вторник, 2 ноември 2021 г.

"Съвсем друга история" - Ева Гочева (Ревю)

 

Заглавие: "Съвсем друга история"
Автор: Ева Гочева


Издателство: Scribens

Брой страници: 67
Година: 2021
 

Сядам да пиша този текст с ясното съзнание, че ще ми е много трудно. С поезията имам сложна и объркана връзка. Колкото и клиширано да звучи, за мен тя е като лекарство. Горчив хап, който не можеш просто да преглътнеш, трябва да го оставиш да се разтопи с цялата си горчивина върху езика, в ума и сърцето ти, за да те излекува или да ти припомни с натрапчивия си вкус, че си жив. А когато става дума за твоята лична отрова, винаги трябва да внимаваш с вида и дозата.

Обичам поезия, която оголва нервите и танцува с тях, опъва струните на болката си и ги превръща в акорди, впива се във вените и артериите и изпълва кръвта ми със собствените си цветове. Обичам и когато поезията разказва истории. Поезията обикновено се смята за нещо много лично и също толкова често се възприема като израз на вътрешния свят на поета. И тук идва пресечната точка, в която за мен се срещат стиховете на Ева Гочева.  Емоциите сред редовете й се преплитат, както и у често обърканите ни сърца. В стиховете й винаги има частица от нея, но не са насочени само към вътрешния й свят. Те са част от света, те са нейните и нашите истории едновременно. 

Някои от тези истории са болезнени, самотни, преливащи от несподелена нежност.  Други са ярки, шумни, носещи бунта на младостта и непримиримостта й. Те са тихи признания в любов, вплетени в дребните детайли на ежедневието ни, които изграждат силната връзка между хората. Най-често всичко това се влива в една пълна и бурна река, която тече по страниците на дебютната й стихосбирка. Много обичам историите за това какво остава. Какво остава когато си тръгнеш и когато си тръгнат от теб, какво остава от детството ти, когато пораснеш или когато ни напусне сърцето. Трудно е вкараш и изкараш поезията й от контекст, но няма и нужда, защото в крайна сметка всички ние живеем едновременно във и извън контекста на собственото си битие. Може би затова така добре ми пасват нейните стихове на душата. Защото говорим на един език или може би гледаме света през едни и същи зеници, или докосваме мечтите със същия чифт ръце.

ръцете са това което остава
когато сърцето напусне
те са тези които пулсират
които се молят
които се пълнят
докато си празен

ръцете са резервното сърце
юмрукът който се свива и отпуска
свива и отпуска
пуска теб

 



***Ев, благодаря ти за споделеното сърце ***

 



Няма коментари:

Публикуване на коментар