"Нормални хора" - Сали Руни (Ревю)

Заглавие: "Нормални хора"

Автор: Сали Руни

Издателство: Еднорог

Превод: Боряна Джанабетска

Брой страници: 288

Година: 2019

"Нормални хора" от Сали Руни ме "погълна" дотолкова, че за пръв път от много време насам лежах в малките часове на нощта със слушалките в ушите и просто слушах. Не знам, дали причината е в силното перо на Сали Руни или в самата история. Но резултатът е на лице. 

По-интересното е, че е написана повече като хроника на отношенията между главните герои - Мариан и Конъл, но дори и така или може би именно заради това - историята създава пълнокръвна картина на сърдечния ритъм между техните сърца. Всеки сблъсък, всяко отстъпление, всяко предателство, всяка болка, всяка целувка, всеки пристан. Истинската, онази великата любов в книгите е описана по друг начин, тя е непробиваема, тя е абсолютна. И няма нищо общо с това, което се случва между Мариан и Конъл. Но извън света на книгите, чувството, което съпътства и притегля двамата млади един към друг през годините, е едно от най-близките неща до истинска любов, които могат да се случат на човек. Разбира се, тази любов е опожарена от много грешки, много непели решения, много страх, много желание, от погрешно разбрани мотиви и действия, от погрешно изтълкувани думи, защото човешпакта природа е доста изменчива. Тази любов е частен случай, но вярвам, че всеки от нас ще припознае частичка от собствения си живот, в някой от епизодите. 

Може би това е по-правилна дума за структурата на тази книга. През цялото време се чувствам като пред екран, затварям очи, премигвам и епизодът е свършил. Започва следващия - три месеца или една година по-късно. А Мариан и Конъл неизменно са там, понякога заедно, понякога разделени, уплашени и търсещи, горди и обвити в черупката на самосъхранението. 

Някои ще кажат, че има хора, които просто са орисани да се сблъскват един с друг, да се привличат, да попадат един на дрг. Но според мен  това няма нищо общо с орисията. Причините епизод след епизод Мариан и Конъл да се събират и разделят, са комплексни - израстнали са заедно, учили са заедно, продължават да учат заедно, намират у другия нещо, от което имат нужда - един тихичък пристан, който ги уравновесява, само когато са заедно. Пристан, без който могат, от който понякога дори бягат, но каквото и да правят, това чувство си остава незаменимо. 

Може би започнах този текст отзад напред. Дълго време стоях след първото изречение и не знаехк как да продължа, а после всичко просто се изля. Неконтролируемо.

Може би трябваше да започна с това, кои всъщност са Мариан и Конъл. Те израстват и живеят в противоречие един с друт и постоянно привлечени един от друг. На пръв поглед идеята е доста клиширана. На втори също. Но Сали Руни е избрала да разкаже тази история без излишен драматизъм, съвсем непринудено и непретенциозно, на младежкия език, който самите герои използват. И отваря много теми за размисъл. Наистина много. Не знам, откъде да започна. И да започвам ли изобщо. Помните ли какво е да си тийнеджър? Помните ли студентските си години? Помните ли какво се случваше в главата ви в онези години, когато детето израства и се превръща във възрастен. Когато все още необременения младежки мозък, натоварен единствено от собствените си емоции, душевни конспирации и класически тийнеджърски комплекси изведнъж трябва да преработва информацията от света на зрелостта. 

Мариан и Конъл се намират точно там. В онзи преломен момент, когато трябва да се отърват от моделите, които са изваяли личността им в юношеските години. Тези модели често носят силата на саморазрушението, които често преувеличават значимостта на събитията. В главите им е пълна бъркотия. Светът е огромен и всъщност не се върти около тях. Светът грам не го интересува, те дали са добре, дали им е трудно, дали стоят на ръба на скала или са щастливи. Абсолютно не го интересува. А те те първа трябва да намерят своята самостоятелност, за която така силно за мечтали, и мястото си в този безразличен свят. Но да се измъкнеш от саморазрушителните си модели не е толкова лесно. Особено, когато те постоянно се протягат към теб с изгнилата си ръка, готови да те завлекат в помийната яма. 

А може би човек трябва да приеме, че просто има нужда от това. И всичко е наред. Защото в крайна сметка думата "нормално" е просто шаблон, в който не всички пасваме. Не всички можем да бъдем "нормални" хора или може би сме нормални хора, просто другите не могат да го разберат. Категориите, които стоят зад думите в речника ни, не са фиксирани. Да имат общоприето значение, но това се нарича още стереотпно схващане. Всеки индивид може да запълни тези думи, с каквото иска значение и да им придаде каквито иска стойности. И това ще бъде нормално. 

Спирам се, защото този текст отдавна не е нито рецензия, нито ревю. Но това е. Така се чувствам дори седмица след последната "страница" от "Нормални хора". Ще продължавам още дълго време да мисля за нея. За това как някой неща от юношенските ни години се прокрадват и у нас, в характера ни, в светоусещането ни и остават у нас завинаги. Проявяват се в отношенията ни с близките ни хора, тровят ни години наерд, оставят ни неразбрани, недооценени, оставят ни понякога самотни. Но може би пътят не е в промяната, а в приемането. Може би просто трябва да намерим начин да ги излеем в живота си, да ги приобщим... не знам, имам още много да мисля по въпроса.