"Променлива реалност" - Блейк Крауч (Ревю)

 

 

 Заглавие: "Променлива реалност"

Автор: Блейк Крауч

Издателство: Ибис

Превод: Мария Б. Димитрова

 

Платформа: Storytel

Прочетено от: Константин Динчев

 

Брой страници: 364

Година: 2019

Купих си "Променлива реалност" на Блек Крауч още когато Ибис я издадоха у нас. Беше от онези спонтанни покупки на един Панаир на книгата. Непланирана. Просто я видях на щанда в НДК и я грабнах заедно с другите ми покупки по списък. И след това започна да отлежава на рафта у дома. Въпреки че последните няколко години започнах да чета повече фантастика и досега не е имало случай, да не ми хареса, все още подхождам предпазливо към жанра. Всеки път като реша да чета фантастика се чувствам като Фродо на брега на онази река, когато се раздели със Задругата -  решена да поема напред и едновременно с това напълно изгубена. 

А Блейк Крауч направо ми скри шапката. Толкова схемаджийска книга не бях чела отдавна. Толкова пъти поемахме напред и назад в миналото и бъдещето, че след средата на историята вече не бях сигурна какво да очаквам. Не мислех, че тази безкрайна спирала от животи някога ще бъде развита. Истинско удоволствие за читателската ми душа. Но нека да спра да говоря празни приказки и да се опитам да придам плътност и смисъл на този текст. 

Обикновено бих започнала с началото на историята. Сцената, в която се запознаваме с главните герои. И когато стигна до завръзката, бих започнала да споделям личните си впечатления, за да не спойлна нещо. Но това не е приложимо тук. Защото Блейк Крауч е изнесъл един от най-добрите си туистове още в началото на историята, когато читателят още няма представа къде е попаднал. Нали знаете, как малко след средата и малко преди голямото скапване в сюжета, авторът пуска една объркваща нишка, в историята, която обилновено служи за отклоняване на вниманието от истински горещата точка, за да може после читателят да се плесне по челото и да ахне. Да, Блейк Крауч е решил да започне именно с тази нишка. Какъв е резултатът от това решение? Много въздействащ. 

 

Бари Сътън е полицай в Ню Йорк, който разследва случай на убийство, причинено от Синдрома на фалшивите спомени (СФС). Събуждаш се един ден и изведнъж в главата ти редом с твоите спомени, тези които си трупаш грижливо цял живот, и хубавите, и лошите, изведнъж се нареждат втори комплект спомени, които също са твои, но коренно различни от всичко, което си преживял досега. Представете си как си спомняте едновременно живот, в който се били, не знам, например щастливо женени с деца и прекрасна къща и друг, в който сте тъжен самотник, загубил любимия си човек в катастрофа преди седем години и все още не можете да преглътнете загубата. 

Спомените стимулират различни реакции в мозъка. От една страна са щастливите емоции, които са предизвикани от успехите на децата ви и малките радости на спокойния семеен живот, от друга страна там са  и депресията и самотата, породени от загубата на най-скъпия ви човек. Как се очаква мозъкът ви да обработи всичко това? Как да подредите и класифицирате тази информация? Как да се справите с напълно противополжните еднакво истински емоции?

Жена в подобно състияние със синдрома на СФС се замоубива в смяната на Бари. И това като че ли е последният пирон в ковчега на иначе безрадостния му живот. Бари някога е имал сякаш всичко - нежна съпруга, прекрасна, умна дъщеря, щастлив брак, уютен дом и работа, която има значение. До деня, в който не изгубва дъщеря си. Сега и двамата с бившата му жена се носят през живота като призраци, стават сутрин от леглото, слагат единия крак пред другия и оцеляват до падането на нощта, когато идва истински трудното. Когато истинския хаос от мисли, спомени и чувства избухне, когато гласовете закрещят, когато тишината е оглушителна, когато вече няма малки дребни ежедневни задачи, които да отклоняват вниманието им. В такъв етап от живота му се запознаваме с Бари. 

Но това не е основната сюжетна линия, това дори не е важната сюжетна линия. В нея половината от героите не са дори главните персонажи. Това е онази нишка, благодарение на която авторът придава плът и тежест на основната сюжетна линия. Тя е емоционално наситена, опъната като струна, готова всеки момент да изпее своята тъжна песен и да направи място на главните действиващи лица - Бари и Хелена. Да, този същият Бари, но от един друг живот. И Хелена, която може да се каже, че е първопричината за СФС. Хелена дълги години работи върху проект, което има за цел да съхрани човешките спомени, за да помогне на хора, страдащи от деменция, за да помогне на майка си, чийто ум и спомени бавно, но сигурно гаснат. Да гледаш как човека, когото обичаш толкова много,  си отива ден след ден, отдалечава се от теб, отдалечава се от себе си и се превръща накрая в един напълно непознат и уплашен самотник, който нито знае кой е, нито знае ти кой си, нито иска да научи, защото го е страх. Това е едно от изпитанията, които животът нерядко поставя пред нас. Хелена губи майка си ден след ден. И работи с всички сили, за да открие начин да запази малкото й останали спомени, да открие начин да запази личността й, за да може отново да отиде при нея някой ден и да я прегърне, да й каже "мамо" и да се докосне до топлината й. И успява. (Разбира се, иначе нямаше да има книга). Но технологията, която разработва може да прави много повече от първоначалното си предназначение. И разбира се, ако попадне в неподходящи ръце, (а тя попада, иначе нямаше да има книга), може да причини не просто хаос, а апокалипсис (и го причинява). Това са условията, в които Бари и Хелена трябва да открият начин, да се справят с неизбежно самоунищожаващия се свят в една изключително сложна и объркана плетеница от събития. 

След "Променлива реалност" съм абсолютен фен на Блейк Крауч.  Наред с добрата фантастика, интересните обрати и динамиката, Крауч е обърнал внимание и на скелета на своята творба -  сюжетът е заплетен, многопластов и много добре структуриран, обърнал е специално внимание на логическите връзки, без да оставя разхлабени стави между отделните действия. Цялата тази стегната система е обгърната и функционира, благодарение на емоциите, които са моторът на всяко действие. Блейк Крауч умее да пише емоционални сцени - без да са преувеличени, без излишна мелодрама, просто искрени. Емоции, които се протягат към читателя и по-важното, емоции, които го достигат. Страхотен баланс във всичко. "Променлива реалност" ми поднесе много повече от това, което очаквах.  "Подобрен" вече е факт. Определено ще се чете.