаше четири деца и им раздаваше плесници, кото звъняха в ушите им достатъчно силно, за да им напомнят за изчезналия Лауридс."
"Бащите рядко си бяха вкъщи, но понякога изведнъж се оказваше, че вече никога няма да се приберат. Това беше цялата разлика между живия и мъртвия баща. Не беше кой знае колко голяма, но достатъчна, за да плачем понякога, когато никой не ни вижда. "
"Животът е като огромна армия в поход. Острани подтичва смъртта и събаря ту един, ту друг, но в редиците на армията това не се отразява. Тя продължава напред, а числеността й не личи да намалява, напротив. Тя се разраства в безкрайността и точно затова никой никога не остава насаме със смъртта. Веднага идва следващият. Това е важното. Такава е веригата на живота - непрекъсната."
"Детето се разплакало. Не било видяло нищо, но се досещало какво се е случило.
- Вече никога ли няма да видим Антон? - попитало то.
- Не - казала жената, за която Гунар Якобсен предполагаше, че е майката. - Антон е мъртъв. Няма го вече.
Що за брутални думи, помисли си Гунар Якобсен, той никога не би се изразил така пред децата си. Но дълбоко в себе си оценил директния отговор. На децата на войната се казва истината."
Няма коментари:
Публикуване на коментар