Заглавие: "Изгарящият бог"
Автор: Р. Ф. Куанг
Издателство: Orange Books
Превод: Ангел Ангелов
Брой страници: 584
Година: 2020
Винаги ми е малко трудно, когато подготвям текст за втора или трета част от поредица. Трудно ми е да определя границата, след която информацията, която споделям, вече е твърде много. Къде спойлвам. От друга страна историята е напреднала толкова, че няма как да си говорим само общи приказки. Та може би в този ред на мисли, четете на собствена отговорност. Постарала съм се да не спойлвам нищо, но може и да не съм успяла напълно.
Купих си първата книга от тази поредица, защото изглеждаше интригуващо. И защото имаше много яка корица. Изобщо хубаво издание, което ти е кеф да притежаваш, да държиш, да четеш. Втората и третата си ги купих, защото съм фен.
Много харесвам историята на Фанг Рунин. Харесах я още в първата книга, когато историята направи рязък завой и излезе от рамките на обичайната сюжетна пътека за бунт, безредици или нещо подобно в рамките на училището, Академията в Синеград и се превърна в едно сериозно и доста жестоко военно фентъзи. Страниците, посветени на клането в Нанкин бяха един от най-острите завои. Не съм чела много гримдарк фентъзита, но не очаквах подобни сцени във фентъзи жанр. Това беше моят пик на въздействие, историята не го достигна втори път. И това не е лошо. Описаните сцени бяха изключително интензивни, брутални, жестоки и насилствени. И поднесени не със сухата документалистика на историческия жанр, а с емоционалността и образността, които само художествената литература може да ни даде, превръщайки тези сцени в натрапчиво изживяване, чийто горчив вкус остава и след последната книга.
Ако е имало преди това някакво съмнение, тази сцена даде ясно да се разбере с какъв тип история се захващаме. Оттам насетне Куанг остана вярна на себе си. "Изгарящият бог" не прави изключение. Насилие, жестокост, канибализъм, масови битки и масови гробове има в изобилие. Както и добре опънати нишки на сложни схеми и машинации. Образът на Рин претърпя сериозна, но и реалистична промяна. От първата страница на трилогията, когато Рин се подготвяше за изпитите в Синеград, решена на всичко, за да я приемат и да избегне да бъде продадена като крава на по-възрастен мъж, стана ясно, че тя е изключително амбициозна, целеустремена и упорита. Това е част от същността й и не се промени до края. Рин си остана също толкова амбициозна и именно тази амбиция я доведе до позицията й на генерал и водач в последната книга.
Но пътят, който извървя дотам и фазите през които премина личността й, бяха много добре структурирани. Всеки път, когато образът й правеше крачка напред в развитието си, в миналото оставаше една по-наивна версия на Рин. Към този момент след тази промяна, читателя остава с усещането, че и последната капчица наивност е изкоренена. Но тогава Рин прави нова крачка и се отърсва от нов слой емоционална тиня, която отвежда образа й на ново стъпало, на ново ниво. И нещата вече изглеждат още по-сериозни. Стъпка по стъпка, Рин се научи първо да взема решения, а после да приема последствията от своите действия, както и да се подготвя предварително за тях, научи се да поема отговорност за тях и да я разнася като камък около шията си. А после се научи да го прави с високо вдигната глава. И тук развитието отново следва естествения ход на нещата. Защото границата между това да не бъдеш смачкан от тежките избори, които трябва да правиш и да носиш отговорността и последствията от тях и това да бъдеш напълно лишен от съвест, готов на абсолютно всичко, за да постигнеш целите си, се разми много. Рин постоянно играеше между двете състояния. Но дори и там в онзи момент, тя намираше опрадвание във важността на целите си. Приемайки, че това оправдава всичко, което прави, всеки живот, който отнема, всяка манипулация, всяка лъжа, всяко убийство.
Харесвам тази поредица, защото всичко с нея е и остана до края много сурово и натуралистично. Каунг не се опита да подслади или смекчи нито една сцена.
Стана ми интересно и влязох в Goodreads да прочета какво мислят хората за нея. Всъщност намерих доста негативни ревюта. Но повечето са единодушни за едно - като че всички харесахме края. Тук следва малък спойлър.
Когато си бил толкова жесток и брутален в продължение на над 1000 страници, няма как накрая героят ти да вдигне победоносно ръка като Конан и да размаха меча, а тълпа от изтощени от битка хора да скандира името ти в подножието. Просто не става така.
Войната е бездънна, гладна черна дупка, която поглъща всичко - храна, земеделие, икономика, търговия, семейства, човечност. Всичко. А най-страшно е, когато "свърши". Тогава остава опустошението. Адреналина от битката, желанието за победа, които те карат да ставаш всяка сутрин, да не спиш, да слагаш единия крак пред другия, без значение през какво си минал, да продължаваш напред, ги няма. Но има други неща. Съсипани хора. Глад, жажда, болести, бедност, загуба, епидемии, опожарени земи и опожарени души. В края Рин претърпя още една метаморфоза. Малко банална. И Фениксът ми е свидетел, радвам се, че е така. Омръзна ми от ефектни и оригинални завършеци, които всъщност не придават на историята никаква завършеност.
Нямам проблем с отворения край. В известен смисъл и тук присъства, защото животът е неспирно колело. Историята приключва преди една секунда и докато пиша тези редове, вече има нови неща за разказване. Така че няма лошо и да остане някаква някаква неизвестност, загатнат край, насока или друго. Но наравно с това, историята получи своя завършек. Доволна съм. Много съм доволна. А "Вавилон" вече ме чака на рафта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар